1.
                                          ДУХА   НА   ДРАКОНИТЕ 


 Слънцето пое по своя път и тръпнещо побърза да се скрие зад тъмните облаци,  които вятърът носеше към него. От градовете и селата,  които обикновенно виждаше от висините не бе останал и помен,  а глъчта на живите същества стигаща преди до него сега липсваше. Гори и поля,  планини и равнини пустееха,  а растенията бавно вехнеха,  в небесата нямаше птици носещи се с вятъра,  във водата нямаше риби.  Планетата се превръщаше в мъртва пустош,  а витеците и аешмадите все още бяха в началото на строежа,  колкото и да бързаха нямаше как да стане за по-малко от срока,  който сами си бяха поставили,  знаейки възможностите си.  Повтаряше се нещо,  което не беше се случвало от чакрабалаера,  и в очите на теранците и подземните народи бе нещо ново и нечувано.  
 И когато невидимият враг реши,  че хората са достатъчно малко вече,  благоволи да се покаже,  потвърждавайки  отдавнашни съмнения.  Новината за този враг бе като нож в гърба. Теранците и стражите разбраха,  че ако бяха тръгнали срещу Зин тези нечакани врагове щяха да ги ударят в гръб,  но плановете им се бяха провалили. Затова прикрито бяха атакували хората по цял свят,  създавайки хаос и безредие,  а господарите им предизвикваха катаклизми и изличаваха всичко живо  на  много места. Сега изпълзяха от сенките и открито нападнаха смятайки,  че хората са отслабени. Диви орди бродеха из опустелите краища на света и требеха всичко паднало пред очите им,  а после палеха пожари за да изпепелят и растенията, превръщайки света в мъртвило. Без цел,  просто така,  заради самото убиване,  заради самото унищожение,  без смисъл. Само господарите,  които контролираха умовете им знаеха защо е всичко,  което правеха. 
 Но този враг не срещна слаби и ужасени уязвими,  а могъщи воини в бели доспехи от диамантин,  въоръжени с оръжия предназначени за стражи на реда , през чиито очи гледаше самият дух,  обитаващ телата,  пробуден от стражите. Нямаше страх в сърцата им и смут в умовете им,  уверени в своето превъзходство тези бойци  не се колебаеха преди да тръгнат срещу врага си. Тези воини бяха същите хора,  които се бяха събрали за да воюват срещу Зин или  в защита на подземния свят,  но тардурите сполучиха,  Балиш мислеше като тях,  и послуша  молбата им уязвимите да се преберат в домовете си. Тогава тергаланите затърсиха начин да си намерят помощници,  които да не им отстъпват в нищо,  а балришарите са погрижиха това да стане по  "естествен"  начин. Началото на промяната бе поставено в Офир,  в деня на слънцето и завърши  със обиколката на Зенда,  след която  тардурите и тергаланите бяха удолетворени.   Сега имаха могъща армия от равни на стражи бойци,  в които бе  пробуден древния дух на драконите. Дух,  който ги правеше витеци.  Именно тези бойци срещаха ордите на Па-Кала,  които  подобно на могусите преди чакрабалаера  усещаха гнева на драконите.

 
 Облаците скриха слънцето и надвиснаха натежали от влага над стан от големи шатри ограден с висока каменна стена,  по чиито кули се вееха знамена плющящи на вятъра.  Едри капки дъжд западаха надолу и сухата земя ги поглъщаше жадно, но  хората продължиха да се занимават със задачите си  все едно невалеше.  
 Зенда изгледа навъсена облаците и влезе в шатрата,  пред която бе спряла. Лицето й бе като от камък,  а очите непроницаеми. Вътре имаше само необходимото за  походен живот на воин. Нищо излишно. В средата гореше огън поддържан с тор,  от който въздуха вонеше,  но дървата бяха нужни другаде и неможеха да си позволят да хабят. Четири чувала вълна за легла,  под покрит с нещавени кожи,  два сандъка покъщнина и четирите  раници на обитателите, които бяха последната връзка с миналото. Шатрата по нищо не се различаваше от останалите в стана. 
 Край огъня бе клекнал Химир и разбъркваше нещо в котле,  а Ерик и Елемаг седнали на земята край него кърпеха голям куп чорапи.  
Зенда остави кошницата която държеше до Химир и надникна в котлето. 
- Още малко и е готово. - каза му хладно.  Отиде при единия сандък,  отвори го и изкара четири метални купички и лъжици. 
 Малко по-късно седнали на кожите,  край огъня,   се опитваха да не се мръщят,  докато преглъщат подобието на супа от ряпа,  зеле и моркови,  която имаше странен вкус на невтасала туршия. 
- Трябва да занесем малко на мутантите. - отбеляза Ерик. - Това е истинско смъртоносно оръжие. 
Химир го изгледа обиден,  а Елемаг се разсмя. 
- Благодарете се,  че изобщо има нещо. - изръмжа Зенда.  
Усмивката на Елемаг се стопи. На никого не му харесваше положението,  но нямаха избор. Допреди четири масеца имаха абсолютно всичко,  което пожелаеха и ако им трябваше нещо отваряха Прозорец с Въздух на багад и си го взимаха,  оставяйки пари на мястото на стоката.  В онова време не бяха и помисляли,  че ще им се наложи да оцеляват с подръчни средства и неща намерени из руините. Но намереното рано или късно щеше да се счупи,  скъса или свърши. Тогава и сегашния живот щеше да им се струва райски.  Храната беше най-малкия проблем. 
- Не съм казал нищо. - оправда се Ерик. Имаше и хубави неща. Най-доброто от най-доброто,  изровено сред руините на доскорошните градове,  но то беше пребрано и скътано за крепостта,  която се строеше в долината на стражите. А на тях им стигаше каквото имат или си намерят някъде.  
 - Може би трябва да минем и през това за да добием опит. - каза намръщен Химир. - Има неща,  които неможем да научим по друг начин освен с практика. 
- Разбира се. - кимна Ерик и продължи със странната супа в купичката си. За да имат каквото и да било за ядене трябваше да дойде пратка от  чифлика на алките ,  който се намираше в планината Табар,  в Басадония. Този единствен чифлик зареждаше  дванадесетте стана пръснати из целия свят,  плюс петте катакомби на подземните народи. Тридесет и осем се грижеха за прехраната на хиляди. Ерик спря да яде и навъсен се втренчи в огъня. " Хиляди..." .  От милиарди цивилни бяха останали хиляди.  Уговорката беше спазена. Семействата на воините от армиите на Теран бяха получили върховна защита, но си бяха мислили,  че ще са много повече от  няколко стотици хиляди.  Понякога сбъднатите желания не бяха точно това,  което човек си е поискал.  
 От вън се чу глъч и топуркане на конски копита. Четиримата се заслушаха в гласовете на хората.  Викове и невесели смехове. Явно дъждът бе накарал патрула тръгнал призори да се пребере преждевременно. 
- Докъде я докарахме. - изпуфтя Химир уморено.  
- До където трябва. - каза му Зенда. - Нищо не се дава даром,  а трябва да се заслужи.
- Те са просто хора! - обяви Химир. 
- Бяха просто хора. - поправи го Елемаг. - Сега са нашите воини и аз вярвам в тях! - Изправи се на крака и се запъти към изхода. 
Вън дъждът се лееше като небесна река,   от която тергалана се възползва за да измие купичката и лъжицата си,  гледайки към ездачите бързащи да приберат конете на сушина. 
- Браво бе! - подвикна му възмутен един от тях.  
Елемаг го изгледа зачервен и побърза да се скрие  обратно в шатрата. Надяваше се делото му да не се разбере от Зенда,   защото щеше да го накара да извари всички съдини за наказание. 
- Ядосани са. - отбеляза докато  сядаше край купа с чорапи. Огледа иглата подозрително и продължи с кърпенето. В стана всеки правеше всичко без да чака покана.  
- Те винаги са ядосани. - сви рамене Ерик. Въздъхна и се зачуди какво ли правят истинските войници,  пръснати из пущинаците разгръщаши се ветрила. Тук само се защитаваха отбранявайки позиция,  бойните поля бяха другаде,  далече от становете отбранявани от тергалани и тардури.  
- Не смеят да се отпуснат. - каза Химир и остави купичката на земята до себе си. - Напрежението си казва думата. 
- И? - погледна го въпросително Елемаг. - Те са войници. 
- Не,  те са цивилни предрешени като войници,  и им трябва нещо като отдушник. Държим ги на нокти а това са хора които до вчера са били фермери,  занаятчии или търговци,  учени или са се занимавали с изкуство. Има дори престъпници занимавали се с незаконни дейности. Но никой от тях не е бил войник! 
 - Съгласем съм. - кимна Ерик. - Трябва им глътка въздух. - потри брадичка и добави. -  Да измислим някакъв празник. Не е време за веселба,  но наистина им трябва малко отдих.  
- Майтапите се. - изгледа ги с укор Зенда. - Опасно е да се разсейваме.
- Знаем . - сви рамене Ерик. - Но психическото състояние на войската е също толкова важно колкото и физическото.  - изправи се и добави. - Отивам да  разглася че ще правим празник на гарваните. Месец Гарван...
- Прекалено мрачно звучи - прекъсна го Елемаг. - По добре да е на зимата,  която идва. 
- Хайде просто да се съберем и да се повеселим. - каза им сериозно Химир. - ще отпразнуваме всички рожденни дни на децата в стана,  които сме пропуснали. 
Ерик и Елемаг се спогледаха. Звучеше добре като идея и сърдити нямаше да има. Не беше време за веселие,  но понякога отпускането бе необходимо,  инъче щеше да стане страшно. 


 Слънцето,   блестящо на синьото небе,  докосна с лъчите си воините в бели като сняг гащеризони нахлупили остовърхи шлемове криещи лицата им. Те газеха през разкаляната от кръвта земя и се стараеха да не гледат към труповете,  през които минаваха. Битката бе свършила,  но нямаше веещи се знамена и  радостни победни викове, само мълчание и шум от жвакащи в калта ботуши.  А очите им се взираха напред към хоризонта и следващата битка.  Целта не беше да избият мутантите взривили всички градове и села,  а да им отвлекът вниманието от  строящата се крепост- град. Врагът не трябваше да разбира,  че е обречен на смърт дори и без битки. Този път нямаше да има милост.  
- Харесва ли ви ? - запита един от воините в предните редици. 
- В началото...беше забавно. - отвърна този в дясно от него.  - Сега обаче почвам да се замислям дали не беше прав. 
- Така ли? Я виж ти! - изсмя се първия и вдигна наличника на шлема си. изрита рогата глава на мъртъв мутант и добави. - Аз знам какво говоря,  но няма кой да чуе. 
- Защото си като Гуралд,  на практика не казваш нищо. Ако ни беше обяснил....
- Щяхте да се нахвърлите връз мутантите и да провалите целия план. 
- План! - изсмя се вървящия зад тях войник. - Голям план. Сега бродим като скитници без посока и просто млатим без реален смисъл. 
- Нали искахте война? Ето ви война! 
 Войниците наоколо се спогледаха.  Водачът им пак нещо ги залъгваше. В книгите войните изглеждаха съвсем различно...красиво. На хартия битките бяха красиви,  смъртта нещо прекрасно,  което застигаше само най-достойните воини,  но пък то недостойни там нямаше. На хартия враговете винаги бяха по-слаби и умираха много лесно, а съюзниците трепеха по десет от тях с един удар, докато неполучаваха и натъртване. Според книгите сега трябваше да се преберат в стана си с песен,  да ги посрещнат знахари,  за да се погрижат за раните им  и след това да се насладят на гореща вана и обилна вечеря полята с много алкохол. Вместо това щяха просто да си намерят удобно място за бивак и след като отпочинат да продължат напред. Без баня и без истинска вечеря.