9.  Решения



Хундун бе красиво място, но  чакащите на брега на потока тергалани и стии не се радваха на собственото си творение. Скрито наблюдаваха Турвати, Тумдрак и Алина, стоящи на страни и се споглеждаха въпросително. Една мисъл не им даваше мир, бяха престъпили Закон и следваше наказание. И онези тримата не просто щяха да са съдии, те бяха и свидетели. Не ги спряха, само ги предупредиха, оставяйки решението в техни ръце. Предишните стражи бяха оплесквали много неща и не веднъж грешките им бяха били катастрофални, но тяхната грешка бе несравнима дори с идеята да се ползват бентаон срещу зверохората. 
 Тримата седящи настрани водачи също наблюдаваха скрито тергаланите и стиите им. Усещаха чуствата им, знаеха мислите им. Сега, след всичко те имаха време да осмислят постъпките си до тук и да преценят ситуацията,  в която се намираха. Справедливостта беше безмилостна и неотменна, нямаше място за лични чуства.
 - Тях ги е страх повече от тардурите, отколкото от гибелта. - отбеляза Тумдрак. На пръв поглед небяха направили нищо кой знае какво, но само създателя имаше право да си изтребва до крак творенията. 
 - Наистина ли нищо неможе да се направи? - запита тихо Алина и се навъси. Не беше честно други да страдат. Всеки сам си отговаряше.
 Турвати изгледа двамата и въздъхна. Искаха от нея и вълка да е сит и вола-цял. Можеше и да се получи. Вече бе говорила с Балиш по въпроса, отговора му бе бил, че трябва да ги оставят да се поизпотят. Но в какъв смисъл? 
 - Сигурно има начин, изпитание някакво...като изкупление... - сви рамене зачудена. 
 - Изкупление...Подкрепление...Спасение... - Алина потри брадичка. Имаше вратичка, изход.  - Полезното с необходимото. 
 - Вие една смислена и лесноразбираема приказка ще кажете ли?! - изпровикна се гневно към тях Лаиш. Какъв беше смисъла да подслушваш някого, когато не го разбираш. 
 - И кое е неразбираемо? - запита го хапливо Алина - Че трябва да свършите нещо отгоре? Който може да унищожава трябва да може и да гради! 
 Тергаланите и стиите се спогледаха. Сега вече им звучеше ясно. Нямаха представа какво ще е наказанието, но щом можеха да го избегнат, бяха съгласни на всичко. 
 - Какво трябва да направим? - попита Тербел. Нямаше значение какво ще е. Някак си знаеше, че удара ще е болезнен, и за да го избегнат бяха длъжни да понесат всичко. 
 - Като се върнат другите ще разберем. - отговори Турвати твърдо, но в тъмните й очи проблесна съжаление. Беше тъпо заради едни обезумели могуси да търпят наказание, но закона си беше закон. Правилата трябваше да се спазват и неможеше да има изключения.
 - Ако небяхме го направили те щяха да унищожат Расатала. - обади се тихо Улан. - Просто помогнахме. Можехме и да не го направим, нали? Но Ерик каза нещо, което ни накара да ги изличим без страх.
 - И пак ще го направим, ако се налага! - заяви студено Севар. - Не ни плашат наказания, когато става въпрос за хората ни. Нима клетвата ни не го подсказва? " Живот и Дух ще дам в името на Моят Свят и Моята Вселена, Дори паднал ще продължа  и няма да отстъпя от дълга си, дори унищожен от прахта си ще възкръсна, своят свят да опазя и нищо няма да ме спре, ни птица ни творец, защото съм боец!" - изрецитира с твърд хладен глас, а останалите тергалани кимнаха. В клетвата им бе скрито нещо като послание.  Намек, че във време на необходимост те, стражите-воини, имаха свободата да решават как да постъпят с врага. 
 - Освен това спасихме расаталците от изтребление. - добави Кетил. Дали Птицата щеше да отчете факта, че изличавайки едно спасиха друго? - Това брои ли се? Или няма значение? Важното е да смачкаме фасона на някого за назидание на другите, защото, ако на нас се прости и други ще искат. Но летвата не е свалена, ние ще я вдигнем високо до небето,  дайте ни възможност и ще ви покажем, ще ви напомним, че за дхрагкхаан няма предел, защото и вие като Аритхин май сте забравили.  
 - Какви сте ги замислили? - попита ги Турвати взирайки се в лицата им.  Прекалено навътре приемаха всичко. 
 - Ще се разбере. - отвърна Севар и в тъмните му очи светна упорство. 


Четиримата спряха пред огромния камък, приличащ на бял диамант, и се спогледаха. Балите небяха успели да се справят с подивелите стихии, сега те - Теруришите, заменили балите - трябваше да се опитат да спасят поне планината Алкан, която бе и Крепостта построена от старите стражи и витеци. Нямаха достатъчно опит за друго. 
 - Дали ще стане? - запита Тоант. 
 - Няма как да разберем преди да опитаме, но трябва да можем. - сви рамене Лумаш. - Ще е като да отрежем парче торта, или по-скоро да гребнем от купа лъжица качамак, а после да използваме взрива за да се изстреляме далече. 
 - Къде? - попита навъсен Олент.  Неможеха да се реят за вечно сред звездите. Планетата бе на път да се разпадне, а те имаха само полвината от решението.  В системата имаше и други планети, но...те небяха Теран и никога нямаше да могат да го заменят. Сега знаеха нещо, което преди небяха и подозирали. Бяха обвързани със своя свят и загинеше ли той загиваха и те. Не просто те четиримата, а всички: теранци, стражи, демони, същества от отраженията...Затова бягството нямаше да им е от полза. Щяха да заприличат на Балришарите, но нямаше да са седем, а много повече.  
 - Никъде. - процеди през зъби Табарн. - Невярвам, че няма изход, няма да бягам само защото бедствията са прекалено големи, не ме е страх. Ще чакам! 
 - Какво? - изгледа го Олент очуден. 
  Табарн изсумтя. Неразбираха ли какво се случваше? Трябваше ли да им обяснява, че това е последното изпитание на върховните стражи? Те искаха да започнат отначало, на чисто. Това незначеше само промяна в теранците, а и в самият Теран. Неможеха да решават преди те да са се върнали, да бягат значеше да ги изоставят, да им обърнат гръб докато те се бият за тях и света им. 
 - Тергаланите! - отвърна Табарн. - Мислите като егоисти, без да ви хрумне, че те са някъде и не заради себе си, а заради нас и каквото и  да правят го правят за нас, теранците. Бързате, а непомисляте, че искате да ги зарежете спасявайки себе си. Но ще се опазите ли обръщайки гръб на тези,  които се бият за вас? Да, знам какво ви е на езиците, и сте прави, но и аз съм прав, поне за себе си! - обърна им гръб и си тръгна с бързи крачки. Нямаше повече да търпи глупостите на Лумаш и Олент. 
 Тоант се почеса по тила и сви рамене. 
- Аз си мислех, че ще ги чакаме. - измърмори и се почуства неловко докато гледаше след Табарн. 
 - Кой знае колко ще продължи битката им. - каза Олент. 
 - Колкото трябва! - изръмжа възмутен Тоант и пое след Табарн.  Нямаше да прави нищо на своя глава,  без върховните водачи, все пак затова бяха на върха, за да вземат решения. А за въпроси  като тоя да се действа без тях си беше самоубийство.