5.
                                                   РИСКОВАНИ   ХОДОВЕ 


 Над стана край руините на Ситиен,  столицата на Дану,   валеше дъжд сипещ се от тъмни,  натежали от влага,  облаци. Навън около шатрите не се виждаше никой освен войниците от дневната стража,  които не биха изоставили задълженията си заради един пролетен дъжд.  
 На входа на една от шатрите стоеше тардура Етас и наблюдаваше изливащия се порой намръщен.  Изпуфтя обърна се и огледа вътрешността на шатрата.  Четирите деца вътре не бяха кои да е и точно това го притесняваше. Заради плана бяха избрали точно определени малки витеци,  а останалите скриха в  долината на стражите където врагът нямаше да посмее да иде. Останаха само тези четирима витеци по рождение,  които вече знаеха какво трябва да правят. Но ако нещо се объркаше тардурите щяха да си навлекът гнева на тергаланите. 
- Готови ли сте? - попита ги Етас тихо. 
 Четиримата стоящи край огъня го погледнаха с досада. 
- Спокойно. -изсмя се едно от момчетата. - Разчитай на нас. 
Етас се навъси. 
- Лесно ти е да го кажеш. - измърмори загледан в тях. Бяха хлапета на не повече от седем или осем,  но белите зеници разкриваха какви са. За да успеят да ги засекат четиримата се бяха съгласили да бъдат свързани с него,  Тедан,  Гилзан и Банджа превръщайки се в човек-оръжие на страж. Бяха прекалено малки и този начин можеше да им навреди,  но нямаше друг.  
 Етас им махна и излезе навън в дъжда. Време беше да разберат дали са на прав път и дали планът щеше да проработи.  


 Тримата навлязоха сред руините на града и тръгнаха бавно покрай сринатите сгради на Бур-Басан огрявани от пролетното слънце. За сега всичко вървеше по план,  но почваха да губят търпение. След като инсценираха смъртта на Вириат и му помогнаха да се покрие,  натопиха Нагай и Табарн го прати в изгнание в другия край на стана,  все едно е друга държава. Следващото,  което бе поискано беше да отвлекът  Арбаг срещу откуп,  а след това следваше кражба на сабята на Сурумир. Бяха започнали да се чустват като дребни престъпници ползвани от едра риба за незначителни задачи когато накрая Ниншара им съобщи,  че някой иска да се срещне с тях в руините. Врагът сигурно сега ги наблюдаваше от някъде,  но виждаше брадатия чернокос Метарн,  Ивин с дълга коса вързана на тила и едноокия Брикс. 
 Спряха край останките на двореца и се огледаха. Това бе мястото на срещата с непознатия шеф на Ниншара, на която те бяха нещо като подвластни хипнотизирани витеци. 
 Движение откъм срутената стена в ляво ги накара да се извърнат готови за бой. Вече бяха виждали човека,  който се появи там и тръгна към тях. 
- Значи вие сте хората на Ниншара. - каза Елор като спря при тях и взе да ги оглежда внимателно. - Тя ви похвали за добрата работа затова я помолих да ми услужи с вас. Така ще докажете,  че наистина ви бива.  Предполагам,  че нямате много работа като помощници на вашият кмет,  затова ви предлагам да свършите нещо за мен. 
 Тримата му кимнаха подканващо да продължи. От двамата следящи Елор знаеха,  че пред тях стои човек,  а не господар на хаоса. Знаеха,  че той получава заповеди от някого по мисловен път и точно този някой над Елор и Ниншара им трябваше. 
- Какво трябва да направим? - попита хладно Ивин или Морин. 
- Този на когото всички служим е доста смутен от липсата на балришарите и иска да бъдат открити. Иска да знае къде са и какво замислят да правят. - отговори  сурово Елор и се огледа на всички страни сякаш се боеше да не бъде чут от някого. - От вас се иска да ги намерите и разберете какво правят. 
- Това е опасна мисия. - каза навъсен Брикс. - Те са се покрили някъде и явно не искат да бъдат безпокоени. 
- Ако ни надушат ще ни убият. - добави Метарн или Шавшатар. 
- Разчитам на вас. - заяви Елор студено и изчезна  обвит в бяла светлина. 
Тримата се спогледаха. Да намерят балришарите и да разберат какво правят беше най-лесната работа на света. 
- Дали ще ни повишат,  ако намерим някой от тях? - зачуди се Морин.
- Нека проверим - предложи Шавшатар. 
 Край тримата се появи светеща мъгла,  която се уплътни и след миг като вечност там стоеше  Атарау. 
- Да им дадем един тогава. - каза той с усмивка. Беше ги следил от стана до тук оставяйки  Хилтил да наблюдава Ниншара. 
Тримата се спогледаха. Не знаеха кой е врагът и за какво иска да знае къде са и какво правят. Да заловиш балришар беше равно на самоубийство,  освен ако той сам непожелае да те последва. 
- Нямам нищо против да си ти,  - рече замислен Брикс - обаче не трябва да бързаме толкова,  за да изглежда трудно и рисковано. 
- Да поиграем на мижанка. - изсмя се Морин. 
- Добре. - съгласи се Атарау. - Отивам в Елдор,  в останките от двореца.
- Не трябва да казваш къде ще се криеш. - отбеляза Шавшатар. 
- Знам. Излъгах. - усмихна се весело Атарау и изчезна облян в бяла светлина. 
Витеците огледаха руините подозрително. Вятърът се усили и сенките хвърляни от останките на сградите им се сториха по-черни отколкото трябваше да бъдат. На враговете най-накрая им бе направила впечатление липсата на основния противник и навярно факта ги безпокоеше.  


Четиримата стояха заслушани в шума на дъжда идещ отвън и се взираха в танцуващите пламъци на огъня,  около който седяха.  В Долината на Стражите им бе обяснено какво точно се иска от тях,  не биваше да предприемат нищо,  а само да бъдат очи и уши на тардурите. Леко обидно за витеци по рождение,  които имаха силата още с появата си на този свят.  
 Нещо ги накара да скочат на крака в мига,  в който до входа се материализира някакво момче по-малко на години и от тях. Носеше обикновенни памучни дрехи и тъмни ботуши и изглеждаше уплашено. 
- Помогнете ми...- изплака то,  а от очите му потекоха сълзи. 
Четиримата се спогледаха и пристъпиха към него. Очите на момченцето потъмняха ставайки като две дупки и от него заструи мрак,  който взе да го обвива. Витеците неможеха да мръднат,  все едно се бяха вкаменили, дори дишането бе трудно. Мракът ги обви бавно и се стопи заедно с тях и хлапето-похитител. 
 Мястото,  на което ги пренесе похитителя им,  беше мрачна студена зала осветявана само от огън излизащ от дупка в средата на пода. По останките от съдове мебели и друга покъщнина можеха да разберат,  че тук до неотдавна са живели хора,  а от счупената статуя разбраха,  че това е двореца на Упуфуп или това,  което бе останало от  него. 
 Похитителят им ги оглеждаше като стока,  която току що е купил и обмисля дали си е струвало. На пръв поглед изглеждаше като миловидно момченце с уплашени големи очи,  но от него ги лъхаше вледеняващ студ и ужасяваща омраза.  Но пред очите им взе да се променя. Извиси се на височина,  а кожата му потъмня и се покри с косми на челото му изникнаха два къси рога. Чудовището,  в което се превърна им заприлича по-скоро на Дядо-Торбалан. Прииска им се да избягат някъде по-далече,  а неможеха да мръднат.  
- Къде сме? - запита през зъби  Балмаг. Знаеше това място по описание,  но не се сети за друг въпрос.
- Ако ни се случи нещо няма да се отървеш. - добави Сваран.
Похитителя се разсмя с цяло гърло и те потръпнаха отстъпвайки назад.
- Вечеря. - рече като се насмя. 
 Думата шибна четиримата през лицата и ги накара да се опомнят на мига. От уроците знаеха,  че има същества,  които се хранят с енергията на хората. Ако беше просто канибал нямаше да подбира,  друго му трябваше на този. 
- Да не се задавиш накрая. - каза навъсен Ирвин и очите му светнаха в бяло. 
Четиримата отстъпиха назад готови за битка. Навярно и другите се бяха опитвали да се бият и бяха загубили боя. Но сега вампира щеше да усети силата на човек-оръжие. Тардурите им бяха казали да не използват тази сила,  освен в краен случай като този.
Бяла светлина ги обви изцяло превръщайки ги в четири сияйни стълба. Врагът смеейки се потъна в мрак и тръгна към тях правейки странни жестове с ръце. Отби запратеното към него кълбо Огън на Багад и невидима ръка запрати Мирсин към останките на статуята. Балмаг и Ирвин се опитаха да го атакуват от две страни,  докато Сваран се опитваше да го разсейва,  но и тримата се оказаха повалени. Четиримата витеци скочиха на крака и се приготвиха за отбрана застанали един до друг. Невидимата ръка счупи щита от Земя и Огън и ги повали отново. 
- Защо! - ядоса се Сваран.
- Този да не е от онези. - прошепна Мирсин загледан в съществото вървящо бавно към тях. Опита се да атакува с чук от Въздух,  но врагът отби удара и в отговор повали витека отново само с жест на ръцете. 
 Крадеца на деца спря пред витеците гледайки ги с безизразно лице. 
- Небягайте мръвчици. - каза с присмех. - Няма да боли,  просто ще заспите за вечно. 
 В отговор четиримата се нахвърлиха срещу него с юмруци и ритници,  но и ръкопашния бой не им провървя. Пребити се опитаха да се изправят и продължат, но странната невидима сила ги запрати отново на пода. 
Вампира се огледа и се преближи до Балмаг. Вдигна го за дрехите и се втренчи в очите му.  Витека го обсипа със всички псувни и обиди,  за които се сещаше, но предизвика само смях. Опита се да бръкне в очите му и изви от болка когато противника му му счупи ръката. 
Сваран грабна свещника,  който видя на земята до себе си и се спусна на помощ на приятеля си. Ирвин и Мирсин нападнаха  мятайки кълба Огън и Сваран успя да забие  острия край на свещника в ребрата на вампира. Той изръмжа и захвърли Балмаг като парцалена кукла,  изтръгна желязото от тялото си и го запрати по Сваран. 
- Какъв си ти! - извика му ядосан Ирвин. Там където Сваран бе забил свещника нямаше нито кръв,  нито рана. От самото начало нито един техен удар не се бе отразил на противника  им,  сякаш бе от камък. Явно използваше енергия,  но неможеха да я видят,  а това им се струваше странно. 
- Името ми е Хух. - представи се вампира с безчуствен глас. - Открих,  че вашата енергия е особено хранителна. 
- А защо непробваш нашата!- проеча залата от яростен вик,  който накара вампира да се извърне към входа,  а четиримата витеци да се отпуснат облекчени. 
 На прага на разнебитената зала-дворец стояха тардурите Етас,  Тедан,  Банджа и Гилзан и се взираха в господаря на хаоса със светнали в бяло очи.  
- Още храна!- възкликна енергийния вампир. 
 В отговор светлината обви тардурите изцяло и те вдигнаха ръце с длани към него. Четири кълба Бял Огън се устремиха към господаря на хаоса,  той се опита да ги избегне,  но те сякаш имаха свой разум защото се отклониха следвайки го. 
- Да не си мислиш,  че ще си играем с теб! - извика му свирепо Гилзан и светлината бликаща от тардурите взе да нараства обгръщайки залата. 
Хух се опита да отбие кълбата Огън на Дух,  но те погълнаха черната антиенергия и станаха големи като добре поливани дини. Обградиха го и го удариха от четири страни в мига,  в който светлината пълзяща през залата го погълна. Силен взрив разтърси пода и стените,  от тавана се отрониха няколко големи парчета и паднаха край витеците,  които гледаха с почуда и възхищение тардурите. 
Светлината се стопи всмуквайки се в стражите докато витеците ги приближаваха с блеснали от вълнение очи. 
- Малко закъсняхме. - рече с весела усмивка Етас гледайки гордо витеците. 
- Не бяхме чували за такъв демон. - въздъхна Мирсин. - Чак като чухме,  че името му е Хух разбрахме с какво си имаме работа. 
- Вече го няма. - успокои ги Тедан и огледа залата-дворец. Оставаха още трима. Може би Хух щеше да ги отведе до тях,  но витеците бяха в опасност и неможеха да оставят четири седемгодишни деца заради някакви хипотетични следи. 
- А другите? - попита  Гилзан. 
 Витеците сведоха глави и тардурите пребледняха. Не им беше нужен отговор какво се е случило с останалите. 
- Ако съдим по този те са ужасни твари. - каза тихо Банджа. - Трябва бързо да приключим с тях инъче кой знае какво ще стане. 
- Всичко си има причина. - каза Етас хладно. - Но ако тоя си е избрал тая зала за скривалище то рано или късно някой от останалите ще я навести. Само ще трябва да държим мястото под око. Няма как да ги следим,  понеже използват антиенергия,  но има и по-прости начини за проследяване. 
- Ще взема няколко паяка от алките. - кимна Тедан. 
- Може ли да помагаме? - запита Сваран. 
- Не! - обяви студено Гилзан.