6.  ПРОЯСНЕНИЕ


  Седнали на една една от масите  в крайбрежния хан,  стопанисван от витека Сурумир, на когото идеята да е кръчмар се бе харесала, Ерик и Ардиш закусваха мекици с айрян и преглеждаха документацията по случая.  Привидно нямаше нищо общо между жертвите, никога не се бяха срещали, а  животът им бе бил коренно различен. Бяха в задънена улица. 
  - Добре. - въздъхна Ерик и отпи от чашата си загледан в листите хартия. -  Шпионин, коняр и певица.  Но виж това - прокара пръст по буквите и Ардиш се надвеси през масата да погледне по-добре. -  Чардан е бил внук на познай кого? Багдасар! Каква изненада! А певицата  Гомет  е  била избрала за свой личен патрон горкият тукзакусващ Ерик. Някой има зъб на мен и Гилзан или...? 
 Ардиш се дръпна обратно на стола си и сви рамене.
 - Багдасар беше от онези дирахтами нали?! Може заради това да е. 
 - Не е нормално децата да плащат за грешките на родителите си, а за тези на 80-ет годишните си дядовци е  направо смешно.  -  тергалана задъвка замислен опитвайки се да намери допитни точки. Предната вечер бяха научили и още нещо.  - Дай да навържем нещата.
 Витечката отхапа от мекицата, която държеше  и погледна разтворената папка на масата до чинията си. 
 - Трима мъртви витеци, един много стреснат  поклонник на луната появяващ се в странно облекло и един убиец с покровител. - каза тихо и поогледа близките маси. Останалите клиенти в хана не им обръщаха внимание заети със своите разговори. - Мисля, че работата наистина е опасна, както ни се каза. Защото не ви се каза за още един култ. Но той не е секта забранена със закон, а напълно действащ.  Напълно легален и ненабиващ се в очи. Всъщност съвсем нормален култ към пълнолунието. 
 - Знаем за него. - кимна Ерик.  
 - Така, нека те питам нещо като тергалан...обичаш ли да яздиш? 
 - Не, имам крака. - отговори Ерик и прехапа устна. В задълженията на Лик бе влизала и грижата за конете, той обаче бе предоставил тази задача на Елемаг.  Знаеше и за други направили заменки, а сигурно имаше и такива измислили нещо ново.  - Дали не е прибавено нещо към култа към пълнолунието викаш. Незнам, трябва да проверим, но немисля, че ще ни се позволи да видим. Все пак ще пробвам. 
 - Ще говориш със Зенда? - изгледа го Ардиш. - Това противоречи на правилата при разследване. Не ни ли трябват доказателства първо? Тук -посочи папките на масата с нос - няма такива. Уликите все още могат да водят към всеки. 
 Ерик си доизпи айряна и се изправи. 
 - Тук е утро, там е нощ. Отивам за доказателства! - обяви и изчезна облян в бяла светлина. 
 Пренесе се право в къщи и благодари мислено на Тербел докато взимаше камерата за снимане, стояща при книгите. 
  Знаеше, че е опасно да се занимава с чужди подопечни без разрешение. Нетрябваше да го виждат въобще, затова реши да действа дематериализиран и невидим. 
  Пренесе се в един от коридорите на Таокан и се огледа. Тишината и тъмнината му подсказаха, че е среднощ и повечето жители на града-крепост спяха. Зачуди се накъде да поеме и се сети за един дълъг разговор  с  Малкам след завръщането от Па-Кала. Брат му надълго и широко бе разказал за всеки витек направил му впечатление, и особено един, мъкнещ се постоянно не с кого да е, а със самият Сатуам.  Сега Ерик прибави това знание към останалото.  
  Имаше едно нещо,  за което тергаланите неговореха, нещо което само те си знаеха. По заповед на Урнун Упуфуп бе отстранен, след като бе извършил куп безобразия по заповед на същата змия. На негово място  Урнун бе избрала  Неасив. Кхеанаините знаеха какво се крие вътре, но с Урнун не се спореше и неможеха да възроптаят срещу решението й. Преди три години обаче се бе оказало, че никой неможе да замести дхрагкхаан, дори тя. Беше с тях, но несвърши нищо без тях, освен опита да преспи за вечно Аритхин.  Останалото го бяха свършили те, сами.  И си остана страж, макар да беше само заместник. След като всеки витек избра свой патрон тя събра своите подопечни на едно място, отнемайки свободата им да решават сами къде да живеят. Странно, но единадесетте чувмаини единодушно си бяха избрали нея за патрон, а общо хората й бяха доста повече от очакваното. Той имаше пет хиляди, тези които бяха останали из Майя и в Еаритай, осем имаше Химир, а седем Елемаг. Как тя бе успяла да убеди двадесет хиляди витека, че може да се грижи за тях бе чиста мистерия. Това бяха живи хора, всеки различен с нещо от останалите. Ерик знаеше как. Тя беше господарката на Витала, света на сънищата, и се бе възползвала от това.
   Влезе в апартамента на Ин-Ао и се огледа внимателно. Дематериализиран неможеше да бъде засечен, осжен ако неизползваше енергия, но едва ли щеше да му се наложи. 
  Проучи всички помещения и зачака застанал до леглото на спящия витек.  Трябваха доказателства и той щеше да предостави, благодарение на Тербел и Диагил, които бяха измислили апарати олесняващи работата му. 
  Стоя мирно цялата нощ, до сутринта, когато чувмаина се събуди. Тогава го последва снимайки с камерата си всяко движение, всяка стъпка, и така щеше да е докато непрценеше, че е достатъчно за Балиш и Турвати, защото именно на тях смяташе да предостави записа.  
 Следеният се изми внимателно и облече черната роба, за която твърдеше, че е заради междинните дни, минали вчера. Препаса камата и се пренесе неотлъчно следван от тергалана, когото неможеше да види и усети. 
  Пренесе се пред голяма къща, заградена от красив парк. Огледа се и влезе. 
 Ерик го последва вътре и заоглежда интериора. Плочи от сив мрамор покриваха пода, а стълбище с позлатени перила водеше към горните етажи.  От предверието коридори,  с големи прозорци гледащи към градината,  водеха към различни помещения. 
 Ин-Ао пое нагоре по стълбите следван от тергалана, размина се с две жени в бели рокли и те приклекнаха в реверанс докато ги подминаваше така все едно не ги виждаше. Пътят го отведе до двойна позлатена врата, която лакей в черно му отвори от далеч и се преви в поклон. 
  Ерик пристъпи в стаята след него и се озова в красива светла стая, през чийто прозорец надничаше утринното слънце.  
 - Приключих Всевелика! - съобщи Ин-Ао и се поклони. 
 Ерик се навъси и погледна към жената стояща пред голямо огледало. Зад нея друга, в  памучна черна рокля, разресваше косите  й.  Едва сега разбра кое точно му се бе сторило озадачаващо. Поклоните! Това бяха слуги, може би дори роби!  Погледна отражението й в огледалото без да спира да снима и стисна зъби. 
 - Много добре. - усмихна се жената, но сивите й очи си останаха студени. Изправи се бавно и се обърна, а слугинята се оттегли заднишком и коленичи до голямото легло с балдахин в другия край на стаята. 
 - Ти си наистина всеотдаен жрец  Ин-Ао. - каза тя и се преближи до витека,  положи длан на гърдите му и добави. -  Но, ако продължаваш така ще ядосаме глупавите анархисти, затова ни трябва нещо за многократна употреба. - прошепна като навря лице в неговото. 
 - Да - смутолеви Ин-Ао и понечи да се дръпне, но тя  го стисна за робата. 
 - Не бързай толкова жрецо мой. - прошепна с притворени очи. 
 Ерик пребледня като платно и усети студена пот да се стича от челото му. Тя го наричаше свой жрец, което означаваше само едно и то никък небеше хубаво.  Отвърна глава и погледна със съчуствие заробената витечка, коленичила до леглото. Но продължи да снима. Всичко щеше да стигне до когото трябва, щом бяха необходими доказателства.