12.
                                                      КРОЙКИ



   Колкото и да бързаха на всички им бе ясно, че трябва и  почивка. Тардурите дадоха съгласие да спрат за малко и витеците решиха да си вдигнат празник, като отзнаменуват с един всички пропуснати до сега. В Муртил, където се намираше укреплението на багаторите бяха разположени огромни маси и издигнати подиуми за представления. Колко дълго щяха да празнуват никой не знаеше, обикновенно като започнеха беше трудно да спрат.  
Музика, смях, танци и песни, хубава храна и студени напитки ( без алкохол! Тардурите го бяха забранили),  весели скечове и постановки по издигнатите за целта сцени. Последният истински празник бе бил в Офир преди толкова много време, че сякаш в друг живот. Низината досега непомнеше подобно сборище, а и самите витеци. Дори в Офир бе имало само теранци от повърхността, а сега освен тях тук бяха и жителите на подземния свят, и гости от Отраженията, и дори мутантите на Оркна. Всеки помогнал с нещо по време на войната бе поканен да празнува в укреплението.  Сбор на всички, общо, както биха искали и самите Стражи.
 Загледан в танцьорките Атиг не обърна внимание на човека спрял до него. За пръв път виждаше танцуващи пасамийки.
- Много са им лъскави копията. - рече скептично познат глас. 
- Не са ги ползвали. - отвъна Атиг и погледна Хериан подозрително. Цялата работа беше като в приказките, големите братя си гледат живота, а най-малкия се трепе.
- Какво мислиш за Крепостта?
- Ще й трябва име. - Атиг присви очи.  - Но  независи от мен.
Хериан го тупна по рамото и го погледна в очите. Брат му се правеше на разглезен, но досега си бе вършил работата перфектно за годините си.
- Имената са нещо много важно, а в случая от името зависим и ние. - каза тихо. - Огледай се, има витеци от цял Теран, има всякакви. След зимата повечето ще си тръгнат, Крепостта ще опустее. Планината Алкан е в Тариаш, на границата със Сометрам, как ще се почустваш, ако й бъде дадено атланско име да речем? Излъган, измамен...Затова зарежи глупостите и си спомни чий севиш-очан си.
- Но нали... - объркан сви рамене Атиг. 
 - Цял живот съм учил само за едно и от мен друго няма да стане. Ако не си съгласен виж другите и пак ще говорим. Братството между народите е само във мечтите, всеки ще гледа да прецака другите, не се лъжи, че настъпи някакъв рай на земята. Сега сме принудени от обстоятелствата да сме заедно, нямаме избор, а после...после ще стане страшно. 
Атиг го изслуша и кимна. Брат му беше съвсем прав. Единството бе по принуда. Неволята караше враговете да се примиряват и сдържат, но това нямаше да продължи вечно. Крепостта беше на тяхна територия и им  пренадлежеше, независимо, че строителите бяха от цял Теран. Те го правеха за да има къде да се подслонят по време на Дивите Стихии. 
- Можеш да разчиташ на мен както винаги. - усмихна му се Атиг лукаво като дете готово за поредната пакост.


Огледа се внимателно и се насочи към една от дългите маси претръпани с храна. Седна тежко до наливащият се със ябъков сок Датрик и изпуфтя. 
- Немога да те открия в навалицата. - каза с досада Нинурат. 
- Покрил съм се. - изхили се витека. - Лумаш само ме тормози. - погледна сериозното лице на приятеля си и усмивката му се стопи. - Нещо те тревожи. 
- Аз съм оракул и знам всичко предварително. - напомни му Нинурат. - Знам и това, че има неща, които неможем да изкореним, те са част от това, което сме. Гурите щяха да свършат работата, но атланските магьосници ги убиха - прошепна и се огледа подозрително. Сега ние трябва да свършим и тяхната работа. Тая Крепост ще ни донесе само беди, ако останем в нея и след Зимата. Затова трябва на всяка цена да ни се падне  нашето. От него по-добро няма. Не напразно меча на Йездигерд е в Лумаш. Земята от Елдор до Сария пренадлежи на нас, тя е наша по право.
 Датрик го изгледа очуден. 
- Как така от Елдор? Аран и Кудур...няма да се съгласят.
- Ще се съгласят в замяна на Крепостта. Оставяме я на тях и ще се съгласят. Проблема са някои други и трябва да се погрижим за това, но тихо и кротко. Ти си знаеш. 
- Разбира се. - кимна с усмивка Датрик.  Само някой напълно откъснат от реалността можеше да си помисли, че вълка ще почне да пасе трева заедо с агнето.- А другите балришари? Заедно ли го измислихте? 
 Нинурат се изсмя и си наля чаша сок. 
- Общото ни дело свърши, оттук нататък всеки за своите хора.  Такъв е животът. - въздъхна и отпи голяма глътка.  - Останалото са празни приказки. И фантазии.
- Значи всеки от останалите също крои планове в момента.
- Много ясно,  че го правят Датрик, имаме дълг към хората си, неможем да ви оставим на произвола. Трябва да се погрижим за бъдещето, а това не е лесна и приятна работа, винаги има ощетени и сърдити. Винаги има някой,  който ще ти стане враг, независимо колко внимателен се опитваш да бъдеш. 


- За това ще мислим после. - каза сурово Гирсив, след като изслуща Дилан и Тедан. Двамата точно сега се бяха сетили да мислят какво ще се прави като се изчерпи енергията на двата извора когато дойде времето на Дивите Стихии. Балите и алките щяха да използват цялата налична енерия за да укротят стихиите и прекратят катаклизмите. Двата извора щяха да се изтощящ и щеше да се наложи да направят презареждане посредством Дуел на Противоположностите, колкото и да не им се искаше.
- Колкото по-рано започнем да мислим толкова по-добре! - заяви Тедан. 
- Докато не се върнат тергаланите аз лично нищо няма да предприема! - обяви Гирсив. - Къде сте тръгнали да мислите за после, когато това все още не е свършило. Важото все още предстои! - обърна им гръб и се отдалечи с бързи крачки. 
Двамата тардури се загледаха след него с каменни лица. Заявлението им ги накара да се запитат къде ли са тергаланите и какво ли правят. Одавна никой нищо не бе чувал за тях. 
- Как ли са? - запита тихо Дилан и погледна към залязващото слънце с надежда, че ще  се върнат скоро.