11.  Утро



Размърда очи без да ги отваря и останови, че това е единственото, което не го болеше и можеше да мръдне. Цялото му тяло тръпнеше от болка и тежеше като камък. До ушите му достигаше ромон на вода, като далечен шепот, който бавно преближаваше.  Дланите му напипаха мека трева и това го очуди, но непосмя да погледне. До тук извода бе, че се намира край някакъв извор някъде. Опита се да събере мислите си и да си спомни какво се бе случило. Последното, което знаеше е,  че  полетя като камък надолу и падна сред река от лава, после настъпи мрак и сън без сънища. Колко време бе бил в безсъзнание и къде се намираше? 
 Отвори леко очи и се огледа доколкото можеше.  Някой го беше оставил на тревата до поток,  от който се издигаше пара. Над него имаше таван син като небето, на който грееше изкуствено слънце, поддържаха го колони оформени като дървета, така добре направени, че лесно можеха да се сбъркат с истински. Точно в средата на огромната зала имаше и едно истинско дърво, огромен дъб със седем клона, а в отсрещния край се намираше грамаден кръгъл камък лъщящ като диамант. Мястото му напомни за едно друго, но то бе било долина, това беше зала, толкова обширна, че можеше да я обикаля с часове без да мине през едно и също място.  А ако това бе зала то мястото можеше да е само Крепостта, която старите витеци и стражи бяха започнали да строят. Дочу тихи стъпки и се направи на заспал наостряйки уши. 
 - Още ли спят? - запита добре познат глас със загрижена нотка.
 - Не! - твърдо му отговори друг. - Но те заминаха преди да довършим Крепостта, така че им трябва време да се сетят къде са. 
 Ерик издиша бавно. Имаха си надзирател, който да следи поведението им, очаквайки да се събудят. 
 - Време беше. - въздъхна първият. - Три денонощия безсъзнание е обезпокоително за стражи. 
 - Можеха да поспят и още. - рече замислен вторият - Това,  което направиха никой не го е очаквал. Да помогнат на върховните стражи за стихиите и едновременно с това да хвърлят щит от Дух в Крепостта. Едновременно да са вътре и вън,  правейки две противоположни неща,  изисква много енергия. 
 - Те сами са си го решили. 
- И защо ли?
 - Тяхна си работа, но каквото и да е било,  е било за добро. 
 Стъпките на двмата се отдалечиха заедно. 
 От чутото Ерик разбра, че тук вече знаеха достатъчно за пътя и делата им. Явно водачите им се бяха съвзели преди тях и вече бяха разказали всичко на витеците и другите стражи, а може би си бяха добре по начало, нали бяха върховни стражи, не биха припаднали толкова лесно. 
 - Сега какво ще правим? - запита тихо без да отваря очи. 
 - В какъв смисъл? - Елемаг отвори очи и го погледна очуден. Не се беше замислял по въпроса за после. 
 - Войната свърши, неможем 48 хиляди години просто да си стоим. 
 - След това, което се случи ни очаква Зима. - обади се Лаиш. - Толкова дълга, че ще ви се стори вечна,  затова забравете за мечтите и плановете си и погледнете истината. Трябва да останем тук, а не да се пръскаме по света, който ще замръзне. 
 - Разбира се. - изсумтя Ерик и се надигна на лакти, седна и се огледа. Край извора Виршигард бяха само те,  12-те, стиите ги нямаше. Ако се изключеха птиците и  дребните животинки, бяха съвсем сами. 
 - И за колко време ледовете ще сковат света? - запита осъмнен Кетил.  - Пет дена, месеци, година-две? Защото ако се доверя на Тербел, а аз предпочитам неговата преценка, до тогава има поне триста години, ако не и повече, което ни дава възможност да се погрижим да я посрещнем и издържим. Колко са витеците сега и колко ще бъдат след сто години теранците? 
 - Ще се оправим, след като се оправим! - успокои ги Ерик и тръгна към отсрещния край на залата. Споровете за после ги водеха одавна и всеки си имаше свое мнение, както и планове. 
 Спря край една от колоните и се намръщи ядосан на себе си. Защо вървеше като можеше да се Пренесе? Апартамента му, според плановете, които бе виждал, се намираше на втория етаж отгоре надолу. На най-горния имаше само общи помещения и зали.
 Пренесе се в голяма предна стая, със стени изрисувани с красиви фрески изобразяващи пейзажи, зелен под и син таван, свелината идеща от кълбо на тавана бе жълта.  До входната врата имаше рафт за обувки и закачалка с огледало, отсреща бе сложена библиотека пълна с книги, пред която имаше мек диван, две кресла и ниска маса пред голям приличащ на пиедистал предмет с бутони. В дясно се намираше кухенския отсег с килер, а в ляво спалня с баня и тоалетна. 
 Разгледа и проучи всяко ъгълче на апартамента и се почеса по тила зачуден защо му е всичко. Бяха се престарали в усилието си да направят живота в Крепостта луксозен. След години спане на гола земя и  чували пълни със слама, ядене на каквото има и обличане на каквото намери, всичко му се струваше безмислено. 
 - Вие майтапите ли се с мен! - възкликна с възмущение. Беше прекалено лъскаво и скучно. 
 Седна на дивана и се замисли  загледан във вратата отсреща. Сега те бяха на мястото на аурите, което значеше, че работата им тепърва започва. Истинската, обикновенната работа. А ако се довереше на слуховета тя нямаше да е скучна, очакваха ги други битки, други игри с други противници. Нетрябваше да се отпуска и да забравя дълга си. Крепостта бе твърде луксозна за вкуса му, но дали и други мислеха така? Стражите вече небяха едно цяло срещу общ враг, предстоеше теранците да си изберат Патрони, а това значеше страж-закрилник. Всеки имаше право само на един, а всеки страж или стия имаше право да поеме до четири народа. Кои ли щяха да са неговите четирима? Малкам и Бривин на сто процента щяха да изберат Лаиш, когото имаха за пример, Нагай сигурно би си избрал Тербел...
 Ерик се изсмя на себе си. Започваха от начало, витеците бяха само около 580 хиляди души, повечето не ги познаваше, някои дори не ги бе виждал. На кого ли му трябваше измамник и лъжец? 
 - Събуди ли се? - въпроса го изтръгна от мислите. Дори не беше усетил кога Табарн се бе пренесъл. 
 - Преди малко. - кимна Ерик докато теруриша сядаше в едно от креслата. - Точно се чудех с какво да се захвана. Почнах да си мисля глупости от скука. 
 Табарн се разсмя и прокара ръка през бледорусата си коса.  
 - Глупости? Хм...немисля, че имаме време за такива работи - каза сериозно. - Знам, че сте изтощени и те хващам още от прага, както се казва, но...имаме проблем. - изшептя и се огледа подозрително - А ти си на мястото на Лик, така че си единствения от Тергаланите, който има силата да помогне. 
 - Табарн, ти си Бал, теруриш, нещо като мой пряк началник - напомни му Ерик. - Би трябвало да се обърнеш към Балиш. 
 - Дали? - изгледа го накриво Табарн. - Мисля, че за него са по-важни басадонците, а не майите, в частност тарийците. 
 - Какви тарийци, нали уж от начало и на чисто? 
 - Тия ги разправяй на някой опит от сектантски глупости наивник! Мечтите за светло бъдеще и братство между народите са блян на слепци, които никога не са се сблъсквали с истината. Искаш ли да чуеш какво ставаше докато ви нямаше? 
 - Знаем какво е ставало. - кимна Ерик навъсен. В Олеум Ворум им беше показал всички песъчинки, представляваши дните на витеците в Крепостта, за да са на ясно когато се преберат. 
 - Тогава? Ще си затворите очите? 
 - Може би. - сви рамене Ерик. В зората на новият ден се очакваше да има и едно добро ново начало, но тези неща бяха мимолетни, Ноща бе отминала, опасността от унищожение заедно с нея. Сега идеше нова опасност, да се избият по между си за Крепостта. Нямаше време за почивка, смяната му като страж сега започваше и щеше да е дълга.