2. 
                                                   ИГРАЧИ    НА     ШАХ


 Жаркото слънце напомняше,  че вече е средата на лятото,  на небето не се виждаха облаци и нямаше дори намек за вятър. Кръглата Сграда на Съвета беше като пещ,  а липсата на покрив  усилваше жегата идеща и от към небето и от напечените камъни. 
 Беше ден първи на месец Заек,  и дванадесетте владетели на Теран се бяха събрали тук на съвет и отчет пред своят върховен водач.  Според уговорката в началото на всеки месец щяха да се събират тук в Офир и заедно да взимат решения за следващите си действия. Това,  че нямаше да има война ги бе зарадвало. Войната изяждаше хляба,  както бе казал някой някога. Войната изяждаше всичко, не само хляба. А стражите бяха предотвратили наистина безмислена касапница,  понеже нито апофийците можеха да живеят на повърхността,  нито теранците под земята.  Но с отказа да се подчиняват на Урнун и да слушат съветите и пророчествата й, я бяха ядосали. В яда си змията се разкри пред Врищух и Гирсив,  неволно издавайки се какви ги е намислила. Но колкото и да се зъбеше на Посредниците,  срещу тези,  които промениха казаното от нея неможеше да направи нищо.  
  Балиш ги огледа един по един. Изглеждаха съвсем спокойни с непроницаеми лица и очи,  в които неможеше да се прочете нищо. Но за около три месеца той ги бе опознал достатъчно,  за да се досети за мислите на всеки от дванадесетте. 
 - Готови ли сте да посрещнем враговете? - запита спокойно и очите му проблеснаха леко в бяло. 
 В средата на кръглата каменна маса,  около която стояха,  се появи  холограма на могус. Царете на Теран се втренчиха с почуда и отвращение в съществото.  На цвят беше бяло като брашно,  в тялото и четирите лапи приличаше на гущер,  разтворената му паст разкриваше два реда отровни зъби,  а очите му бяха жълти и нямаха зеници. 
 - Това ли са могусите? - запита Тоант. Гущера му напомни за вараните обитаващи крайбрежията на Югоистока,  но не съвсем. 
 - Да! - отвърна Балиш - Но има бели,  червени и черни. Белите са господарите. Червените са войници,  а черните са роби. Разделени са на касти,  според цвета на кожата. 
- Това звучи грозно. - навъси се Чан. Как цвета на кожата можеше да определи какъв ще е някой преди да се е родил? 
-  Белите са най-силни,  а  черните най-слаби. - продължи Балиш - Което означава,  че ще се сблъскаме първо с черните могуси. С тях ще ни пробват. Приличат на гущери,  но не се лъжете. Зъбите и ноктите им са отровни,  освен това бълват черна  антиенергия,  която  си е сила,  въпреки  "анти"-то. Доколко все още имат оръжията,  които имаха някога не знам. Но за всеки случай ще приема,  че още ги имат. - гущера на кръглата маса се промени. Вече имаше облекло ботуши,  ръкавици и шлем. На гърба му висеше голяма тръба,  на колана си носеше две метални сопи,  а в лапите си държеше трета. - Това е могус готов за бой. Оръжията,  които носи са смъртоносни.  Играчките на Упуфуп са  като чепати тояги на първобитен дивак,  в сравнение с техните. 
- Лъкове,  мечове,  брадви...- прошепна Олент -  Сега,  ако излезе,  че на брой са колкото апофийците,  по-добре да се затваряме някъде и да чакаме мирно Ноща на Дивите Стихии.  
 - Уплаши се от едни гущери? - изгледа го недоволен Тултек. 
- Не съм се уплашил. Все имат някаква слабост. Толкова мускули,  сили,  оръжия...- Олент се изсмя - Но не чух Балиш да казва " умни". А това е много важно за един воин. Да бъде умен. 
 Балиш кимна бавно. Атланеца правилно се бе досетил за слабото място на враговете. 
- Там са слаби. - рече и се усмихна. - Страшно силни са,  но колкото силни толкова и глупави.  
- А адхара?! - запита го навъсен Лумаш. - Немога да имам вяра на нещо,  с което народът ми е воювал хиляда години.  Да ползваме враговете за да подлъжем другите врагове може да се окаже  опасно. Да разчитаме на Тумдрак и подземните народи можем защото те също са теранци,  но на демоните-змии неможем да имаме вяра. 
-  Не бързай толкова. - каза му Стенел с укор. - Да не мислиш,  че на мен ми харесва идеята? Тяхната роля е да подлъжат могусите да излязат. А после ще видим.  Но в сравнение с могусите адхара са нищо и ще са ни по-лесни. Все ще измислим нещо. 
- С адхара има кой да се оправя. - каза им Балиш. - Адхара би трябвало да мразят жестоко подземните народи понеже слизайки там те са заемали техни територии, а накрая апофийцитенаправо са ги заробили,  както преди са го направили могусите. 
- Тия адхара май ги бива да бъдат роби. - изсумтя Хериан. - Какъв по-лесен начин да контролираш някого и да го караш да ти играе по свирката? В едно робовладелско общество всичко зависи от робите,  господарите постепенно се превръщат в затъпели консуматори и робите се превръщат в кукловоди в сянка. Като тия могуси! 
- Да не искаш да кажеш,  че адхара са роби на двама господари? - попита го навъсен Мартар. 
- Предполагам само. Но Балиш и Алина ни предоставят възможност,  от която нетрябва да се отказваме в никакъв случай.  Войната има две части. Едната е на бойното поле,  а другата в дворците. В момента ние кроим планове,  а войниците ни тренират. Могусите също тренират. А плановете там кой измисля?  Щом гущерите неблестят с акъл,  значи друг взима решенията вместо тях. 
- Да не се задавим балришар Хериан?!- изгледа го навъсен Балиш. Хурита предлагаше да се оправят и с адхара покрай могусите,  но войната на два фронта беше рискована. - Незабравяй,  че рано или късно ще ни се стоварят на главите и другите четирима от господарите на хаоса,  а тях на всяка цена трябва да ги елиминираме. Освен с Урнун-Наунет,  Мехен-Мохехет  и Апофис- Папауа,  ще трябва да унищожим и  Хух,  Амаот,   Аутхух и Нивут,  след което иде ред на осмият - Аритхин,  с която ще се бием накрая. Ако неуспеем да пречукаме тия седем до битка с нея няма да се стигне. Отново! Имали са цяла чакрабалаера на разположение за да се подготвят.  Не бъди лекомислен. 
 Хериан се почеса по тила и сви рамене. 
- Не ме притесняват изобщо. Те са слаби. Ако ще и пет чакрабалаери да се подготвят ще си останат слаби,  защото им липсва нещо много важно : дух. Ние не се боим от смъртта понеже знаем,  че тя е просто преход от едно състояние в друго,  но те се страхуват защото смятат,  че умрат ли им телата всичко свършва. Те нямат дух! 
- Именно това ги прави опасни,  Хериан! Те ще се стремят на всяка цена да оцелеят защото се страхуват. А страхът ще ги направи по-зли отколкото бяха. 
- Това променя ли факта,  че са страхливи? - попита Зайдун презрително. 
- Да - отговори му Нинурат - Понеже ще станат по-изобретателни. 
- Безчестници! - възкликна хаутуна възмутен.  
- Не се самонадъхвай! - сряза го Хериан. - Забрави,  че тия твари ще ти излязат насреща в честна битка. Едва ли изобщо ще ги видиш някъде. Те се крият в сенките на куклите си ,  чрез които действат. За да стигнем до тях трябва дълъг път да изминем. Затова ще караме наред. 
- Дори да останат сами - добави Стенел - те няма да се покажат. Ще продължат да се крият и ние трябва да ги намерим.   А змията най-лошо хапе докато умира.  


Залата-дворец,  осветявана от огньове,  излизащи от дупки в пода,  както винаги бе пълна с апофийци в сиви роби,  заети със съвсем обикновенни административни задължения. Зад трона срещу входа вече нямаше статуя на змия,  а на истински дракон,  стиснал кълбо в лапите си.   
 Самият трон бе празен. Тумдрак нито веднъж не беше сядал на него. Предпочиташе масата в кухненската част на залата или край някой рафт с книги.  Околните почти не му обръщаха внимание  докато  обядваше заедно със водачите на подземните народи. Бентаон бяха пратени в далечно Отражение на Ин, което веднага се бе харесало на триметровите маймуноподобни създания. Заплахата бе отстранена без кръвопролития.  Но въпросът,  който тревожеше подземните жители много повече беше за адхара. Апофийци,  чаркуми,  бакаки или безбожници,  те всички идвайки в подземният свят всъщност бяха заемали територии пренадлежащи на адхара. Змиите не веднъж се бяха опитвали да прогонят натрапниците обратно на повъхността, но без успех.  Заплахата от към бентаон досега ги бе карала да се въздържат, сега обаче тях ги нямаше и бе въпрос на време дълго стаяваните взаимни чуства да изригнат. Хората от Дълбините се разбираха по между си  и живееха в мир. Не само заради бентаон,  просто нямаха причини да се избиват взаимно. Техните общи врагове бяха теранците от повърхността и адхара. Първите само бакаките ги бяха виждали. За останалите те бяха доскоро просто легенда и то толкова стара,  че бе трудно да й се вярва. Вторите обаче живееха тук в Дълбините и бяха съвсем реален враг.  И сега виждаха идеална възможност да се отърват от него веднъж за винаги.  И нямаше да е трудно,  защото враговете от повърхността всъщност им бяха съюзници срещу змиите. Нужна беше само една малка искричка за да ги накара да скочат срещу адхара,  забравяйки плановете си да ги използват. А техният водач Тумдрак вече бе доказал,  че го бива да измисля пъклени планове. Шитала и Сатуам неможеха да се врътнат и на малкия пръст на левия му крак.  
- Значи така се разбираме - рече сурово Тумдрак,  гледайки едновременно всички стоящи с него около масата. - Искам там горе така да изврещят,  че земята да потръпне от този вик. Искам нещо,  което ще потресе и най-големият изрод  на планетата. 
 Останалите  кимнаха едновременно.  
- Ако разберат,  че ние стоим в дъното? - запита тихо чаркума Млакус 
- Аз ли да ви уча?!- вдигна ръце Тумдрак. - Никой нищо няма да разбере,  защото така ще им отърва. Разбира се внимавайте да не ги  засегнете лично. Трябва да се прицелите в обществото,  а не във водачите. Трябва самите народи да скочат и водачите им ще ги послушат. Поне за четирима съм сто процента сигурен,  че ще се вслушат в гласа на хората си. 
 - С мръсотия се воюва мръсно. - изсмя се ледено апофиеца Апис. 
- Аз неразбирам как сте ги оставили. - погледна го мрачно Млакус. 
- Политика. - сви рамене Апис. - Добра работа ни вършеха до скоро. Но  появата на балришарите променя всичко. Роби винаги можем да си намерим. Можем и да си направим,  ако механиците успеят по памет да направят нови апарати. Не е проблем.  Тумдрак,  Млакус,  Фам и Шапраш го погледнаха намръщени.  Май идеята на Урнун да изтребят апофийците не беше чак толкова лоша. Но сега имаха по-важни цели от изтреблението на олицетворенията на всички човешки грехове и престъпления. 
 - Никакви апарати и никакви роби! - процеди през зъби Тумдрак. - Инъче в Крепостта,  която витеците строят,  за вас няма да има място. Ще вземем само децата и ще ги дадем на  мутантите да ги възпитават. 
 Апис леко пребледня при споменаването на мутантите от повърхността. 
 - Ние какво сме им виновни? - измърмори тихо.  
- Питай тях. - сви рамене Тумдрак. Спомни си срещата между Апис и Оркна и потръпна от студ.  Трябваше да се намесят Галдор и Андурин за да не се изпобият двамата преговарящи владетели.  


 Четиримата стояха на покрива на Сградата на Оракула в Офир,  и пийвайки сок от кайсии,  се наслаждаваха на огнения залез и лекия ветрец. Под тях,  из града,  дневния живот бавно се сменяше от нощния.  Те бяха четирма от осемте пазители на посоките,  стълбове на света,  крепители на небето и земята,  господари на четирите основни елемента действащи в природата. Появата на Балришарите ги бе накарала  да преосмислят всичките си планове,  защото те бяха отговорни за този свят и бъдещето на тази планета бе в техни ръце.  
 - Чудя се как са оцелели в глъбините толкова време могусите. И защо само адхара знаят пътя до там. - рече Галдор. 
- Какво имаш предвид? - запита го Енлил и отпи от чашата си. 
- Да им направим едно гости,  когато приключим с пакалидите в плът.- отвърна Галдор. - Момичетата са там,  но ме гложди любопитство. 
- Не ми харесва плана ти. - отбеляза подозрително Андурин. - Ти имаш навика да ни забъркваш в големи поразии. 
 - Едва ли някой ще протестира. - каза Уракон и се усмихна. - Пакалидите са лесна работа Андурин. Няма никакво удоволствие в елиминирането на нещо,  което е в пъти по-слабо от нас. А долу в Глъбините може да срещнем нещо в нашата категория. 
 Галдор и Енлил се разсмяха,  а Андурин се намръщи обиден. 
- Откъде накъде някакви влечуги ще са ми равни!? Аз съм бала на земята и ако те претендират да са ми равни,  аз ще ги изритам от владението си без да чакам другите влечуги да ги накарат. 
-  Време е за действие тогава. - изсмя се Енлил. - Докато чакаме Ноща на Дивите Стихии,  току виж сме заспали от скука. 
 Четиримата пиха наздравица,  а залеза обагри небето в кърваво.