Постинг
06.08.2017 12:36 -
СИЛАТА НА ДУХА
Автор: balar
Категория: Забавление
Прочетен: 495 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.08.2017 12:45
Прочетен: 495 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 06.08.2017 12:45
ПРОЛОГ:
Да стигнеш някъде, където те очакват отдавна не беше лесно. Неможеха да използват атлански соколи, щеше да им отнеме цели хилядолетия. Неможеха и да се Пренесат, няма как да се телепортираш в нищото. Пътят им беше само един и двадесет и четиримата, разделени на две, тръгнаха по единствения възможен - през Отраженията. Поеха в противоположни посоки, но знаеха, че ще се срещнат в средата. Мястото нарекоха Хундун, като намек за това, което са приготвили за Аритхин. Не се и съмняваха в победата си, армиите чудовища и пакалидите вече ги нямаше, с каквото и да разполагаше господарката на хаоса, гибелта й бе предначертана от Турвати и Алина. Сега те бяха на ред да пророкуват погром и мор и да местят пешките на врага както си поискат, в негов ущърб.
Вървейки през Витала Зенда се постара и самите теранци да сънуват победата им и без колебание да вярват в нея. Отвъд Междинния Свят на сънищата бяха Отраженията на Ан и Ин. През горните щяха да минат стиите, а тергаланите през долните. Още нещо неочаквано от врага.
Като физическо проявление мястото, към което се бяха отправили представляваше необятна по размери зееща черна дупка нищо, в покрайнините на вселената, или може би в средата. Само Всевишния знаеше със сигурност. Не им беше работа да мислят, а да я затворят. Физически беше невъзможно, но трябваше да го направят, понеже нищото разширявайки се заплашваше да погълне самата галактика.
Па-Кала бе отвъд дупката мрак. Галактика или цяла вселена изсмукваща тяхната, крадейки звезди и планети. Физически бяха безсилни. Можеха само да гледат собственото си изличаване. Но имаше и друг начин, абсурден на пръв поглед, това бе единствения правилен начин, всъщност единствения възможен. Хаос или Хух - зеещ и поглъщащ, самото название им подсказваше какво трябва да се направи. Не с оръжия и не с бой, не с омраза и без смърт. Те бяха стражи на реда, те бяха воини на светлината и мрака, те бяха Дух, частички от духа на самият Творец, и щяха да представляват него в тази последна битка. А след като той бе създател можеха ли те - воините му - да бъдат унищожители?
- Немога да си обясня едно. - каза замислен Кетил, докато вървяха през Витала - Защо никой не я е затворил до сега, а само сме се защитавали?
- Защото не е била толкова голяма. - сви рамене Роксана.
- Или са опитвали, но без успех - добави Тербел. - Това е като рана, през, която кръвта изтича. Може би са се опитвали да я превързват, но без лечение раната се инфектира и става по-зле, разраства се и носи опасност за самия живот. С тая дупка е нещо подобно. Нашата работа не е просто да лепнем една марля и да я превържем, а да я оздравим за винаги. Ние сме като антитела и имунна система, която се задейства при инфекция, ние сме белите кръвни телца, които ще изядът бацилите за закуска.
Останалите го изгледаха стаписани и се разсмяха. Голямо обяснение. Вселената бе живо тяло с огромна зееща рана, която трябваше да изчезне.
- Обяснете го вие тогава. - засегна се Тербел от смеха им.
- Това е...нищо, което трябва да стане...нещо...- сви рамене Ерик
- Сега ще кърпим ли или ще рисуваме? - попита Елемаг и се разсмя с останалите.
- Като стигнем там ще мислим - каза им сериозно Балиш - До тогава да не сте посмели да си представяте какво ще правим в нищото. - трябваше да внимават какво говорят инъче плана им щеше да се провали. Време беше Господарката на Па-Кала да си плати за унищожените звезди и планети. Да плати така както не си е и представяла и в най-големия си кошмар, а такива със сигурност вече имаше.
Балите се издигнаха във въздуха и с гордост погледнаха на исток, където изгряващото слънце погали с лъчите си онова, което трябваше да е планината Алкан. Озадачено, светилото останови, че планината я няма, а на нейно място се издигаше нещо като пирамида със седем стъпала, а размерите й бяха исполински. Върха й опираше в небесата, а основите й бяха в недрата. Това бе Крепостта на витеците от Теран, която щеше да е убежище от предстоящите беди.
- Готови сме! - обяви Галдор и се усмихна.
Крепостта имаше 68 етажа нагоре и толкова - надолу, скалите на планината бяха прокопани на седем нива, като всяко включваше 168 пещери...истински град, в който на никого нищо да не липсва и всички да са доволни. Общо Крепостта можеше да събере 558 464 души.
- Трябва й само име. - рече замислена Асвейра. Надяваше се витеците да не се изпокарат заради това.
- На мен ми е все едно. - сви рамене Андурин, а Мейдеви кимна пресъединявайки се към него.
- В епосите наричат Сометрам брат на Тариаш. - каза с усмивка Талия.
- Няма какво да делим братя. - добави Енлил.
- И ние несмятаме, че е важно. - каза замислен Уракон. - Но вие пропускате вероятността витеците да не се съгласят с нас. - добави хладно.
- Теран е огромен - разпери ръце - Енлил - те са само около сто холяди.
Галдор и Андурин се спогледаха с непроницаеми лица.
- Ще видим като му дойде времето. - каза сурово Мейдеви. - Още е рано.
- Да. - пророни Асвейра загледана в златния изгрев. Дали и балришарите и царете на Теран мислеха, че е рано? Или увереността в пълната победа ги караше да се замислят за бъдещето на хората си?
Да стигнеш някъде, където те очакват отдавна не беше лесно. Неможеха да използват атлански соколи, щеше да им отнеме цели хилядолетия. Неможеха и да се Пренесат, няма как да се телепортираш в нищото. Пътят им беше само един и двадесет и четиримата, разделени на две, тръгнаха по единствения възможен - през Отраженията. Поеха в противоположни посоки, но знаеха, че ще се срещнат в средата. Мястото нарекоха Хундун, като намек за това, което са приготвили за Аритхин. Не се и съмняваха в победата си, армиите чудовища и пакалидите вече ги нямаше, с каквото и да разполагаше господарката на хаоса, гибелта й бе предначертана от Турвати и Алина. Сега те бяха на ред да пророкуват погром и мор и да местят пешките на врага както си поискат, в негов ущърб.
Вървейки през Витала Зенда се постара и самите теранци да сънуват победата им и без колебание да вярват в нея. Отвъд Междинния Свят на сънищата бяха Отраженията на Ан и Ин. През горните щяха да минат стиите, а тергаланите през долните. Още нещо неочаквано от врага.
Като физическо проявление мястото, към което се бяха отправили представляваше необятна по размери зееща черна дупка нищо, в покрайнините на вселената, или може би в средата. Само Всевишния знаеше със сигурност. Не им беше работа да мислят, а да я затворят. Физически беше невъзможно, но трябваше да го направят, понеже нищото разширявайки се заплашваше да погълне самата галактика.
Па-Кала бе отвъд дупката мрак. Галактика или цяла вселена изсмукваща тяхната, крадейки звезди и планети. Физически бяха безсилни. Можеха само да гледат собственото си изличаване. Но имаше и друг начин, абсурден на пръв поглед, това бе единствения правилен начин, всъщност единствения възможен. Хаос или Хух - зеещ и поглъщащ, самото название им подсказваше какво трябва да се направи. Не с оръжия и не с бой, не с омраза и без смърт. Те бяха стражи на реда, те бяха воини на светлината и мрака, те бяха Дух, частички от духа на самият Творец, и щяха да представляват него в тази последна битка. А след като той бе създател можеха ли те - воините му - да бъдат унищожители?
- Немога да си обясня едно. - каза замислен Кетил, докато вървяха през Витала - Защо никой не я е затворил до сега, а само сме се защитавали?
- Защото не е била толкова голяма. - сви рамене Роксана.
- Или са опитвали, но без успех - добави Тербел. - Това е като рана, през, която кръвта изтича. Може би са се опитвали да я превързват, но без лечение раната се инфектира и става по-зле, разраства се и носи опасност за самия живот. С тая дупка е нещо подобно. Нашата работа не е просто да лепнем една марля и да я превържем, а да я оздравим за винаги. Ние сме като антитела и имунна система, която се задейства при инфекция, ние сме белите кръвни телца, които ще изядът бацилите за закуска.
Останалите го изгледаха стаписани и се разсмяха. Голямо обяснение. Вселената бе живо тяло с огромна зееща рана, която трябваше да изчезне.
- Обяснете го вие тогава. - засегна се Тербел от смеха им.
- Това е...нищо, което трябва да стане...нещо...- сви рамене Ерик
- Сега ще кърпим ли или ще рисуваме? - попита Елемаг и се разсмя с останалите.
- Като стигнем там ще мислим - каза им сериозно Балиш - До тогава да не сте посмели да си представяте какво ще правим в нищото. - трябваше да внимават какво говорят инъче плана им щеше да се провали. Време беше Господарката на Па-Кала да си плати за унищожените звезди и планети. Да плати така както не си е и представяла и в най-големия си кошмар, а такива със сигурност вече имаше.
Балите се издигнаха във въздуха и с гордост погледнаха на исток, където изгряващото слънце погали с лъчите си онова, което трябваше да е планината Алкан. Озадачено, светилото останови, че планината я няма, а на нейно място се издигаше нещо като пирамида със седем стъпала, а размерите й бяха исполински. Върха й опираше в небесата, а основите й бяха в недрата. Това бе Крепостта на витеците от Теран, която щеше да е убежище от предстоящите беди.
- Готови сме! - обяви Галдор и се усмихна.
Крепостта имаше 68 етажа нагоре и толкова - надолу, скалите на планината бяха прокопани на седем нива, като всяко включваше 168 пещери...истински град, в който на никого нищо да не липсва и всички да са доволни. Общо Крепостта можеше да събере 558 464 души.
- Трябва й само име. - рече замислена Асвейра. Надяваше се витеците да не се изпокарат заради това.
- На мен ми е все едно. - сви рамене Андурин, а Мейдеви кимна пресъединявайки се към него.
- В епосите наричат Сометрам брат на Тариаш. - каза с усмивка Талия.
- Няма какво да делим братя. - добави Енлил.
- И ние несмятаме, че е важно. - каза замислен Уракон. - Но вие пропускате вероятността витеците да не се съгласят с нас. - добави хладно.
- Теран е огромен - разпери ръце - Енлил - те са само около сто холяди.
Галдор и Андурин се спогледаха с непроницаеми лица.
- Ще видим като му дойде времето. - каза сурово Мейдеви. - Още е рано.
- Да. - пророни Асвейра загледана в златния изгрев. Дали и балришарите и царете на Теран мислеха, че е рано? Или увереността в пълната победа ги караше да се замислят за бъдещето на хората си?
Няма коментари