ГЛАВА   СЕДМА
                                                              ВЕСТИ


Както винаги в Нирбатор никога нищо интересно не се случваше. Басадония бе мирно място където нямаше нито войни,  нито дори обикновенна престъпност.  Не беше утопия,  а необходимост. Под земята тук бяха затворени бентаон и всички басадонци се явяваха охранители. 
Беше хубаво,  че си живеят в мир,  но стоейки зад бюрото в кабинета си Чан четеше известията на емисарите си,  идещи от цял свят,  и се чудеше какво става отвъд границите на южният континент. Някакви огромни луди оси тероризираха хората из Атлан,  земетресенията в Мадугард бяха почти ежедневни,  а в Югоистока на Майя бяха плъзнали страшни епидемии. Мутанти-зомбита избиваха миролюбиви тансати, а караконджули нападаха тарийски села без никаква причина. Из Сометрам в среднощните часове върлуваха Плътеници,  изпиваха душите на жертвите си и те се превръщаха в зомбита, които успяваха да изпобият доста хора преди да бъдат разскрити и спрени. Групи лешини и аджари бяха нахлули в Етелан и Сепрат подлагайки всичко по пътя си на унищожение, а други се бяха пробвали да минат Стената и да нахлуят в Тамерзан. Одавна заспали вулкани изригваха без предупреждение, цунами заливаха брегове и повличаха в бездната цели градове по крайбрежията. Другаде земята с бучене се разтваряше и като ламя поглъщаше домове и хора, а после отново се затваряше,  все едно нищо не е ставало. И какви ли чудовищни талисмани бяха използвани за да взривят и изличат от лицето на планетата цели градове?! 
Какво ставаше там?! Кой стоеше зад всички тези беди връхлетели Теран?  
Остави листите и се облегна назад с въздишка. Най-голямата новина беше за война. Война,  за която се готвеха и майи,  и атланци и мотуи. Все още не беше получавал покана,  но...след прочетеното не му се щеше да стои в страни. Време беше да напомни на киери и тарийци за братята им баланци. Но първо трябваше да говори с другите триумвири. Не можеше сам да решава.  
Очите му проблеснаха леко в червено пращайки им мисловен повик. Джаран и Едомонас не се бавиха много. 
Влязоха заедно и седнаха м меките кресла в дясно от бюрото. 
- Какво има за решаване?- прозя се Едомонас и се протегна. Беше ред на Чан да чете пощата. 
- Още е рано. - измърмори сънливо Джаран и също се прозя. 
- Това- сложи длан на листите,  които бе чел баланският триумвир- Цял Теран е пламнал,  а ние си кротуваме. Готвят се за война, а според договора,  който имаме с Мадугардските владетели,  в случай на война сме длъжни да ги подкрепим. 
- Пак ли атланците ги нападат?!- намръщи се Джаран. - Не се ли научиха вече!?
- Крайно време е тарийците да ги окупират за вечно. - добави Едомонас. - Но пък сометрийците само това чакат. А мотуите ще са нападнати и няма как да помогнат. 
- Интересно е,  че в тази война са заедно. - изгледа го кисело Чан. 
Джаран се изсмя с неверие. 
- Що за враг би накарал врагове да се обединят?! - попита очуден.
Чан им подаде листите и с жест ги подкани да четат. 
Очите на двамата забягаха по редовете и лицата им ставаха все по бледи и тревожни. Нещо странно и страшно се случваше из Теран. Нямаше никъде безопасно кътче, освен тук в Басадония. Твари и бедствия връхлитаха хората от всякъде,  сякаш някой се опитваше да ги прекърши и обезвери. И отгоре на това вечни врагове се обединяваха за някаква война някъде. Кой беше този толкова страшен общ враг? И толкова ли бе многоброен,  че всеки способен да държи оръжие бе готов да тръгне? 
- Крайно време е да потърсим царя си и триумвирата да приключи!- заяви Джаран и остави листите, които държеше,  на бюрото. Според пророчеството кометата трябва да го е довела. Значи е някъде из Нирбатор. - погледна към утринното небе,  отвъд прозореца,  и потри брадичка замислен.- Не можем да се включим на своя глава. 
- Добре,  но пророчеството казва също,  че трябва да познае някакъв знак като свой. Само той го знае. - каза Чан. - Нашият герб е ясен на всички, не е той знака.  
- Помниш ли като се връщахме от Балнагар. - рече Едомонас. - Хукнахме да гоним Трирог и се изгубихме.  Намериха ни при някаква скала насред планината,  до някакво село,  чиито жители май не ни харесваха. На скалата имаше изсечен много странен знак. Сякаш обединяваше в себе си всички други свещенни знаци. Може би за него става въпрос. 
- За съжаление селото,  за което говориш,  е било нападнато от караконджули и всички там са мъртви. - поклати глава Джаран. Така и не бяха разбрали от къде се бяха взели караконджули в Басадония. - И хората и тварите. 
- Кой е доизбил тварите?- попита го Чан. Това беше второто странно нещо. Съществата бяха изпобили селяните,  но някой бе довършил тях до крак. Следите открити там потвърждаваха,  че някой бе оцелял,  но неговите следи свършваха на пристанището в Бур-Лахор и се изпаряваха. Дори да се беше Пренесъл енергиите също оставяха следи, освен ако го е бил пренесъл друг,  на който не биха обърнали внимание. 
- Значи оцелелият е нашият човек!- обяви Едомонас- Но ...къде да го търсим. Може да е навсякъде. 
- Оракулът на нагите ще ни помогне. - сви рамене Чан. Неможеха да стоят и само да четат за войни. Трябваше им водач за се включат и те,  като съюзници на Мадугард. - Но ми се ще да знам и накъде смятаме да ходим. - добави и събра листите на куп, който пребра в едно чекмедже на бюрото.- Щом толкова народ се е обединил те няма да са някое дребно племе. Искам да сме подготвени подобаващо. 
- Искаш да пратим емисари. - кимна Джаран. - Къде? 
- Пише,  че го наричали Зин. - отвърна Чан и дзайканданеца се навъси. 
- Зин,  а!- процеди през зъби и приятелите му се втренчиха в него. Никога не го бяха виждали толкова възмутен и ядосан.- Не ме гледайте така тъпо- озъби се и скочи на крака. - Или на вас Джин нищо не ви говори?! 
Чан и Едомонас се спогледаха. Значи другите наричаха Зин онова,  което те знаеха като Джин. Древни таблички и преписи на прадревни книги разказваха за мястото наречено Джин. Това била зловеща планина,  в която никой не смеел да стъпи понеже изчезвал безследно. Под нея живеело зло племе-кръвопийци будуващи нощем. Те приличали на зайци,  въпреки ще лесно можели да минат за хора. В древните писания ги наричаха тюфлеци, и твърдяха че можели да използват черни енергии нямащи,  нищо общо с Багад и Еа. Господар им бил прадревен демон, враг на хората и стражите на цялото. Тия същества живеели в мрака и никога нетрябвало да излизат на повърхността, защото ако това станело щял да настъпи краят на света. Така пишеше в древните книги,  пазени в библиотеката на Нирбатор. Писания дошли от три посоки с трите народа във епоха известна като Митичните Времена. С паканците от Атлан, с баланците от Вирбала и с дзайканданците от Балан-Гетан, земя,  там където сега се намираха Тамерзан и северните части на Мадугард. Писания одавна забравени от другите народи на Теран,  поради непрестанните войни по между им. Пламъците на войните бяха изяли истории,  които трябваше да помнят. 
- Те знаят ли къде отиват?- прошепна Едомонас и прехапа устни. 
- Ами ще се наложи да отидем и да ги осведомим преди да е станало късно. - изръмжа Чан.