ГЛАВА ТРЕТА
                                                      ПРИЯТЕЛИ   И  ВРАГОВЕ

Слънцето грееше на безоблачното небе,  галейки нежно земята,  пробуждайки я за нов живот.  Вятърът разнасяше прашец из въздуха между разцъфналите дървета. Широкият път,  прав като струна,  се губеше някъде пред тях,  отвъд гората. Конете вървяха бавно,  а ездачите се бяха заслушали в песните на птиците. Кулаб беше далече зад тях. Наближаваха границата с Балаканда,  както гласеше табелата,  която подминаха. Водачът им ги бе уверил,  че това е пътят към Офир и когато им омръзнеше да се мотаят той бе готов да ги Пренесе направо. Само,  че нямаше изгледи да стане скоро. 
- Пак ви казвам. - рече Врищух с ръка на меча. - Нека се Пренесем направо в Офир. Няма никакъв смисъл да се влачим. - огледа подозрително дърветата край пътя и стисна дръжката на оръжието.
- Красиво е. - отбеляза Гирсив.
Изведнъж глъчта на птиците секна. Само вятърът продължи да шуми в клоните. Врищух спря коня си . Двамата го последваха.
- Не е ли рано за почивка? - запита го Балиш и се огледа спокойно.
Врищух го погледна в очите.
- Човек когото са нападали караконджули би трябвало да е по-предпазлив.- каза тихо и се опита да прецени миризмите във въздуха.
Баланеца сви рамане.
- Защо? Ще избягат ли?!
- Обикновенно става обратното. - Врищух извади меча си и се огледа внимателно. Конете запристъпваха неспокойно. Той ги потупа по муцуните и трите коня се успокоиха. Сякаш заспаха. Едва тогава забеляза,  че двамата басадонци не са мръднали от седлата. - Идват!- предупреди ги той.
Двамата се спогледаха и скочиха на земята.
- Нима тази красота ще бъде загрозена от битка?- запита Гирсив.
- Реалност. - сви рамене Врищух. 
- Но наоколо няма нищо.
Шаранеца  им посочи дърветата в ляво от пътя. В следващият миг там изникнаха като от земята грамадни твари, 
които с ревове се втурнаха срещу младежите.
Очите на Гирсив светнаха в бяло и кълбо Огън полетя към  черен рунтав караконджул с големи ноктести лапи и разпенена паст на мечка-стръвница. Балиш изкара двуръчния меч, закачен на ремък на гърба му и замахна към връхлитащото го рогато същество  приличащо на бик.Караконджула се срина с разпран стомах,  а баланеца вече бе подхванал следващият. Врищух прониза козлоподобния си нападател в гърлото и прекрачвайки го запрати кълбо от омесени Огън и Земя срещу най-близкия. Парчета плът се разлетяха навсякъде взривени от енергията на Багад.
Трима срещу десет. Но трима въоръжени оператори срещу десет разчитащи само на лапите си.
Запъхтяни спряха и се огледаха. Стояха насред кървави останки, потънали в пот и кръв. Малко понатъртени,  но живи. 
-  Трябваше да избягат. - каза Балиш и избърса острието на меча си в тревата до пътя. Пребра го и добави. - В селото ми бяха сто! Бихме се смело срещу им. Накрая останах само аз.
- Видях защо. - рече тихо Врищух. От десетте пет бяха негови. - Сигурен ли си,  че си селянин?
- Да. Това,  че в Басадония няма войни не значи,  че незнаем да държим оръжие. 
- Но ако по целия път ни нападат постоянно? - попита Врищух. - Не е ли по-добре да се Пренесем?
- Не! - отвърна Балиш. - Въпреки мъртвите твари,  гората все още е красива. 
Гирсив изпепели с Огън на Еа останките на тварите и продължиха напред. Птиците отново подхванаха песните си все едно нищо не ги е подплашвало.
 - Съмнявам се,  че ще ни нападнат повече. - рече Балиш. - Ако съдя по броя бяха останки от по-голяма група. Някой наблизо е млял яко.
Врищух го изгледа и потръпна. Все още незнаеха къде е Шагшаара и какво е правел шаранец чак в Кулаб. Но думите на баланеца го накараха да си спомни как е стигнал чак до там.
- Всъщност откъде знаеше,  че има караконджули наоколо? 
- Ами видях ги да бягат,  след като на мен ми омръзна да бягам. 

Двойната врата се разтвори с трясък и в позлатената зала нахлуха войници  със конусовидни шлемове. Скупчените вътре мъже и жени с викове се дръпнаха назад но войниците се нахвърлиха срещу им без да чуват молбите и воплите. Оплескани с кръв те се опитваха да достигнат мъжа на златния трон.  
Някакъв с оцъклени от ужас очи прегърна краката на Олент,  но троя му отнесе главата с презрение. Хесперитската власт в Атлан вече бе минало. Скрити зад стените на двореца Нармер и близките му си мислеха,  че ще избегнат възмездието,  което нито армията им нито жреците-магьосници успяха да спрат. Терора трябваше да приключи. Думите се бяха оказали безсилни и атланците,  обявени за чудженци без права хванаха оръжията.  Гнева ги бе довел до тук. 
Един по един сивокожите хесперити падаха покосени от този гняв.
Накрая оръжията се насочиха към последният. Човека на трона.
- Да кажеш нещо?- запита го Калте навъсен свирепо.
- Не мисля,  че сте достойни да говоря с вас робска пасмина чуждоземци. - отговори Нармер с равен студен глас. 
- Още?!- възкликна с яд Олент. Прегазиха го и продължаваше да се държи като камък.
Тултек се изхрачи и пребра брадвата си. Погледна хесперита в очите студено.
- Ти незаслужаваш да си цапам ръцете с теб!
- Защо? Да не би тлиачите да сте се отказали от човешките жертвоприношения?! - попита го с ледено презрение Нармер.
- На тоя какво му е? - попита  Ндени от Хел, който заедно със  Бривин от Латан бе дошъл да помага. Двамата бяха откликнали на призива на кариданеца Калте, с когото държавите им поддържаха търговски връзки.
- Зомби. - отвърна Бривин.
Тултек направи знак да мълчат и заби очи като кинжали в Нармер.
- Специално за теб тлиачите ще го направят отново! Само,  че се съмнявам в това, че имаш сърце. - тулмека се приближи до мъжа на трона. Двама от войниците го хванаха за ръцете да не мърда.
- Спри! - Хирам застана до Тултек. - Ако го направиш няма да си по-различен от него. Нека просто го оковем или обесим. Но неправи това! Или ще покажеш, че е прав.
- Добре. Тогава ще го изгорим. - каза Тултек навъсен. - Махнете го от тук и го изгорете. 
Войниците повлякоха сваления владетел навън . Възстанниците се извърнаха и огледаха потъналата в кръв позлатена зала.
- Успяхме. - въздъхна уморено Олент.
- А можеше просто да го отровите, както правят цивилизованите хора. - рече им Бривин загледан в труповете.
- Сега какво следва?- попита Хирам.
- Нова династия. - отговори Калте.
- Не - поклати глава Тултек. - Ще съберем съвет на владетелите и ще решаваме всичко заедно. Така ще е справедливо. - виждаше с очите си докъде бе довело управление на един в земя на различни.  
- А жреците?- запита Бривин. - Докато сме още на разположение...
Атланците погледнаха тариеца сурово.
-  Да си живеят живота. - каза Калте.
- Сигурен ли си?
- Да, съвсем.- ледена пот го заля,  като си представи  битката,  която щеше да настане ако тарийците решаха, че атланците имат нужда от помощ срещу жреците-магьосници. Жреци,  които само си вършеха задълженията и непречеха с нищо на никого. 

Слънчевите лъчи нахлуваха от градината в светла стая в  топли цветове. Четиримата царе, настанили се удобно,  току що бяха обсъдили  набега срещу Зин. Стенел  замислен гледаше другите трима. Алтиан от Сангвор,  Сурумир от Махамор и Лумаш от Ермарик. Верни на клетвата дадена от дедите им за пореден път щяха да пратят хора на сигурна смърт. 
Стъпки от коридора го накараха да се отърси от унеса си.
В стаята влезе висок светлоок младеж и спря до вратата.
- Е? - запита го Лумаш мрачно. - Как реагира самозванеца?
Намтар сви рамене и седна на свободния стол до вратата към градината. 
-Беше безкрайно възмутен. - отговори тардура. Ако ширтама на Ермарик знаеше,  че изиграния е той щеше да се ядоса. 
Лумаш се изсмя с ирония. Тук на запад одавна бяха пратили клетвата дадена в Ярнвидур където й беше мястото. Неможеше да си вечен враг с единствените,  на които можеш да разчиташ. 
- Обаче възникна проблем. - прокашля се тардура. - Той твърди,  че е истинският Вал-Ширтам,  а ти си самозванец. Дори прати човек с мен.
Лумаш изсумтя. 
- Като не е самозванец къде е тогава?! Скрит в задните части на Майя, зад високи стени на границите със Зин! Ние умираме всяка година, а те само стоят изолирани от всякъде. Само сме чували за страната Тамерзан, която е отвъд Зин.
- Отговорът е във въпроса. - обади се Сурумир. - Кой е пратеника?- запита тардура.
- Не е страж.- отвърна Намтар. - казва се  Шейла и е от Сагун. 
- Жена? - навъси се Лумаш. Тоя подиграваше ли му се? - Що за идея.
- Влизай. - подвикна Намтар.
- Няма за какво да преговарям за каквото и да било Намтар! - заяви Лумаш.
 - Поне изслушай какво ще кажа!
На прага стоеше стройно момиче с дълга тъмна коса сплетена на плитка и зелени като свежа трева очи. Носеше сребърни доспехи и сърповиден меч на колана. 
Четиримата царе се изправиха на крака преди да са се усетили.
- Седнете. - заслепени от усмивката й я послушаха веднага. Тя се преближи бавно и застана пред Лумаш. - Народът и законът тук се разминават!- обяви тя спокойно. - това каза оракулът на истока. Народът ще посочи бореца,  но законът сочи жреца!
 - Оракул и цар не е ли нечестно? - обади се студено Сурумир.
- Говоря със самозвания ширтам еаратуме! - озъби му се сагунката.
- Еаратум ще викаш на твоя самозван ширтам! Ама наистина много самозван! - увери я морута.
- Не се карайте. - обади се Алтиан от Сангвор. - Дошла е да ни проучи. Оставете момичето да научи каквото иска. А после ще я сложим начело на Смъртниците. Нека тогава сама реши кой е достоен и кой не.
Нещо в суровия глас я накара да потръпне. Шейла погледна сангвореца в очите,  където се хилеше смъртта. 
 - За какво говори? - погледна към тардура.
- Според жребия той ще води Смъртниците. - отвърна Намтар.
 - Какви смъртници?!
 - Тия, които след няколко дни ще нахлуят в Зин и повече никой нищо няма да чуе за тях! - отвърна Намтар тихо.
 Шейла сведе глава опитвайки се да скрие потреса си. 
- Добре. - рече и ги огледа със притестение. - Излиза че това, което решихме с Нинурат и Датрик да кажа...ще е нелепо.
- Защо?- изгледа я изпод вежди Стенел. - Избълвай безмислиците, които сте съчинили,  а после елате друснете и хорце.
Шейла го погледна студено. Прииска й се да го цапне с нещо. 
- Намтар сериозно ли тези са царе някъде?! Стоят и си приказват в някаква стаичка, облечени в обикновенни кожени дрехи. И не ме оставят да говоря с когото трябва. Макар,  че няма смисъл. 
- Казах ти за порядките на запад от Зин.
- Не е правилно така! - заяви сагунката. Беше си представяла нещата съвсем различни.
 - А как е правилно? - попита я Лумаш. - Да обеся Сурумир и да изгоря на клада като еретик Алтиан!?  И да прогоня Стенел защото е Хиванец?! Като не сте доволни тогава питай самозвания си цар къде бяхте вие?
- Отатък стената си бяхме! - каза му в очите Шейла ядосана. -  Спри да ми го натякваш. Защото по общо решение ти си Вал-Ширтама на Киериш! 
- Пак сбърка. - изпуфтя Стенел.
Лумаш се изправи и навря зачервеното си от яд лице в нейното.
- Кои сте вие да решавате да ми давате нещо, което и без това ми пренадлежи?! Това, че сте спрели да си плащате данъците неозначава, че сте нещо отделно от моят Киериш. Връщай се обратно във оная оградена кошара и кажи на самозваното си приятелче да дойде лично, а не да праща някакво си момиче,  което само се заяжда с приятелите ми! 
Шейла го зяпна слисана.Отстъпи назад и кимна. 
- Добре. Ще му кажа да дойде. И...няма как да плащаш данък на някой живеещ отатък вражеска територия. - обърна се и излезе от стаята.
- Не започнахме добре. - отбеляза Намтар. 
 Лумаш седна обратно и изсумтя.
- Дали?!- изсмя се Стенел. - Тя влезе и ние станахме на крака. Каза ни да седнем и ние го сторихме. Много добре е избрал пратеника си. Хубаво буйно момиче с коса като коприна и тревистозелени очи, стройно тяло в лъскава броня....
- Стенеееел....- размаха  ръка пред очите му Сурумир - Къде отиде?
- ...Но кой би осъдил буйната кръв на девойката,  когато очите й греят...
- Изгубихме го.- констатира морута като видя зареяния в нищото поглед.  Хиванеца бе хлътнал по една непозната от твърде далечна земя.
 - Рано или късно на всеки му иде реда. - каза Алтиан.


-

-