Постинг
03.05.2018 09:56 -
СВЕТЛИ И ТЪМНИ
4. МЪТИЛКА
След като бе освободен от мисловната хватка на балришара Ин-Ао се пренесе право в една от залите за спорт в Таокан, крепостта-град на Тултек, която строителите бяха издигнали по подобие на Еаритай, както и останалите, за да няма сърдити. Огледа празната зала и очите му светнаха в бяло.
Десетте му оцелели сънародници не се бавиха дълго. Един след друг се появиха в залата зачудени какво ще иска и кое е спешно. Не би ги безпокоил без причина. Бяха облечени точно като него, спазвайки традицията по време на Междинните Дни, между старата и новата година, да се ходи в черно, за разлика от еаритайците, които бяха я загърбили.
- Да не е станало и тук? - запита направо единия от чувмаините.
- Не. - отвърна Ин-Ао. - Но ни подозират, понеже се е случило на територията на Балангатар. Затова ви повиках, трябва да им докажем, че не сме ние. Нали? - попита накрая.
Десетте се спогледаха. Благодарение на балришар Лейджа витеците от Мадугард и Атлан не само бяха спрели да се мразят, но и завързаха приятелства по между си. Ако някой целеше да ги скара отново щеше да удари на камък. Нямаше какво да делят.
- Разпитах за жертвата. - обади се замислен Ранаги - Името му е Чардан, нямал е врагове, пък и какви врагове да има обикновенно момче, постъпило в армията на Зайдун, и в последствие станало витек. Избрал е за Патрон тардура Гилзан, който е от Четангард, но немисля, че са го убили заради това. Огледах и местопрестъплението...ако беше за показ защо ще е на плосък камък сред гора, а не в някой хан по обяд?.
Ин-Ао се навъси.
- Това не е от значение! - заяви сухо. - Важно е да им докажем, че не сме ние. Вие десетте ще се погрижите за това ние да нямаме нищо общо, дори наистина атланци да са го направили! - изшептя наблюдавайки лицата им.
Десеттимата закимаха в знак на съгласие.
Коридорите на Таокан бяха широки и светли, а витеците, с които се разминаваше, му се усмихваха дружелюбно, наместо поздрав. Тук бе пълно с хора и шума бе навсякъде,.
Влезе в един от хановете на крепостта и се огледа. Имаше много маси, около които шетаха пъргави сервитьорки с лъчезарни усмивки, а уханието на храната го удари в носа още от прага. Насочи се към една от масите до самите музиканти свирещи весела и ободряваща мелодия, а певицата пееше за слънце, цветя и любов.
- Здравей. - кимна му Тултек с пълна уста докато сядаше и остави вилицата.
- Извинявай, че ти се натрисам. - отвърна Хериан на место поздрав. Нямаше да го безпокои докато обядва, но Тултек бе отговорил "нищо" на въпроса какво прави. Поръча си царивични питки с лют сос и бобена салата на сервитьорката и насочи вниманието си към червенокосия витек седящ на масата срещу него.
- Ще си говорим лоши работи този път. - отбеляза кисело Тултек и отпи от сока в чашата си. Новината за убития витек сигурно вече бе обиколила света. Новините ги правеха засега само стиите, затова трябваше да се отнасят внимателно, но този път нямаше шега. - Кой е другия?
- Атиг. - прошепна тихо и сервитьорката изтърва таблата, на която му носеше поръчката.
Двамата балришари я погледнаха изненадани се изправиха. Доста странна реакция.
Тултек я хвана грубо под мишица и я погледна студено в очите.
- Идваш с нас! - Какво ще каже Патрона на витечката не го интересуваше въобще.
Пренесоха се заедно с нея сред горичка от млади каучукови дръвчета. Тя гледаше земята с наведена глава, несмеейки да погледне витеците в лицата.
- Името те стресна. - каза й спокойно Тултек. - Явно познаваш издирвания от нас витек.
Тя вдигна глава и ги огледа подозрително, сякаш се чудеше дали може да им има доверие.
- Не напразно сме насред нищото. - успокои я Хериан. - Можеш да говориш без страх.
Витечката кимна и облиза засъхналите си устни. Явно някой я бе стреснал твърде много.
- Не съм го виждала от месеци. - каза тихо. - Но последният път се интересуваше от древните тайни култове из Атлан. От тогава не съм го виждала.
Тултек се навъси. Древни култове? В какво се бе замесил любопитния безработен шпионин.
- Какви древни култове? Тлиачи, миктлити, ордена на всемогъщите или ордена на богоподобните? - Всички изброени бяха изличени от лицето на планетата в древни времена, понеже бяха просто зловещи секти, които бяха донесли големи беди на хората. За други не беше чувал или чел да е имало в Атлан.
- Хей! - подвикна възмутен женски глас зад гърбовете им, млада жена в гащеризон от диамантин ги заобиколи и застана до витечката. - Това, че сте балришари не ви дава право да ми тормозите хората! - тардурата Белет ги гледаше зачервена от възмущение.
- Само я разпитваме. - сви рамене Тултек. - Не сме прилагали Воля.
- Знам. - кимна Белет и хвана ръката на витечката. - Но следващият път първо елате при мен, ако има проблеми, не е честно така! Оставяте ме в невидение, а може да помогна.
- Неможеш. - увери я Хериан като я погледна сурово в тъмните очи. Нетрябваше да споменава нищо от разговора в Еаритай, все още всички останали стражи бяха заподозрени, дори тардурите.
- Тогава защо си тук, а не в Балангатар? - запита го Белет и присви очи. - Тъпия му Гилзан ме подозира! - от очите й бликна светлина и тардурата изчезна с витечката преди да успеят да отворят усти за да отрекът.
- Горкият. - измърмори Тултек и въздъхна докато се оглеждаше наоколо. - Странно, - каза към Хериан. - но може би има някаква връзка. Трябва да разберем, обаче и да сме внимателни, понеже теранците са малко и стражите успяват да реагират прекалено бързо на призивите на подопечните си...опа!
- Ей това "опа" имах предвид. Как Ерик и Гилзан не са усетили нищо, как не могат да намерят убиеца?
- От Селена чух за някакви наметала, с които могат да скриват когото си изберат. Само един, но става невидим за абсолютно всички. - каза шепнешком Тултек.
- А може ли да прекъсне връзката с нас?
Тултек го изгледа озадачен.
- Не! - заяви категорично. - Няма начин щом повикаме някого да не се отзове, дори върховните стражи!
- Пробвах да привикам някого и неуспях.
- Неможе да бъде! - възкликна с неверие Тултек, нима сред теранците имаше...нечовек? Погледна нагоре към небето и се намръщи на облаците, подкарвани от вятъра към слънцето.
След като бе освободен от мисловната хватка на балришара Ин-Ао се пренесе право в една от залите за спорт в Таокан, крепостта-град на Тултек, която строителите бяха издигнали по подобие на Еаритай, както и останалите, за да няма сърдити. Огледа празната зала и очите му светнаха в бяло.
Десетте му оцелели сънародници не се бавиха дълго. Един след друг се появиха в залата зачудени какво ще иска и кое е спешно. Не би ги безпокоил без причина. Бяха облечени точно като него, спазвайки традицията по време на Междинните Дни, между старата и новата година, да се ходи в черно, за разлика от еаритайците, които бяха я загърбили.
- Да не е станало и тук? - запита направо единия от чувмаините.
- Не. - отвърна Ин-Ао. - Но ни подозират, понеже се е случило на територията на Балангатар. Затова ви повиках, трябва да им докажем, че не сме ние. Нали? - попита накрая.
Десетте се спогледаха. Благодарение на балришар Лейджа витеците от Мадугард и Атлан не само бяха спрели да се мразят, но и завързаха приятелства по между си. Ако някой целеше да ги скара отново щеше да удари на камък. Нямаше какво да делят.
- Разпитах за жертвата. - обади се замислен Ранаги - Името му е Чардан, нямал е врагове, пък и какви врагове да има обикновенно момче, постъпило в армията на Зайдун, и в последствие станало витек. Избрал е за Патрон тардура Гилзан, който е от Четангард, но немисля, че са го убили заради това. Огледах и местопрестъплението...ако беше за показ защо ще е на плосък камък сред гора, а не в някой хан по обяд?.
Ин-Ао се навъси.
- Това не е от значение! - заяви сухо. - Важно е да им докажем, че не сме ние. Вие десетте ще се погрижите за това ние да нямаме нищо общо, дори наистина атланци да са го направили! - изшептя наблюдавайки лицата им.
Десеттимата закимаха в знак на съгласие.
Коридорите на Таокан бяха широки и светли, а витеците, с които се разминаваше, му се усмихваха дружелюбно, наместо поздрав. Тук бе пълно с хора и шума бе навсякъде,.
Влезе в един от хановете на крепостта и се огледа. Имаше много маси, около които шетаха пъргави сервитьорки с лъчезарни усмивки, а уханието на храната го удари в носа още от прага. Насочи се към една от масите до самите музиканти свирещи весела и ободряваща мелодия, а певицата пееше за слънце, цветя и любов.
- Здравей. - кимна му Тултек с пълна уста докато сядаше и остави вилицата.
- Извинявай, че ти се натрисам. - отвърна Хериан на место поздрав. Нямаше да го безпокои докато обядва, но Тултек бе отговорил "нищо" на въпроса какво прави. Поръча си царивични питки с лют сос и бобена салата на сервитьорката и насочи вниманието си към червенокосия витек седящ на масата срещу него.
- Ще си говорим лоши работи този път. - отбеляза кисело Тултек и отпи от сока в чашата си. Новината за убития витек сигурно вече бе обиколила света. Новините ги правеха засега само стиите, затова трябваше да се отнасят внимателно, но този път нямаше шега. - Кой е другия?
- Атиг. - прошепна тихо и сервитьорката изтърва таблата, на която му носеше поръчката.
Двамата балришари я погледнаха изненадани се изправиха. Доста странна реакция.
Тултек я хвана грубо под мишица и я погледна студено в очите.
- Идваш с нас! - Какво ще каже Патрона на витечката не го интересуваше въобще.
Пренесоха се заедно с нея сред горичка от млади каучукови дръвчета. Тя гледаше земята с наведена глава, несмеейки да погледне витеците в лицата.
- Името те стресна. - каза й спокойно Тултек. - Явно познаваш издирвания от нас витек.
Тя вдигна глава и ги огледа подозрително, сякаш се чудеше дали може да им има доверие.
- Не напразно сме насред нищото. - успокои я Хериан. - Можеш да говориш без страх.
Витечката кимна и облиза засъхналите си устни. Явно някой я бе стреснал твърде много.
- Не съм го виждала от месеци. - каза тихо. - Но последният път се интересуваше от древните тайни култове из Атлан. От тогава не съм го виждала.
Тултек се навъси. Древни култове? В какво се бе замесил любопитния безработен шпионин.
- Какви древни култове? Тлиачи, миктлити, ордена на всемогъщите или ордена на богоподобните? - Всички изброени бяха изличени от лицето на планетата в древни времена, понеже бяха просто зловещи секти, които бяха донесли големи беди на хората. За други не беше чувал или чел да е имало в Атлан.
- Хей! - подвикна възмутен женски глас зад гърбовете им, млада жена в гащеризон от диамантин ги заобиколи и застана до витечката. - Това, че сте балришари не ви дава право да ми тормозите хората! - тардурата Белет ги гледаше зачервена от възмущение.
- Само я разпитваме. - сви рамене Тултек. - Не сме прилагали Воля.
- Знам. - кимна Белет и хвана ръката на витечката. - Но следващият път първо елате при мен, ако има проблеми, не е честно така! Оставяте ме в невидение, а може да помогна.
- Неможеш. - увери я Хериан като я погледна сурово в тъмните очи. Нетрябваше да споменава нищо от разговора в Еаритай, все още всички останали стражи бяха заподозрени, дори тардурите.
- Тогава защо си тук, а не в Балангатар? - запита го Белет и присви очи. - Тъпия му Гилзан ме подозира! - от очите й бликна светлина и тардурата изчезна с витечката преди да успеят да отворят усти за да отрекът.
- Горкият. - измърмори Тултек и въздъхна докато се оглеждаше наоколо. - Странно, - каза към Хериан. - но може би има някаква връзка. Трябва да разберем, обаче и да сме внимателни, понеже теранците са малко и стражите успяват да реагират прекалено бързо на призивите на подопечните си...опа!
- Ей това "опа" имах предвид. Как Ерик и Гилзан не са усетили нищо, как не могат да намерят убиеца?
- От Селена чух за някакви наметала, с които могат да скриват когото си изберат. Само един, но става невидим за абсолютно всички. - каза шепнешком Тултек.
- А може ли да прекъсне връзката с нас?
Тултек го изгледа озадачен.
- Не! - заяви категорично. - Няма начин щом повикаме някого да не се отзове, дори върховните стражи!
- Пробвах да привикам някого и неуспях.
- Неможе да бъде! - възкликна с неверие Тултек, нима сред теранците имаше...нечовек? Погледна нагоре към небето и се намръщи на облаците, подкарвани от вятъра към слънцето.
Няма коментари