Постинг
29.04.2018 21:11 -
ПА - КАЛА
12. КРАЙ И НАЧАЛО
Витеците изчакаха тергаланите да се възстановят напълно и вдигнаха празник в тяхна чест, който продължи цял месец, толкова трая и опиянението им от победата над Па-Кала и озъптяването на подивелите стихии. Бяха живи и здрави, но извън Крепостта имаше една напълно пуста планета. Единствените оцелели същества се намираха тук в Убежището построено от старите стражи и стии, витеци и аешмади. Още преди да се нанесат на всички им бе ясно едно : Крепостта беше сладък плод, който никой не би искал да остави. Някои бяха намерили решение копирайки чертежите и уговаряйки строителите да им построят подобни градове. Само трябваше да изчакат алките да картографират цялата повърхност за да изберат най-доброто място в старите си земи, или това, което бе останало от тях. Най-лесни бяха подземните народи, които единодушно си избраха за Патрон Тумдрак, и с негова помощ откриха подходящи за живот кухини. Неможеха да оцелеят на повърхността, пък и бяха общо само стотина души. А и Зимата нямаше да ги засегне с нищо, така щяха да са от помощ за хората на повърхостта, при нужда. Но имаше и други, които не само непланираха да свият свои гнезда някъде, а бяха започнали да плетат мрежи за превземане на това.
Мислейки за тези други Балиш влезе в залата с огледалата за шпионаж и кимна за поздрав на насядалите по столовете около кръглата маса тергалани и тардури. Двадесет и четирмата му се усмихнаха в отговор докато сядаше. Най-вероятно тардурите вече бяха научили всичко, което им бе показал Ворум в Олеум, това щеше да олесни разговора, ако беше така.
- Това е първият ни общ съвет, каквото решим сега ще важи за три хиляди години напред, до следващия. - каза спокойно и се облегна назад - Надявам се всички сте наясно каква е задачата ни. Почистихме, но поради безизходица оставихме тук-там по нещо, което би ни навредило. Тези неща са не просто зараза, те са заплаха за бъдещите теранци, които няма да са витеци, а уязвими и ще пострадат. Да, трябва да сме благодарни, но...някой да се сеща за реална помощ с нещо? Помоща я получихме от теранци, като нас и витеците, но има и други, които не са теранци, и не само, че не са, ами и са ни смъртни врагове, благодарение на Урнун. Змиите ги няма, но отровата им е тук.
- Не смятам да се мотая толкова дълго. - каза замислен тардура Гилзан. - Предполагам, че бързо ще ги насметем обратно. Шитала е нямало как да знае кой какъв е като ги е напускала всичките от Вечно Забвение.
- Има и по-опасни от моризила Сатуам. - отбеляза Роксана.
- И кой? - изгледа я Ерик.
- Всички са опасни! - обяви Тедан. - И нашата работа е да се погрижим за тях. Истина е, че теранците превърнали се в демони помагаха, както е истина, че другите само пречеха. Трябва да се разделим, но целта ни е еднаква, каквото и да правим от тук нататък, то трябва да доведе до добър край за нас.
- Небързай. - погледна го в очите Тербел. - Няма да е толкова лесно, защото те са наясно, че не са запрени все още понеже нямахме време да се занимаваме с тях. И трябва да са безкрайно глупави, ако вече не са се сетили кой е наред, въпреки опитите на приятелите ни да им отклонят вниманието от мисълта.
- Всичките едновременно ли ще ги мятаме? - попита ги Балиш изненадан. - Няма ли да е прекалено очевидно, те си имат поддръжници, до колкото успяхме да видим в Олеум.
- Едновременно ще е. - кимна Тедан. - Барабар с поклонниците им. Разбира се ще сме внимателни.
- Ако им обявиш война ще пострадат и нашите. - напомни му Тербел. - Те знаят слабите места на витеците, но колко витека знаят слабите места на враговете? Николко! И това ще ги направи безсилни срещу им. Сатуам е просто един енергиен вампир, най-безобидния от цялата им пасмина.
- Ние сме тардури!
- Но зад вас ще има уязвими, които могат да умират! Предполагам ти не би искал подопечните ти да изпогинат за нищо само защото си подценил ситуацията.
- Уф! - изгледа ги с досада Балиш. - Не сме се събрали да се караме, а да договорим действията си занапред. И каквото и да правите мислете първо за теранците, това ни е работата, те не са стръв за риба, нито са пешки, а живи същества и вие зависите от тях, не те от вас. Напомняйте си го от време на време, или поне си спомнете всеки от нас от къде тръгна, и как. - изправи се и добави - Съвещанието приключи! - вдигна ръка за "до скоро" и излезе от залата оставяйки ги дълбоко замислени над думите му.
Имаха свобода да действат както намерят за добре, но без да използват никого като помощник. Сами, без витеци и уязвими теранци.
- Ами ако някой сам се предложи? - прошепна зачуден Кетил.
- Има ли такива луди? - изсмя се Каран.
- Няма да казваме какво правим. - сви рамене Тербел.
-Като старите стражи? - погледна го накриво Севар.
- Явно са имали причина да мълчат за действията си, както излиза.
- За да не застрашат невинни хора. - кимна Тедан. - Ще се оправим и сами, нали?
- Както винаги. - усмихна му се Тербел и го тупна по рамото.
В съседната зала, в която седалките бяха много повече, наредени пред невисок подиум, се бяха събрали всички витеци смятащи да останат в Крепостта. Тя все още нямаше име, а предложенията бяха хиляди, затова по идея на Сурумир всеки бе написал своето предложение и сега на подиума трябваше да бъде изтеглено едно от хилядите, което да стане име на Крепостта за напред. Витеците се взираха като хипнотизирани във сферата на подиума, в която Вириат разбъркваше листчетата, и всеки се надяваше да е неговото. Въртейки сферата витека оглеждаше внимателно лицата на присъстващите. Повечето ги познаваше но имаше и непознати.С тях трябваше да внимават, знаеше по име и лице всички от стана, където бяха престоели до построяването на Крепостта, тези небяха от стана им, нито от другия при Накунатал, както бе научил от Тейан и Алтиан, опитите му да научи нещо за тях го бяха довели само до знанието, че небяха от никой от дванадесетте стана на витеците, още по- малко бяха от строителите. Кои ли бяха?
Спря да върти сферата, отвори капака и извади едно от листчетата.
- Готови ли сте? - извика гръмко, опитвайки се да звучи весело. - В това листче се крие съдбата ни! - изчака виковете в отговор да утихнат и продължи - В този лист хартия е нашето бъдеще. - усети нещо като лек повей зад гърба си, но необърна внимание, знаеше кой може да е. Понякога подсигуряването бе необходимо, а в случая от успеха зависеха самите те. Разгъна листчето и огледа тържествено витеците. - Внимание приятели! Името на нашият дом и убежище, името на бъдещето ни е...- навъси се леко като видя какво е написано, но не позволи другите да видят смущението му - Еаритай!- обяви гръмко с ясен глас и му се дощя да счупи главата на Жаран, че ги измисля все такива претруфени и горделиви и на Атиг, че се е съгласил с него. - Какво прекрасно име за крепост! - възкликна викайки и добави тихо. - Цепи мрака с надутост! - но нямаше връщане. От сега нататък крепостта щеше да се нарича Еаритай.
Витеците в залата наскачаха с радостни викове и заскандираха името. Но имаше и такива, които си стояха на седалките с непроницаеми лица.
- Кой е автора на името? - изпровикна се един от тях и витеците притихнаха. - Нека се покаже, да го видим.
- Да, да излезе да разкаже как му е хрумнало. - подкрепи го друг от групата непознати на Вириат.
Останите ги подкрепиха без да му мислят.
- Аз го предложих! И аз го измислих! - обади се спокоен глас от последният ред. - Проблем ли е?
Витеците се обърнаха и погледнаха стоящия зад всички и се спогледаха.
- Съвсем не Балришар Хериан. - отвърна Бривин и сви рамене, осъзнавайки, че някой го е изманипулирал по най-тъпия начин и той се е хванал.
Хериан ги огледа и се изправи.
- Внимавайте витеци, - каза им спокойно. - Останалите Балришари решиха да построят други крепости като тази, за да не се караме, оставиха я на нас и сега й дадохме име : Еаритай. Не го дадох аз, дадохте го вие, с делата си по време на войната, аз само измислих дума, която да опише на кратко, всичко, което направихте за да сме сега тук. Затова не се дръжте като маймуни, а започвайте да бъдете истински еаритайци. Мислете! - опита се да обхване всички с очи и забеляза няколко да се изнизват тихичко от залата. Надяваше се Балиш да е приключил отатък за да ги засече навреме.
- Все пак е малкооо...надуто. - каза Вириат.
- Голяма работа, ще го преживеем. - сви рамене Хериан. - Пък и кой го е грижа? Не името ни прави това, което сме. Името си го правим ние, с дела и думи. И не е важно с какво ще бъде запомнено от познатите, а от непознатите. Време е да започнем на чисто, и ще го направим. Почваме като неутрални и само от нас зависи дали ще имаме приятели или врагове.
- Значи сме само ние. - разпери ръце Муршил сочейки останалите в залата.
- Амиии...Колкото - толкова. - кимна Хериан.
Витеците се спогледаха малко смутени от факта, че са само няколко хиляди.
- Мислех, че сме повече. - отбеляза Калбрик объркан и присви очи. - Къде е Янтар?
- Там е въпроса. - усмихна му се загадъчно Хериан. - Но по-правилният въпрос е къде ни е царят. Витек неможе да бъде владетел, още по-малко страж, освен, ако не е...
- Готови ли сте?
Въпросът накара витеците да погледнат към входа на залата. После вратовете им се извърнаха към Балришара и пак към входа и един въпрос ги накара да се спогледат. Какво ставаше тук всъщност?
- Абсолютно. - кимна Хериан с усмивка. - А ти хвана ли ги?
- Да, ама малко незнам как да ги пращам във Забвение. - отвърна Балиш и сви рамене.
- И аз незнам. - успокои го Хериан и се разсмя заедно с него.
Витеците изчакаха тергаланите да се възстановят напълно и вдигнаха празник в тяхна чест, който продължи цял месец, толкова трая и опиянението им от победата над Па-Кала и озъптяването на подивелите стихии. Бяха живи и здрави, но извън Крепостта имаше една напълно пуста планета. Единствените оцелели същества се намираха тук в Убежището построено от старите стражи и стии, витеци и аешмади. Още преди да се нанесат на всички им бе ясно едно : Крепостта беше сладък плод, който никой не би искал да остави. Някои бяха намерили решение копирайки чертежите и уговаряйки строителите да им построят подобни градове. Само трябваше да изчакат алките да картографират цялата повърхност за да изберат най-доброто място в старите си земи, или това, което бе останало от тях. Най-лесни бяха подземните народи, които единодушно си избраха за Патрон Тумдрак, и с негова помощ откриха подходящи за живот кухини. Неможеха да оцелеят на повърхността, пък и бяха общо само стотина души. А и Зимата нямаше да ги засегне с нищо, така щяха да са от помощ за хората на повърхостта, при нужда. Но имаше и други, които не само непланираха да свият свои гнезда някъде, а бяха започнали да плетат мрежи за превземане на това.
Мислейки за тези други Балиш влезе в залата с огледалата за шпионаж и кимна за поздрав на насядалите по столовете около кръглата маса тергалани и тардури. Двадесет и четирмата му се усмихнаха в отговор докато сядаше. Най-вероятно тардурите вече бяха научили всичко, което им бе показал Ворум в Олеум, това щеше да олесни разговора, ако беше така.
- Това е първият ни общ съвет, каквото решим сега ще важи за три хиляди години напред, до следващия. - каза спокойно и се облегна назад - Надявам се всички сте наясно каква е задачата ни. Почистихме, но поради безизходица оставихме тук-там по нещо, което би ни навредило. Тези неща са не просто зараза, те са заплаха за бъдещите теранци, които няма да са витеци, а уязвими и ще пострадат. Да, трябва да сме благодарни, но...някой да се сеща за реална помощ с нещо? Помоща я получихме от теранци, като нас и витеците, но има и други, които не са теранци, и не само, че не са, ами и са ни смъртни врагове, благодарение на Урнун. Змиите ги няма, но отровата им е тук.
- Не смятам да се мотая толкова дълго. - каза замислен тардура Гилзан. - Предполагам, че бързо ще ги насметем обратно. Шитала е нямало как да знае кой какъв е като ги е напускала всичките от Вечно Забвение.
- Има и по-опасни от моризила Сатуам. - отбеляза Роксана.
- И кой? - изгледа я Ерик.
- Всички са опасни! - обяви Тедан. - И нашата работа е да се погрижим за тях. Истина е, че теранците превърнали се в демони помагаха, както е истина, че другите само пречеха. Трябва да се разделим, но целта ни е еднаква, каквото и да правим от тук нататък, то трябва да доведе до добър край за нас.
- Небързай. - погледна го в очите Тербел. - Няма да е толкова лесно, защото те са наясно, че не са запрени все още понеже нямахме време да се занимаваме с тях. И трябва да са безкрайно глупави, ако вече не са се сетили кой е наред, въпреки опитите на приятелите ни да им отклонят вниманието от мисълта.
- Всичките едновременно ли ще ги мятаме? - попита ги Балиш изненадан. - Няма ли да е прекалено очевидно, те си имат поддръжници, до колкото успяхме да видим в Олеум.
- Едновременно ще е. - кимна Тедан. - Барабар с поклонниците им. Разбира се ще сме внимателни.
- Ако им обявиш война ще пострадат и нашите. - напомни му Тербел. - Те знаят слабите места на витеците, но колко витека знаят слабите места на враговете? Николко! И това ще ги направи безсилни срещу им. Сатуам е просто един енергиен вампир, най-безобидния от цялата им пасмина.
- Ние сме тардури!
- Но зад вас ще има уязвими, които могат да умират! Предполагам ти не би искал подопечните ти да изпогинат за нищо само защото си подценил ситуацията.
- Уф! - изгледа ги с досада Балиш. - Не сме се събрали да се караме, а да договорим действията си занапред. И каквото и да правите мислете първо за теранците, това ни е работата, те не са стръв за риба, нито са пешки, а живи същества и вие зависите от тях, не те от вас. Напомняйте си го от време на време, или поне си спомнете всеки от нас от къде тръгна, и как. - изправи се и добави - Съвещанието приключи! - вдигна ръка за "до скоро" и излезе от залата оставяйки ги дълбоко замислени над думите му.
Имаха свобода да действат както намерят за добре, но без да използват никого като помощник. Сами, без витеци и уязвими теранци.
- Ами ако някой сам се предложи? - прошепна зачуден Кетил.
- Има ли такива луди? - изсмя се Каран.
- Няма да казваме какво правим. - сви рамене Тербел.
-Като старите стражи? - погледна го накриво Севар.
- Явно са имали причина да мълчат за действията си, както излиза.
- За да не застрашат невинни хора. - кимна Тедан. - Ще се оправим и сами, нали?
- Както винаги. - усмихна му се Тербел и го тупна по рамото.
В съседната зала, в която седалките бяха много повече, наредени пред невисок подиум, се бяха събрали всички витеци смятащи да останат в Крепостта. Тя все още нямаше име, а предложенията бяха хиляди, затова по идея на Сурумир всеки бе написал своето предложение и сега на подиума трябваше да бъде изтеглено едно от хилядите, което да стане име на Крепостта за напред. Витеците се взираха като хипнотизирани във сферата на подиума, в която Вириат разбъркваше листчетата, и всеки се надяваше да е неговото. Въртейки сферата витека оглеждаше внимателно лицата на присъстващите. Повечето ги познаваше но имаше и непознати.С тях трябваше да внимават, знаеше по име и лице всички от стана, където бяха престоели до построяването на Крепостта, тези небяха от стана им, нито от другия при Накунатал, както бе научил от Тейан и Алтиан, опитите му да научи нещо за тях го бяха довели само до знанието, че небяха от никой от дванадесетте стана на витеците, още по- малко бяха от строителите. Кои ли бяха?
Спря да върти сферата, отвори капака и извади едно от листчетата.
- Готови ли сте? - извика гръмко, опитвайки се да звучи весело. - В това листче се крие съдбата ни! - изчака виковете в отговор да утихнат и продължи - В този лист хартия е нашето бъдеще. - усети нещо като лек повей зад гърба си, но необърна внимание, знаеше кой може да е. Понякога подсигуряването бе необходимо, а в случая от успеха зависеха самите те. Разгъна листчето и огледа тържествено витеците. - Внимание приятели! Името на нашият дом и убежище, името на бъдещето ни е...- навъси се леко като видя какво е написано, но не позволи другите да видят смущението му - Еаритай!- обяви гръмко с ясен глас и му се дощя да счупи главата на Жаран, че ги измисля все такива претруфени и горделиви и на Атиг, че се е съгласил с него. - Какво прекрасно име за крепост! - възкликна викайки и добави тихо. - Цепи мрака с надутост! - но нямаше връщане. От сега нататък крепостта щеше да се нарича Еаритай.
Витеците в залата наскачаха с радостни викове и заскандираха името. Но имаше и такива, които си стояха на седалките с непроницаеми лица.
- Кой е автора на името? - изпровикна се един от тях и витеците притихнаха. - Нека се покаже, да го видим.
- Да, да излезе да разкаже как му е хрумнало. - подкрепи го друг от групата непознати на Вириат.
Останите ги подкрепиха без да му мислят.
- Аз го предложих! И аз го измислих! - обади се спокоен глас от последният ред. - Проблем ли е?
Витеците се обърнаха и погледнаха стоящия зад всички и се спогледаха.
- Съвсем не Балришар Хериан. - отвърна Бривин и сви рамене, осъзнавайки, че някой го е изманипулирал по най-тъпия начин и той се е хванал.
Хериан ги огледа и се изправи.
- Внимавайте витеци, - каза им спокойно. - Останалите Балришари решиха да построят други крепости като тази, за да не се караме, оставиха я на нас и сега й дадохме име : Еаритай. Не го дадох аз, дадохте го вие, с делата си по време на войната, аз само измислих дума, която да опише на кратко, всичко, което направихте за да сме сега тук. Затова не се дръжте като маймуни, а започвайте да бъдете истински еаритайци. Мислете! - опита се да обхване всички с очи и забеляза няколко да се изнизват тихичко от залата. Надяваше се Балиш да е приключил отатък за да ги засече навреме.
- Все пак е малкооо...надуто. - каза Вириат.
- Голяма работа, ще го преживеем. - сви рамене Хериан. - Пък и кой го е грижа? Не името ни прави това, което сме. Името си го правим ние, с дела и думи. И не е важно с какво ще бъде запомнено от познатите, а от непознатите. Време е да започнем на чисто, и ще го направим. Почваме като неутрални и само от нас зависи дали ще имаме приятели или врагове.
- Значи сме само ние. - разпери ръце Муршил сочейки останалите в залата.
- Амиии...Колкото - толкова. - кимна Хериан.
Витеците се спогледаха малко смутени от факта, че са само няколко хиляди.
- Мислех, че сме повече. - отбеляза Калбрик объркан и присви очи. - Къде е Янтар?
- Там е въпроса. - усмихна му се загадъчно Хериан. - Но по-правилният въпрос е къде ни е царят. Витек неможе да бъде владетел, още по-малко страж, освен, ако не е...
- Готови ли сте?
Въпросът накара витеците да погледнат към входа на залата. После вратовете им се извърнаха към Балришара и пак към входа и един въпрос ги накара да се спогледат. Какво ставаше тук всъщност?
- Абсолютно. - кимна Хериан с усмивка. - А ти хвана ли ги?
- Да, ама малко незнам как да ги пращам във Забвение. - отвърна Балиш и сви рамене.
- И аз незнам. - успокои го Хериан и се разсмя заедно с него.