3.
                                                      Изкушения



  Яркото  златно слънце, смеещо се от висините на бистрото синьо небе, прохладните сенки на вековни дървета,  упойващият мирис на пъстрите цветя, песните на птиците, и дори насекомите им напомняха за Теран от преди вийната. 
 Вървейки по широкия път заслан с гранитни плочи поглъщаха красотата на това отражение на Ан и си спомняха за онова, което бяха загубили.  И мисълта, че алките ще оправят нещата не променяше чувството за вина. 
 - Искам да си ходя! - обяви Мотубиб - Няма, ли да стигнем по-бързо с бягане?
 Останалите стии го погледнаха с досада. 
 - Не, - отвърна троснато Ирлик - Ще вървим бавно и ще си представяме как Онези се гърчат,  пълзейки през отраженията на Ин!  Това е светлата страна, а там е тъмната. Те са зората, която ще разсее мрака на ноща, а ние сме здрача, следващ деня. 
 Тумдрак присви очи и се почеса по тила. 
 - Сега като го каза...Имам една идея, приятели - рече сериозно. - Така или инъче ще ни се наложи да водим Дуела си. Та мисълта ми е да го направим сега. Докато вървим. - очите му проблеснаха за миг в бяло и лицето му стана каменно. 
 - Много на нагорнище ще ни дойде. - каза Турвати навъсена. 
 - Балиш и компания току що се съгласиха - ухили й се Тумдрак. 
 - И как ще се бием? - попита го с насмешка  Храдах. 
 - Лесно. Без да вадим оръжията си. Ще се състезаваме. Който събере повече точки - печели.
 - Какво печели? - погледна го очуден Сузуган. - Небето няма как да замести земята и здрача няма да дойде преди зората.  
 - Прав си . - кимна Тумдрак - Смисъла е да спестим време. Турвати и Алина ще са съдии в състезанието. А то започва сега, в този миг!  
 Спряха на билото на поредния хълм и погледнаха към града в далечината.  Огромна статуя на крилат кон се извисяваше средата, и нямаше стени. Всеки бе добре дошъл да влезе, но за тръгването...май още никой не се беше връщал от там. 
 -  Атардах! - прошепна Ирлик и потръпна. Турвати имаше право, че ще им дойде на нагорнище.  -  Наричат го и Града на Утрото, владението на Лик. Девизът им е " Не Падай".    Това е Обратната страна на Хатанала. Най- подходящото място да започнем състезанието. 
 Турвати кимна.  Щеше да е трудно.  Очакваха ги изкушения, на които стиите трябваше да устоят. Не материални, те бяха лесни. Други изкушения имаше тук. 


Светлината се стопи в тях и тергаланите се огледаха. Около тях цареше мрака на непрогледна нощ без луна и без звезди.   Едва различиха силуета на висока крепостна стена, опасваща град. Светлина идеше само от факлите пред единствения вход, пазен  от двама войници с алебарди. 
 - Хатанала. - изръмжа Ерик навъсен. Заради идеята на Тумдрак бяха променили пътя си и сега се намираха пред портите на най-противното отражение на Теран, не напразно нарочено за ад, в който отиваха лошите хора. - Ще е страшно там. 
 - Защо още никой не е избягал от... ада? - запита го Каран. 
- Ще видиш. - отвърна Ерик с леден глас и потръпна от внезапен студ. 
  Тръгнаха бавно напред, към портата. Състезанието вече бе започнало, а съдиите бяха неподкупни, като  самата смърт.


Крепостта бе чудо, каквото никога преди не бе строено и най-вероятно никой повече нямаше да построи. Имаше място за полвин милион души, и имаше всичко, което би искал човек. Цял град за защита от стихиите, убежище можещо да задоволи и най-високите изисквания. 
  Тардурите се постараха да не настъпи хаос и останаха заено на чело, като регентство, което да се грижи за града, до завръшането на върховните Стражи, които да посочат управител. Бяха наясно с опасността, но бяха дали дума свеки помагал за строежа да получи място вътре. 
  Тоант обикаляше замислен коридорите, без да обръща внимание на фреските по стените, изобразяващи сцени от всекидневието или природни картини от цял Теран.   Все пак с края на окото си забеляза един силует да влиза бързо през врата на апартамент в ляво. Навъси се и очите му светнаха в бяло. 
 Дематериализиран витека последва видения и влезе в предната стая на голям апартамент.   Домакина извади две бири от хладилника, отвори ги и подаде едната на госта си, а той беше Сатуам. 
 Благодаря. - кимна демона и седна край масата в кухненския отсег.  
 -  Какво те води насам ? - запита хладно домакина и седна срещу него.  Наричаше се  Ин-Ао и бе бил вожд на чувмаините.  
 - Подочух някои неща относно хората ти. - Сатуам се изсмя студено и въздъхна. - Колко оцеляха? -  запита със съжаление в гласа.
 Ин-Ао сви рамене и отпи от шишето голяма глътка. 
 - Десеттина. - прошепна с пресъхнало гърло. - Има и такива, които изобщо ги няма вече. - добави за самоуспокоение. 
 Тъмните очи на демона се взяха в натъжения витек. 
 - Всеки край е начало, ако човек си изиграе правилно картите. Балришарите и стражите немогат да са царе, така че никой от тях няма да застане начело на Крепостта. - каза тихо. - Това ти отваря път за какъвто и не си мечтал. 
 Витека се изсмя тъжно. 
- Олент е фаворит на Тултек, а и Уракон си го е харесъл. Двамата са все заедно, откакто сме в Крепостта. 
 Невидимият Тоант се приближи за да чува по-добре и с помоща на Вятър и Вода на Еа прати лъч към самият Олент, правейки и него подслушвач. Сигурно щеше да му е интересно да чуе какво кроят двамата. 
  - Това няма да е честно! - заяви Сатуам. - Всички витеци имат равни права, понеже всеки един е вложил труд.  Защо не се направи допитване и всеки да посочи кого иска начело на Крепостта? Иди при балришрите и им дай тази идея. 
 - Ще искат ли да ме чуят? - осъмни се Ин-Ао. Балришарите бяха труднодостъпни за повечето витеци. Все заети с нещо някъде едва ли щяха да му обърнат внимание. 
  Сатуам си допи бирата и се изправи. 
 - Направи го. Мисля, че ще те послушат. 
 Обърна се и излезе  оставяйки витека да размишлява и събира смелост. 
  Тоант го последва в коридора. Там пое на противиположната страна. Трябваше да предупреди Стенел, демоните замисляха нещо. На пръв поглед идеята на моризила Сатуам изглеждаше добра и справедлива, но  само отвън. Освен това вече знаеше една странна случка станала се в едно мазе преди доста време. Случка, която го караше да се съмнява в чувмаина толкова, колкото и в демона.