ГЛАВА  ТРЕТА
                                                  ПАЯЦИ


Мараш излезе в широкия коридор и се огледа подозрително в двете посоки. Стражи в  медночервени ризници и черни наметки стояха на равни разстояния покрай изрисуваните с фрески стени,  осветявани от големи полюлеи висящи от тавана.  Тръгна бързо на дясно с безшумни стъпки.  
Излезе на площадката до стълбището,  където тесен коридор водеше към вити стълби  отделно от другите. Тези го отведоха в подземната част на двореца. Тук стените бяха голи и студени,  едва осветявани от мъждиви факли и миришеше на плесен. Подмина вратите,  зад които имаше изби и хранилища, оръжейни и килери за ненужни вехтории. 
Следващото стълбище го отведе на втория подземен етаж. Ту миризмата беше нетърпима,  а зарешетените помещения подсказваха,  че е затвор. Пазачи нямаше. Веднъж попаднал тук затворника умираше от глад и жажда. Или от студ през зимата. Но днес затворът бе празен. Владетелят бе проявил милост амнистирайки всички,  за да ги прати на не толкова мъчителна смърт. 
И отново стълби надолу. 
Третият етаж под земята представляваше по-особен затвор. Зад дървените врати лежаха престъпници,  от които би могло да се извлече полза при определени обстоятелства. Затова като пръв министър той полагаше грижи да са живи и здрави. Разбира се царят като оракул добре знаеше за тези килии,  и може би дори знаеше какво се крие вътре. 
Мараш спря пред третата врата в ляво и взе ключа закачен на стената до нея. Позамисли се и отключи. 
Килията по-скоро приличаше на съвсем обикновенна стая в дворец. Легло,  маса,  столове и гардероб,  шкафчета и рафтчета и разбира се баня с тоалетна.  И всичко,  което затворника би поискал за да не умре от скука. 
Мараш затвори вратата от вътре и жителката на килията го погледна изненадана. 
- Я виж ти! - изсмя се ледено и в очите й лъсна ирония. Остави ножа,   с който кълцаше някакви треви и избърса ръце във сивата безформена фуста. 
Мараш се преближи до масата и в носа го удари миризма на нарциси. 
-  Имам предложение за теб- рече гледайки жената в очите. -  Ти ще получиш свободата си,  а аз каквото искам! 
- Нека ти напомня,  че неможеш да направиш нищо без господарят ти да разбере веднага! Или може би той още минала година е знаел,  че ти в този миг ще си тук?! 
Мараш изсумтя. 
- Кой е споменал нещо за ширтана? - запита хладно. Имаше цял епос легенди за умници решиле да прецакат сарийските оракули.  - Някакъв тип ми продаде писмо от преди двадесет и пет години.- Измъкна от джоба на  късия до коленете халат свитък и й го предаше. 
Тя го разви и очите й пробягаха по редовете. 
- Интересно!- рече умислена. - писмо на Ирдил до майка й. Само едно не разбирам...за какъв аешмад  ще й е било да пише писмо,  когато родителите й са живеели на плюнка разстояние от двореца?! - погледна подигравателно Мараш. - Почваш да остаряваш и оглупяваш. Освен това,  ако е имало нещо подобно нали щеше да се разчуе. 
Мараш се навъси. 
- Стига си се правила на гламава! - сряза я той. - Всички знаят,  че ти беше личната вещица на Ирдил. Сума ти народ измря покрай дивотиите,  които вършехте двете! Накрая препорочната царица пукна и теб те запряха! 
Затворничката изпуфтя и присви очи. Сивобрадия министър искаше да потвърди или отрече писмото. Почеркът беше на Ирдил, но защо щеше да пише писмо? 
-Защо дойде тук,  а не при оракула? 
- А има ли такъв?!- Мараш се огледа безпомощно. Изглежда тоя дето му бе продал писмото се опитваше да сътвори интрига. 
- Остаряваш!- натякна му вещицата и се изсмя. - Има разбира се. Но ако искаш да разплетеш случая ще ти помогна. 
- Дойдохме си на думата. - кимна доволен Мараш. - Да или не? 
- Да!- потвърди вещицата. - Но...има замесени витеци. Поне един успях да мерна нея нощ. 
- Витеци? - стана му интересно на първият министър. Наличието на витеци отговаряше на въпроса "защо?",  но не и на "къде?". Но дори и да намереха "къде"-то нямаше да има никакъв смисъл. - Интрига в името на спорта!- изсмя се на себе си. 
- Не се отказвай.- рече му вещицата напрегнато. - Все някаква полза ще извлечем от случая. 
Мараш я изгледа и се изсмя. Беше готова на всичко за да излезе от затвора. Но каква полза от принцеса? По закон нямаше право на трона,  оракул си имаха,  от скоро бяха във война с враг,  на който не би предложил примирие пък камо ли съюз...Каква полза можеше да има от някой,  които се намираше кой знае къде? 
- Колко те ошмулиха за тая хартийка?- запита вещицата. 
- Не питай. - изгледа я ледено Мараш. 

Да се пази? 
Изсмя се и срита коня понасяйки се вихрено през зелената равнина. Плоска като тепсия простираща се до където стигаше погледа. Вятърът поднасяше коня все по напред порейки въздуха. Зелена трева и синьо небе,  златно слънце и  свеж вятър.  
Стана много бързо. Копитата се подкосиха и с уплашено цвилене конят се преметна правейки кълбо напред. Ездачът успя да скочи от седлото навреме. Претъркули се и застина легнал по гръб. Небето беше твърде синьо,  но тъмна сянка го скри.... 

Завъртя се в кръг около себе си и се засмя. Погледна образа си в огледалото и прати на себе си влюбена целувка. 
Стоящият в страни,  до огледалото,  мъж в черна роба изръкопляска усмихнат,  но очите му си останаха ледени. 
- Идеална си съкровище. - рече доволен гледайки девойката в зелена рокля. Изглеждаше като перфектна статуя изваяна от витека  Торбрин от Нирир.  
 - Знам!- отвърна тя. Неможеше да си се нагледа. За хилядите години живот Темот не бе изглеждала толкова добре в нито един образ. 
- Готова ли си за мисията? - запита  той сериозно. 
- Можеш да разчиташ на мен- кимна с усмивка демоницата. - С това личице мога да стигна мноого далече. - разсмя се тя взирайки се в собствения си образ на златноруса красавица със магнетични тъмносини очи и тяло,  на което биха завидели и най-перфектните сред стражниците. 
Огледа светлата стая и въздъхна. Усмивката й изчезна и очите й се забиха пълни с подозрение в тези на чернобрадия. 
- Ами ако Дра-Самен е прав?!- запита сериозно. Никък не й се щеше да сърди някой,  който не може да праща в затвора престъпниците.  
- Никой нищо няма да заподозре. - увери я Сатуам. - Повярвай ми,  уязвимите могат да бъдат много глупави понякога.   
- Ще видим - сви рамене демоницата и пак се зазяпа в огледалото. Дори не забеляза,  че Сатуам изчезна обвит в мрак. - Това лице е твърде хубаво за да бъде затрито. - прошепна самовлюбено. 
 Дръпна се от огледалото и се навъси. На практика той не й беше господар. Тя можеше да прави каквото си иска. Послушаше ли го щеше да свърши в Тардраш,  а току що се бе измъкнала от Вечно Забвение.  Дължеше им благодарност,  че са я измъкнали,  но...що за демон щеше да е,  ако им се отплати подобаващо?  Щеше да стане за срам и позор във всички долни светове,  а във всички горни главата й нямаше да струва и пукнат грош. 
 - Ще видимм...- прошепна замислена.  
Край голямото обвито с балдахин легло се появи тъмна мъгла,  която се заформи и след миг там стоеше чернокоса жена със зеленикаво лице. Носеше черни дрехи и червен плащ с висока яка. Тя изгледа Темот и се разсмя. 
- Горкичката!- възкликна подигравателно,  но в големите й тъмни очи лъсна завист. 
- Маегер. - изгледа я подозрително Темот. - Защо си тук? 
- Офир е прекрасен град. - отвърна новодошлата. - Огромен и пълен с уязвими. Уязвими със слаби сърца и големи усти. Малко ум и много амбиции. - засмя се и добави. - Дойдох да помогна да задоволят вечните си глад и жажда.  А ти на какво си се направила?! Ще се продаваш на пазара? 
Темот я погледна обидена. Такава злоба и завист я лъхнаха от към Маегер,  че чак й се догади. 
- Това,  че едни и същи са ни освободили от Забвение в никакъв случай не ни прави близки!- процеди през зъби Темот и се преближи до другата втренчена в очите й. - Незабравяй,  че ме наричат Господарката на  Преизподнята!  Не ми се пречкай за да не те запозная с роднините си! Ясна ли съм?! 
Маегер отстъпи назад потръпвайки от злобата в гласа на красавицата. Адски огън от омраза,  който можеше за миг да изпепели този към който е насочен. 
- Ддобре...- кимна Маегер - Исках само да ти кажа,  че и моята задача е тук. ..Мислех да си помагаме...-гласът й прозвуча като гранясала мазнина. - На една страна сме.. 
- Изчезвай! - изръмжа Темот свирепо и заприлича на котка готова да се нахвърли връз твърде нагъл плъх. 
Маегер изчезна обвита в мрак. 
Темот огледа стаята  и се усмихна ведро. Тя бе един от гостите в Офир. И беше време да влезе в ролята си. Нямаше да е трудно в този вид.  Тялото на момичето,  което бе убила за да го вземе беше идеално. Разполагаше и със спомените й,  така че нямаше да има проблем.