11.
                                                   Краят  на  войната



Новината, че седмината господари на хаоса вече ги няма ободри витеците и им вля надежда в сърцата, че ще спечелят и последната битка. Това им даде нови сили, с които по-бързо да продължат строежа на Крепостта в Долината на Стражите. А отвъд нея, в Низината на Муртил се събраха хората от дванадесетте стана. Колкото и да им се искаше на стражите да са милиони, след всичко бяха оцелели само  хиляди. Войната си беше казала думата. Милиони бяха паднали по бойните поля в сражения с подивелите мутанти, милиарди мирни теранци бяха изпоизвлечени и превърнати в зомбита от дирахтамите и изгоряха след смъртта им. Заради нападенията на пакалидите из становете погинаха хиляди витеци. Равносметката беше ужасяваща. От дванадесет милиарда теранците бяха останали 144 хиляди души. Планетата тънеше в разруха и само вятъра виеше  из руините на огромни градове. 
Победата трябваше да ги радва, но спомените ги караха да свеждат глави.  
След като се събраха в Муртил витеците се разделиха на четири и се захванаха да копаяр тунели през планината Алкан, които водеха  към долината оградена от най-високите върхове.  Щяха да построят или издълбаят цял град побитащ всички, град който да удолетвори всички. На никого нищо нямаше да липсва, както бяха обещали на тергаланите, и те щяха да се зарадват, доволни от делото им, когато се върнат. 
Балришарите разпределиха работата на останалите и сами се включиха в изграждането на тунелите. Благодарение на врага вече небяха владетели никъде, а и специалната си задача вече я приключиха. Сега бяха просто едни от многото витеци. Бяха свободни да бъдат себе си.  
В самата Долина работата небеше спирала и са миг. По отвесните скали вече зееха бъдещи коридори, а в самата долина се издигаха  осем гигантски колони,  пред които вековните дървета приличаха на тревички.
 Загледан в дима издигащ се от Виршигард Андурин присви очи и кимна. 
- Трябва да стане! - заяви уверено. Очевадно стиите-бали и Диара се чустваха самотни в глъбините, щом им бе хрумнало да свържат двете места. 
Петте му се усмихнаха щасливи. 
- Значи ще се заемеш? - възкликна Асвейра и го прегърна братски през раменете. - Благодаря!
- За нищо - дръпна се от нея Андурин. Все пак беше бал на земята и за него бе лесна работа. - Но трябва да разгледам чертежите.
- Повечко място не е излишно. - подвикна Галдор,  като спря наблизо и пусна количката с теракотени плочки, която тикаше.- След като Дивите Стихии утихнат трябва да пречистим повърхността за случай, че са останали токсини или зарази. Има само един начин, което значи, че Крепостта ще е наш дом доста дълго време. Чака ни Дълга Зима. - вдигна количката и си продължи пътя.  
- Знам. - подвикна след него Мейдеви, приела думите му като напомняне към нея. - Какво си мисли, че правят алките? - измърмори възмутена. Стражите алки събираха семена и биджа от всичко живо на Теран, за да могат да възродят света,  когато Зимата свърши. А знанията Чар, Барвин, Гирсуджен и други одавна  бяха донесли тук, още в деня на кървавата комета.
- Да свържете двата извора не значи ли, че Стражите и за напред ще са едно цяло? - запита ги замислен Алдимир, кокато забиваше колчета в земята до тях.
- Да. - Кимна Талия. - Много по-добре се справят заедно. А както видяхме полза от Истински и Стии няма, врагът ловко се възползва от установения ред, който сам измисли.
- Брей, израснали сме. - изсмя се витека. 
Балите се спогледаха и се разсмяха.  Най-добрите уроци бяха тези на самия живот. Ако им бяха казали нещо всички щяха да постъпят наобратно, оставяйки ги сами да си надробят и изядът попарите ги накараха сами да стигнат до правилните изводи.


Нагай отпусна ръце и светлината обвила чука-талисман се стопи. Изпуфтя и се огледа. Около него  битеци обвити в бяла светлина копаеха с помоща на талисманите-оръжия ползвайки ги за съграждане, вместо унищожение. Идеята да построят суперград побиращ всички беше добра, но искаше много работа. Оставаха две години и полвина до началото или края. Ден ли беше или нощ вече незнаеше, откога не бе слагал нищо в устата си вече дори не мислеше, потънал в пот и прах.  Зачуди се как ще ги запомнят бъдещите хора, като воини или строители, ако въобще някой щеше да ги помни. 
- Работии! - извика му Табарн - От теб сега зависи дали ще ни има и после. 
- Това ли те нахъсва? - запита го Нагай. - Аз пък се чудя дали някой въобще ще ни помни, така както ние незнаехме нищо за драгкхаан, и врагът се възпозва от невежеството ни и се опита да ни излъже. Един ден ще се появи друг враг, не по-малко отвратителен и също като този ще се опита да настрои теранците срещу собствените им предци. 
- Враговете и войните никога няма да свършат - обади се Калбрик - но щом сега устояхме и оцеляхме значи пак го направим, а и балришарите никога няма да ни оставят сами, независимо колко ще ги плюят, ако въобще се сетят за тях.  Ние сме Те и Те са Нас.
- Да не си се заразил от Итан?! - изгледа го стаписан  Карер. Думите на Калбрик му звучаха като поредното мрачно пророчество.
- Не- отвърна Калбрик. - По време на войната имах възможност да се сблъскам с най-тъмните кътчета на човешкото съзнание. Нищо чудно, че всички демони преди това са биле хора. 
- Ехоо - обади се Омфрит като ги изгледа намръщен - После цяла вечност време ще имате да обсъждате другите, сега работете.
Витеците го погледнаха гузно и продължиха да копаят. Нямаше време за приказки.