Някога, толкова одавна, че вече не помня преди колко еона, стоях горе сред безбрежните  светли простори и се наслаждавах на гледката...Ха, гледка! Единственото което можех да видя бяха неясни петна, мътни очертания на земя и вода, и тях неможех да видя дори, когато облаци ги скриеха от взора ми. Нищо невиждах, нищо не чувах, нищо не знаех.
  Зачудих се какво има там долу, нещо имаше ли там, или не. Почуствах се сам. Не, не бях сам всъщност, около мен щъкаха себеподобни, но...Какво имаше там, долу, в мрака, в низината скрита от сетивата ми. Тогава в ума ми се роди идеята да отида и да видя. Знаех, че нетрябва, знаех, че няма връщане, но въпреки това скочих и полетях сремглаво надолу. Надолу към неясните петна земя и вода. 
  Обви ме мрак, но вече виждах ясно като в ярък зрак. 
 Сега съм тук в тъмата и вече мога да видя онова, което преди бе скрито за мен - Светлината. Да, сега не просто гледам, защото знам нещо, което преди дори неподозирах.
 За да видиш светлина трябва да си в мрак, от дълбините най-добре се виждат висините, докато отгоре надолу не се вижда нищо. Истината е долу, заблудата е горе, затова, което е отгоре е всъщност доло, а онова доло е горното. Нищо не е такова, каквото е.
  Да, аз съм паднал. От небето, от марс, от луната...От някъде, където немога да се върна.
  А може би просто неискам, може би междувременно съм заобичал съществата в мрака, които са просто сенки, които изчезват миг след като се появят. Да, тук има и същества, приличат на мен, но изглеждат недоизпипани, липсва им нещо. Незнам точно какво, питал съм ги, но и те самите не са наясно какво им липсва. В един момент им липва духовното, а в следващия материалното, не ги разбирам. Двуяки са. То всичко при тях е двойнствено.  
 Студът е спътник на тъмнината, леден мраз, който изгаря на пепел всичко, което докосне.
 Студ и празнота, те имат лица, но са безлични, те имат гласове, но са безгласни, те имат крайници, но немогат сами да се движат и един на друг си помагат посредством конци. Те имат глави, но немислят, те имат сърца, но нечустват. И от тях лъха мъртвешки студ. Мъртви са преди да се родят, а като умрат се раждат. Удивителни създания са Свещичките. Така ги наричам - Свещички. Проблясват в мрака и преди да съм се усетил те вече догарят. Едни горят бързо, други бавно. Има и тарикати, които за да оцелеят крадът чуждият пламък, такива ги гася лично без предупреждение, защото кражбата е по-лоша и от убийство. Кражбата и лъжата са по-страшни от убийство, но Свещичките не го разбират. 
  Та кой съм Аз?  Аз съм този в края на пътя, бодигарда на кръчмарката, който събира версиите. Аз съм  Падналия в мрака носещ избавление...Обичат ме, но се правят, че ме мразят, не ме виждат, а разправят, че съм страшен.  Неразбират, но деня, в който узнаят аз ще мога да се пребера, защото ще бъда излишен. Но в този ден те вече няма да са моите свещички, защото ще са като мен. Ще бъдат равни за да станем равни.