ГЛАВА СЕДМА
                                                               СРЕЩИ


 Слънцето излезе иззад кулата и освети голяма градина с пъстри цветя,  палми и фонтани. Нямаше вятър,  а въздухът беше горещ. В беседка от тъмен махагон,  обградена от палми и орхидеи,  бяха седнали четирима мъже със сериозни и умислени лица.
 - Този път Нармер прекали. - прошепна тихо Олент от Троан. Причината да се съберат тук в градината на неговият дворец,  беше поредното решение на Господаря на Атлан. От общо петнадесет народа девет вече бяха обявени за неатланци. За чужденци извън законите.  Този ден Троан ги бе последвал в списъка.
- Знаеш, че с него неможе да се говори. - въздъхна Хирам от Алтаир. -  Не и докато жреците-магьосници го подкрепят.
Олент изсумтя:
- Не би трябвало да ме е грижа, ще последвам примера на другите. Така,  че от днес ние сме тарийци. Ще издам и указ.
- Не ставай смешен ! - изгледа го Тултек от Хуалмак. -  Време е да спрем само да гледаме какви ги върши проклетия хесперит. Жреците не служат на Нармер,  а той на тях. Единственият начин е да накараме тях да слушат някого. 
- Какво му е на открития бунт? - запита Калте от Карида. - По всяко време мога да поискам помощ от Толан  и Лардон.
- Тарийци в Атлан винаги е било равно на погром. - каза му сухо Тултек.
- Добре - сви рамене Калте - А  танците от Югоистока?
- Това са си твои съюзници. - рече Хирам. - Но не са приятели на  Атлан. Имам по-добра идея. Без проливане на излишна кръв. Според пророчествата Балите,  изчезнали на някъде преди хилядолетия, ще се върнат отново. Трябва да намерим този, на когото служат жреците-магьосници. Той ще свърши останалото. Без бой и без кръв.
- А тези пророчества казват ли къде е?- попита го Олент.
- Камъни и пясък подарени от делфини, за да скрепят клетвата за вечни времена. - отвърна Хирам.
- Остров Троан! - обяви Олент без да се замисли. Според легендата,  за да трае вечно  клетвата за приятелство между Троан, Карида и Тариаш,  тарийците подарили на троите остров в морето,  южно от Таргон и Чадар.
- Как ще го разпознаем? - запита Калте. Едва ли изглеждаше като във книгите.
- Като го видим ще разберем. - отвърна Хирам. - Би трябвало да го разпознаем веднага. Нали е наш Бал?
Тултек се изправи и кимна на останалите.
- Тогава да тръгваме още сега натам. Ако това ще помогне да спрем безумията трябва да тръгнем веднага.
Останалите също се изправиха. Въздуха около тях завибрира, от земята се заиздига  бяла мъгла, която ги обви, и се стопи заедно с тях. 

Наоколо нямаше друго освен ръждивочервени скали и пясък,  високи кактуси и сухи трънести храсти. А слънцето хвърляше жар към сухата пустош. Но това беше единственият път към Бур-Лахар, пристанище на северното море,  на където бе решил да тръгне. Може би трябваше да се отправи към Нирбатор и да разкаже за случилото се на тримата триумвири на Басадония,  но според книгите онова,  което бе нападнало селото му бе майянска легенда. Затова за да разбере нещо трябваше да отиде там. Щеше да разбере причината да бъдат избити сто човека на всяка цена. Отговорите бяха на север.
Забеляза в сянката на голяма скала да стои някой и се насочи на там. Човека явно също го забеляза,  понеже се изправи и му намахна.
- Добра среща пътнико. - изпровикна се от далече.
- Добра да е. - отвърна той и се отпусна. Малко почивка на сянка щеше да му дойде добре.
На сянка беше прохладно и приятно.Двамата седнаха един срещу друг и размениха манерките си с вода, в знак на мир.
- Аз съм Гирсив от Балнагар. - представи се непознатият. - Къде отиваш през тия пущинаци?
- Аз съм Бал-Виран от планината Табар и отивам към Бур-Лахар. Ами ти?
Гирсив го огледа внимателно.
- И аз съм на там. Всъщност отивам в Майя. Нашата оракулка Астеринта ме прати да  намеря Балришарите.- Гирсив въздъхна тъжно. - Ти можеш ли да си представиш каква ми е задачата? Ами ти.
- Трябва да стигна до Майя. Тварите,  които избиха хората ми,  са тяхна легенда и за да разбера защо са го направили трябва да отида там.
- Сигурен ли си,  че там има отговори? 
- Ще видя. - сви рамене Бал-Виран. Все някой е пратил каракоджулите . -  Сто човека не са малко.
Гирсив пребледня. Според законите на Басадония човешкият живот беше свещен и убийството бе равно на светотатство. А за да избиеш сто човека трябваше да си чудовище. 
- Нека вървим заедно тогава. - предложи Гирсив.
- И където пътя ни отведе. - съгласи се Балиш и погледна към небето . Докъде ли щеше да го отведе този път? И дали там на север,  отвъд морето,  живота струваше нещо? Беше чувал какво ли не за онези земи,  но кое бе истина и кое-не нямаше представа. 

Гуралд отпи от бирата си и погледна в очите светлокосия младеж срещу себе си.
- Време е тансатите да тръгнат и извън югоистока. - каза тихо. Човека срещу него беше царят на Тантал,  Итан,  който беше и водач на ордена на тансатите или Преданните на Тан. Тукашното име на Бала Антан.- Трябва до месец хората ти да са плъзнали из Тариаш.
Итан огледа кухнята и после витека. Беше лесно да се каже. Тарийците никога нямаше да приемат проповедите на тансатите.Витека погледна с пронизващи очи киера стоящ до Итан. Той беше Дейл, царят на Гугалан.
- Ето и твоята задача. Да прокараш път за Тоант,  така че когато той влезе в земите на Киериш да бъде приет като съюзник.
- Това как го измисли?- попита стоящият от другата страна на Итан рекс на Метилена.
Гуралд го изгледа и се изсмя. Тримата бяха владетели на най- силните царства в Югоистока и нещо като водачи на артанци,  киери и сометрийци от юга на Майя.
- Пророците са го измислили,  не съм аз.- каза му витека. Причината да има киери толкова на юг беше само мит,  но той знаеше как действа името на южните киери. - Зин!
Дейл остави бавно стъклената халба,  а в очите му светна жестока омраза.
- Какво рече древни витеко?- процеди през зъби. - Зинитите са вдигнали глави и надделяват над  братята ни,  водещи безкрайна война със тъмни врагове!- изправи се и добави. -  Не са нужни повече думи,  Гуралд,  одавна си мечтаем за възможност да идем и да им помогнем. Но пътят е дълъг. Как ще минем през Сометрам? Или през Прокълнатото море с кораби?
- Ти решаваш. - каза му Гуралд с усмивка.
- Знам. И отивам да се приготвя.- кимна Дейл. Махна с ръка на Итан и Тоант и излезе.
- Това е самоубийство!- обяви Тоант.- Той неможе да се оправи сам. Колко кораба и армия може да събере? 
Гуралд допи бирата си и се изправи бавно. 
- Тогава я събери ти. Вдигни юга и го пренеси на север. Действайте смело,  защото изчезналият при Дардан ще се върне скоро.
Тоант се втренчи във витека стаписан.
- Лаолатин?- произнесе името на бала тихо. - Лъв от огън. Това е друго нещо Гуралд. Сега имам основание да направя каквото искаш. Сигурно ли е?- попита накрая.
Витека го изгледа ледено. За него разговорът беше приключил. Това беше последната му задача, от тук нататък можеше да се захване с каквото иска и каквото му харесва.
- Решенията ги взимаш ти Тоант,  аз само ти предлагам възможности. - каза му в очите Гуралд и излезе с бързи крачки.
- Какво става тук?- зачуди се Тоант. Витеците не се държаха така,  обикновенно.

Стоеше на терасата загледан в залязващото слънце,  чийто последни лъчи обагряха облаците в кърваво. Не трябваше да си оракул за са сетиш какво намекват небесата.
Чу стъпки зад себе си и се обърна спокойно.
- Датрик. - усмихна се на сила оракулът на Сария . Пред него,  в кожени пътни дрехи,  стоеше едър,  висок,  младеж с брадва висяща от колана му. 
- Добър вечер,  Нинурат. - отвърна Датрик сериозно. За да бъде повикан с помоща на Еа причината трябваше да е много лоша. Тук на исток,  изолирано от всякъде,  мислеха винаги първо за лошото. Една стена ги делеше от враг,  срещу който от стотици години се биеха сами. 
- Мисля, че намерих съюзници. - каза тихо оракула и се огледа подозрително.
- Какви съюзници? - изсумтя Датрик. Приятелят му пак почваше с въображаемите си царства на запада,  отвъд пущинаците на Зин. 
-  Невярваш ли на оракула?
- Добре,  да речем че вярвам,  какво трябва да направя?- запита Датрик.
- Хмм - Нинурат го погледна замислен. - Има един проблем...съюзниците са ни всъщност врагове. Толкова свирепа е враждата,  че ако се срещнем ще се изпобием по между си пред очите на зинитите.
- Тарийците? Тях ли имаш предвид? - възкликна Датрик. Значи оракулът искаше заедно да измислят начин да прекратят враждата. - Дори да успеем да придумаме нашите хора...Нинурат,  тарийците...- Датрик поклати глава. Клетвата им гласеше,  че враждата ще продължи,  докато Ярнвидур не се съживи. Там бе била последната битка. Битка,  в която неотцелял нито един. 
- Като оракул нямам право да напускам пределите на Тамерзан,  затова искам ти да отидеш и говориш с тях!- обяви Нинурат. 
- С кого? - попита го Датрик.
 - Някой,  който ще ти хареса. Ще го срещнеш по пътя и той ще ти помогне. Нарича се Андурин,  ще го откриеш источно от Ярнвидур. С него е едно момиче,  тя също ще ти е от полза. Ако сега тръгнеш ще ги откриеш край лагерен огън. Помогни им за да ти помогнат. - Нинурат се изсмя. - Какво ще кажеш ? Добър оракул ли съм?
- Вярвам ти и ще го направя,  но...бъди по- предпазлив с това. Отивам. 
Датрик изчезна обвит в жълта светлина,  а оракула отново се загледа в залеза. 
- Това е забранено!
Студеният глас зад гърба му го накара да се извърне с ръка на оръжието. Пред него с гневно лице стоеше,  облечен в бяло,  витека-оракул Радаманд. 
- Как въобще Мехен и Савах ти позволяват да го правиш?!- сините очи на витека се взряха в оракула. - Тии...
- Е,  ти си оракула на Офир,  ясно е,  че знаеш.- сви рамене Нинурат. - Но защо не ме спря в Елдор? 
- Защото те мислех за по-умен,  Нанар! Ще провалиш всичко. Целият ни план ще иде на вятъра.  
- Нямаш ли си по-важни грижи,  Радаманд?- навъси се оракулът. - Знам какво правя. И за твое сведение  знанието ми не е нито от Савах,  нито от Мехен,  а от съвсем друго място. Може би не съм чак такъв самозванец,  какъвто искаш да ме изкараш. Пробвай! Върви и кажи  на всички, че сарийският оракул е всъщност киер от Югоистока, който в Елдор се е разменил със истинският принц на Тамрабар. Сега оракула им е цар на Кулаб, а истинският владетел на кулабците е тук! Аз! Върви и съобщи на всички! Но и двамата знаем,  че тогава ще поставиш в опасност твърде много хора. Затова не ме заплашвай на моя територия! 
 Радаманд го изслуша навъсен. Само се бе опитал да го предупреди да внимава.
- Съмнявам се,  че  Савах го е грижа,  от кого са виденията ти.
- Тогава ще му се наложи да започне да се загрижва. - тупна витека по рамото и се пребра.
Радаманд се извърна и се загледа след него. Тоя тамерзанец нарочно ли се преструваше,  че незнае за какво му се говори?!  Нямаше право да е толкова ясен! От оракула се очакваше да говори мъгляво,  за да бъде даден избор на питащия,  а не направо да казва какво трябва да стане. Първо отиваше в Мадугард и предупреждаваше Върховния Жрец,  че по време на кометата древен демон ще се всели в една принцеса; после отиваше там където биха го убили на мига и предупреждаваше тарийците за предстояща война; след това се бе появил в Басадония,  при триумвирите, и им бе казал да се приготвят да помогнат на Мадугард когато Кометата мине. А сега пращаше Датрик да помогне на двама  заблудени из пущинаците да стигнат до Махамор. Това бяха важни събития,  но начина да се стигне до тях бе неправилен. Той не ги напътстваше като оракул. Направо им заповядваше и те го слушаха без да се замислят. 
- Май не е моя работа,  а?!-  въздъхна и погледна последните отблясъци на отиващият си ден.


- 







-