11. ОЛЕУМ                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                               Ерик с въздишка погледна към тавана и затвори очи потъвайки в спомени. Имаше неща, които никога не споделиха с никого, незнанието беше най-добрата защита, невежеството бе сила, броня, която да опази хората. Каквото и да правеха то имаше смисъл и цел...
  ...Спомените го отведоха в странно място : безбрежна пустиня от сив пясък под сиво небе. Навсякъде бе едноцветно, скучно, сиво.  Нямаше никакви признаци на живот, ако се изключеха те самите, попаднали тук на път към Па-Кала.
 - Къде сме? - запита оглеждайки се подозрително Улан.
 - Олеум. - отвърна Балиш и също се огледа. - Пустинята на Времето. Всяка песъчинка под краката ни и около нас е денонощие, и ние се намираме извън времето, което е около нас, минало, настояще и бъдеще се намира тук заедно и на едно.
- Значи можем да променим миналото? - почеса се по тила Кетил - Да намерим ключовата песъчинка и да го променим?
 Останалите тергалани се спогледаха. Изкушението беше голямо. Да няма война, разруха и смърт, да не се е случило станалото. 
 - Не можеш да промениш миналото. - поклати глава Алина - Това е все едно да съживиш труп, чиято душа вече е отлетяла в отвъдното. Ще получиш бездушно зомби. 
 - А бъдещето? - запита я умислена Зенда. 
 - Знаете ли колко време ще ни отнеме!? - разпери ръце Ерик за да им напомни, че пустинята нямаше край и начало. 
 - Не е ли забранено? - попита Каран сухо. Вече бяха нарушили предостатъчно правила. 
  Балиш въздъхна и сви рамене като погледна към сивото небе. Имаше безброй вероятности и всички бяха тук, на куп. Коя обаче беше вярната дори Турвати незнаеше защото всеки имаше свободата сам да избира и решава. 
  Прокашляне ги накара да се извърнат на мига. Пред тях стоеше старец в сива роба, а косата и дългата му брада бяха с цвета на пясъка наоколо. Сивите му очи ги гледаха с интерес. 
 - Тука има ли нещо,  което да не е в скучносив цвят! - възмути се Брук. 
 - Нормално. - сви рамене стареца. - Какво очакваш от Времето? Да е бяло или черно, синьо или червено, зелено или жълто. Не! - изсмя се иронично - То по принцип е сиво, а цветовете са във ръцете на тези, които вървят заедно с него. То е такова каквото си го оцветиш. 
  Тергаланите се спогледаха. Пред тях се бе появил самият господар на Олеум, властелина на времето - Ворум. Явно ги бе чул да обсъждат вероятна промяна и бе решил да им се покаже за вслучай, че предприемат нещо забранено. 
 - Предполагам си ни чул. - измърмори Балиш гузно. Беше на път да даде съгласие по предложенията на Кетил и Зенда. Ворум бе господарят на времето, той много добре знаеше защо им се иска да променят всичко така че никога да не се е случвало или поне да не се случи отново. В самото начало Зенда от бъдещето им бе казала какво ги чака и,  че Те,  от бъдещето,  търсят песъчинката, която може да го промени. Колкото и ужасна да беше войната бе нищо в сравнение с разказа на Зенда от Бъдещето, което те промениха според указанията й. Вместо вражди  пламаха  приятелства, омразата отстъпи пред любовта, и миналото бе закопано в името на бъдещето. Така въпреки материалната разруха из Теран душите на теранците останаха цели. 
 Ворум го погледна в очите и кимна. 
 - Това, което свършихте до тук е достатъчно. - каза с равен глас - променихте твърде много избирайки най-безкръвните вероятности, до колкото може да е безкръвна една война. Предполагам, че не си им казал какво следва при такива драстични промени. - Ворум присви очи - Казал си им! - изгледа поразен тергаланите. 
 - Времената на тайните минаха. - отбеляза Тербел. - Войникът се бие по-добре, когато знае защо го прави. 
 - Така е,  - кимна Ворум и се навъси -  но всяка промяна има последствия. Предотвратихте нещо страшно, обаче всяко събитие, всяка случка има някакъв смисъл. Благодарение на вас не се състояха събития, които трябваше да се случат. 
- Тогава защо си разрешил на бъдешите нас да търсим песъчинка за да я променим? - запита Лаиш. 
 Ворум въздъхна. 
- Де факто тук бяха само Зенда и Ерик, Елемаг и Роксана. Бяха единствените оцелели не сред стражите на реда, а единствените оцелели теранци въобще. Затова дадох съгласие да потърсят песъчинката-денонощие, която може да доведе до друга вероятност.  Откриха я, а вие променихте бъдещето до неузнаваемост. - господарят на времето въздъхна - Нали разбирате? Каква полза от време, когато няма кой да го запълва? Правилата са измислени от някого заради нещо, но понякога се налага да ги нарушим в името на собствената си правота. Е, аз сметнах, че съм прав,обстоятелствата налагаха да се съглася с промяната. 
 - А бъдещето? - попита го Ерик. - След като сме изменили коренно миналото това ще доведе до съвсем различни събития в бъдещето, което вече не е онова на онези четиримата. Ние не сме Те и няма да бъдем. 
 - С вас е някой, който знае по-добре от мен. - отвърна Ворум и леко се усмихна. 
 - Не гледай мен! - тросна се Зенда на Ерик като улови погледа му. - Мен ще ме намериш във Витала, тук власт нямам. 
 - Има ли значение какво ще стане. - сви рамене Балиш. - Няма да е интересно, ако знаем всичко предварително. 
 - И няма да е честно. - добави Алина.
 - Значи вие знаете? - попита ги Ерик без да се изненадва. Те бяха върховни стражи, нямаше как да незнаят собствените си решения.
 - Може и да знаем. - каза му с лукава усмивка Алина. - Това, че сложихме край на една прекалено дълга вражда по възможно най-мирния начин неозначава,  че занапред ще изпаднем в летаргия поради липса на работа. - тя се навъси и червената й коса придоби кървав оттенък. - Ще дойде време и ще съжалиш, че си послушал онези от бъдещето. Или забравихте, какво направихме? Ние трябваше да сме на мястото на могусите в онова вече несъществуващо бъдеще. 
 - Прекрасно място за разговор. - подметна Балиш навъсен. Не му се искаше да обсъжда последствията от извършеното. - Винаги има решение.  А то е всеки да си извърви пътя независимо през къде му се налага да мине. 
 - И докъде стига този път? - попита го Химир. - Подозирам, че няма да е от щаслив край. 
  Балиш стисна зъби и взе една песъчинка. Подхвърли я във въздуха и тя се уголеми нараствайки до размера на огромен балон. В балона тергаланите видяха самите себе си.  
- Това ни очаква в бъдеще. - отбеляза сурово той. - Запомнете какво виждате, защото повече няма да се повтори. И решете кое ще бъде най-добре за теранците и действайте. Но при едно условие, никой дори да не допусне мисълта, че знаете предварително и действате според предварителен план. Инъче...да речем, че ще стане интересно.
 - Вече забравих! - обяви Кетил и останалите закимаха за да потвърдят. 
  Онова, което Балиш им показа ги накара да потръпнат от внезапен хлад. Очакваше ги нещо което неможеха да споделят дори с тардурите, нещо, което трябваше да пазят в тайна и никога да неговорят за това. С никого. Дори по между си.
 - Трудно, но не невъзможно. - рече Елемаг замислен. - Ще се оправим, ако обърнем нещата.  А за да се олесним ще ни се наложи да премахнем някои елементи, които биха ни попречили. 
- Не говорете. - напомни му Балиш и балона се сви до песъчинка, която изчезна сред другите в краката им. - Всеки сам, по свой път, интуитивно, така да се каже. 
 - Добре. - съгласи се Ерик и огледа останалите. - Можем да си пишем! - обяви с усмивка и те се разсмяха. 
- Не е нужно. - каза му Зенда като се насмяха. - Всяко действие има причина и последствие, този низ от случки ще бъде разговорът ни. Няма нужда нито да се срещаме нито да разговаряме, делата ще са думи и всеки ще прецени какво да каже в опреден момент.
 - Няма ли да е странно да не се срещаме? - попита Каран. - Ще изглежда подозрително. 
 - Едва ли. - усмихна се Ерик. - Човек се учи от опита, пък и нали ще сме патрони, всеки трябва да си гледа своите подопечни. А ако има нещо...ще си пишем...
 ... Отвори очи и изпуфтя гледайки белия таван.  Много неща за бъдещето бяха разбрали в Олеум, но бяха дали дума да се държат така сякаш незнаеха нищо. Каквото имаше да става щеше да се случи. Добро или зло все си беше опит, все беше някакъв урок, който трябваше да научат.  Разбира се като стражи на реда си имаха доста начини за комуникация, не беше необходимо да говорят или пишат. Действията понякога бяха по-красноречиви, като важното беше да са на точното място в точното време. 
 - Нищо работа. - измърмори тергалана и затвори очи отлитайки към света на сънищата, мястото където когото и да срещнеш,  каквото и да кажеш,  не се броеше за нарушение или нечестна игра. Все пак,  може би,  беше само сън и нищо повече.