10. Стихии



Черни облаци подкарвани от чудовищни ветрове се гонеха в небесата, раздирани от нажежени до бяло мълнии сипещи се връз тресящата се земя, повърхността се цепеше тътнейки и от недрата нагоре изригваха с рев огън и жупел. Кипнали от жегата морета се надигаха в могъщи цунамита стоварвайки тонове вода върху раздраната земя. Нямаше въздух, само отровни газове, които смесвайки се предизвикваха силни експлозии.Планини рухваха и морето ги поглъщаше, а в същото време се вдигаха други там където не бе имало.Все едно бе настъпил краят на самата планета...Ноща на Дивите Стихии бе настъпила. Стихии, които неможеха да бъдат спрени от никого и нищо.  Четири Сили които унищожаваха самата планета. 
 Но не всички в Крепостта тръпнеха очаквайки края. Трима си стояха кротко и пиеха бира край гигантския дъб Чибат-Тир, на партерния нулев етаж, бил до скоро Долината на Стражите. 
 - Щеше ми се да видя какво се случва. - измърмори  Афир и отпи от халбата си. Тардурите се бяха затворили в залата с огледалата за шпионаж и непускаха никого. Дори тях, все едно ще видят нещо ново, което да не е ставало милиард пъти. 
 - Нощ като нощ.  - сви рамене Гурум и се огледа нетърпеливо, сякаш очакваше някого. 
 Савах проследи погледа му и забеляза  гигантският диамант да проблясва леко. 
 - Видяхте ли го? - посочи с ръка към него и се изправи,  следван от другите двама.
 Тримата бивши стражи се преближиха до Шан-Тваздриш-Субум бавно, докато свелината му ставаше все по-ясна. Блясъка привлече и други, които се намираха наоколо. 
 - Какво значи това? - запита Калбрик озадачен. Незнаеше почти нищо за  камъка, а  и не му беше работа. 
 - Ще разберем. - отвърна Гурум. - Най-вероятно, че за победили Па-Кала и се прибират. 
 Светлината нарастна и обля всички витеци,  обви ги и продължи заливайки цялата Крепост, мека и нежна бяла светлина, галеща топло като братска прегръдка, като ръце обвиващи дете за да го успокоят и защитят. Светлина,  която накара всички да се отпуснат и усмихнат, да забравят напълно страховете и опасенията си, оставяйки се тя да ги защити.   


Четирите подивели стихии се биеха по между си сред хаос, а рева на елементалите беше ужасяващ, балите небяха устоели, заместниците им нямаха достатъчно опит за да се справят, дори с помоща на алките. 
 Завърналите се се огледаха стаписани и тръпки ги побиха от това, което виждаха. 28-те бяха калени в достатъчно битки воини, но такъв ужас небяха очаквали,  че ще видят.
 Но знаеха, а знаенето означаваше подготовка за можене.
 - Готови ли сте?! - попита Балиш загледан в мълниите и в ръката му се появи Магниригур. 
 - Разбира се . - Кимна Тумдрак и Мортентар светна в ръцете му.
 До тях бяха Алина с Ханлин-Хардзаин и Турвати с Миктлантекатл. Четирите свещенни талисмана и страшни оръжия сега щяха да изпълнят своята истинска цел на създаване. 
 Четиримата се разделиха политайки на различни страни.   Всеки бе последван от трима тергалани и трима стии, разделяйки се според енергията, която владееха най добре. Летейки се дематериализираха, ставайки същества от бяла светлина, с очи като ярки сини слънца,  Енергия срещу стихия, елемента съдържащ останалите срещу тях, за да ги укроти и усмири.  
 Щом прецениха, че са се раздалечили достатъчно, четиримата вдигнаха Талисманите над главите си, а тергаланите и стиите се наредиха в кръгове и се хванаха за ръце, завъртяха се в танц, който прерастна във въхър. От четирите талисмана изригнаха лъчи енергия и се заеха да обикалят планетата, опасвайки я като мрежа в синьо, червено, жълто и зелено, мрежа която трябваше да укроти стихиите и да ги накара да утихнат.  Това беше последната битка на тергаланите и от нея зависеше дали теранците щеше да ги има и за напред. Проваляха ли се сега после нямаше да има.  Вложиха цялата си налична сила,  стихиите се опитваха да ги погълнат, но в отговор светлината на стражите стана по-ярка и талисманите вече не изпускаха лъчи, а струи, като от шланг на пожарникар. Трябваше да успеят на всяка цена, каквото и да им костваше, трябваше да защитят всичко и всички...


Тардурите наблюдаваха с мрачни лица ставащото из Теран с помоща на Огледалата. Ако можеха, щяха да са там, но нямаха представа как да спрат ужаса, когато дори алките и теруришите неможеха.  Неможеха да избягат, нито да се борят срещу Дивите Стихии вън. Можеха само да гледат и скърцат със зъби. 
 Тедан обърна гръб на огледалата и седна в най близкия стол край кръглата маса. Неможеше да понася повече гледката на абсолютно унищожение. 
 Дилан го изгледа със съчуствие и продължи да се взира във вилнеещите стихии. Присви очи и ги разтърка. Вън сред мълнии и огън му се бе сторило, че нещо се движи. - Я виж - посочи на Гилзан странните разноцветни лъчи летящи във всички посоки. 
 - Какво е това! - Възкликна Гилзан като се вгледа внимателно. 
 - Прилича на Багад. - отбеляза  Гирсив и Тедан скочи на крака за да погледне. 
 - Багад е! - кимна навъсен озадачено и се отпусна с тежка въздишка. Всички закани излетяха от ума му в мига в който осъзна какво става вън сред хаоса. - Дхрагкхаан!!! - извика и прегърна здраво Гилзан и Гирсив, които бяха най-близо. - Давайте! 
 Останалите тардури се спогледаха и се разсмяха осъзнавайки кой е там и какво става. Бяха ги очаквали, но в Крепостта, а не вън сред катаклизмите, явно бяха имали други планове. 
  

А отвъд огледалата, сред облаци и мълнии, брулени от ураганни ветрове  лъчите енергия опасаха планетата в здрава мрежа, тергаланите усещаха тежест да ги тегли надолу, силата на самата енергия едновременно ги изгаряше и вледеняваше, смазваше ги и ги разкъсваше, въпреки че бяха дематериализирани напрежението  и усилието ги изцеждаха бързо, само те срещу милиарди елементали, неравна битка на живот и смърт...
 А там долу под тях бе земята тресяща се в агония...
 Светлините в черните небеса започнаха да падат надолу една по една, всеки от тях имаше предел и надминеше ли го просто политаше надолу, а светлината угасваше, като огънче на догаряща свещ. Падаха, докато неостана никой освен Върховните Стражи.  Останали сами четиримата продължиха с опасването, колкото и да им се искаше да помогнат на тергаланите и стиите, имаха по-важна работа, която нетрябваше да прекъсват докато неотминеше Ноща на Дивите  Стихии. Планетата сега бе най-важна.