7.
                                                   Хаос


Сиво като стомана небе, надвиснало над черна и равна като тепсия пустош.  Петимата се огледаха на всички страни разпращайки лъчи Въздух  за да проучат мястото.  Химир посочи с ръка на напред, останалите кимнаха и тръгнаха. 
  Закрачиха рамо до рамо в редица вперили очи напред , като си припомняха пътя, който ги бе довел тук.  Латан, Гетабар, Тидор, Гудея, Дармиш...От там те бяха поели без да знаят къде отиват, без да знаят защо ги нападат, нито какво толкова са сторили на този, който ги е набелязал като врагове. Спомените заваляха в умовете им, събития, които го бяха принудили да дойдат тук.
" Като неискате да се биете умрете като овце!" - бе извикал маскирания след като марионетките му сринаха Офир. 
 Но никой неумря тогава. Подлост след подлост последваха, война каквато никой не си бе представял.  Принудени теранците все пак вдигнаха оръжие срещу подивели мутанти и зомбирани събратя, колкото и да неискаха да го правят трябваше да убиват за да се защитят.  Врагът не се задоволи с това и опита да всее раздор между витеците в становете, провали се, но куклите му нанесоха много поражения преди да бъдат отстранени. 
 Неискаха да го правят, но понякога нямаше друг избор, врагът не беше човек и неразбираше от човещина, неможеха да преговарят с някой, който неискаше мир, а просто да унищожава всичко което му падне пред очите. Врагът искаше или да се преклонят пред него или да загинат. Теранците бяха избрали второто и  изтърпяха последствията на избора си, но страданията ги бяха направили само по-силни и готови да посрещнат всяка беда спокойно и с трезв ум, без страх, без паника. 
 В това време в Ауртан-Етумен тергаланите и стиите им се подготвиха за последната битка с Па-Кала. След като се приготвиха отидоха първо в Олеум, където Ворум, Господаря на Пустинята на Времето, намери набързо песъчинката педставляваща деня, в който тръгнаха от Ауртан-Етумен, за да се върнат веднага. Защото в Хаоса нямаше време и сигурно щяха да минат милиони терански години докато се преберат. Разделяйки се с Ворум навлязоха във Витала, където стражите поеха през Отраженията на Ин, а стиите им през тия на Ан. 
 Сега крачеха напред само петима,  петима като един. Вече небяха незнаещите нищо хлапета, бягащи от враг, който искаше да ги унищожи преди да са осъзнали кои са. Вече небяха полудецата отпреди четири години, врагът ги бе принудил да пораснат бързо, и да стигнат до тук. Тук,  където много одавна бе започнало всичко.  Те бяха Дхрагкхаан, тези от чието завръщане Аритхин се боеше най-много. Преди милиони години се бяха жертвали за да ги има теранците като вид, никой не ги помнеше, освен Балришарите, и Тя...която сугурно си бе отдъхнала научавайки, че петимата са пожертвали живота си за хората, вместо да се захвахат с нея. Балришарите бяха скючили примирие с пакалидите, разбирайки, че трябва да изчакат завръщането на Дхрагкхаан преди да подновят битката. Дванадест години за Аритхин, дванадесет милиона за теранците. 
  В далечината забелязаха високи  черни кули, коити сякаш пронизваха небето с острите си върхове. Тергаланите спяха и се материализираха приемайки обикновенния си вид. Нямаха нужда от излишна показност. Свалиха раниците от гърбовете си и наизвадиха екипите от изкрящобял диамантин. Сложиха шлемовете си и заредиха енергйините оръжия закрепени за ръцете им. Нарамиха отново раниците и ускориха крачка.  
 Преближавайки кулите забелязаха и първите парчета мрак в небето, пакалиди подобни на парцали от черна антиенергия. Без колебание  петимата насочиха оръжията към тях и от дулата полетя Бял Огън. Пакалидите дори неразбраха какво се случва докато изгаряха без следа, все едно никога не ги е имало.  Сега тергаланите знаеха, че това са просто холограмни проекции на  действителните бойци, които вместо да ходят лично където и да било просто си стояха някъде и управляваха холограми на самите себе си. Големи смелчаци бяха, безсмъртни при това, понеже можеха просто да рестартират и холограмата пак оживяваше. Незнаеха какво е истинска болка, непознаваха смъртта. 
 - Знае, че сме тук. -  отбеляза Ерик. Идваха с милиони терански години закъснение. А причината бяха уважили дори самите господари на Па-Кала. Разбира се идеята им нямаше нищо общо с чест и благородство, както си пролича накрая. 
 - Надявам се да е отделила време да спише завещание. - отвърна Химир.
 - Кой ще го иска това грозно място. - изсмя се Балиш и в сините му очи блесна желание да унищожи самото място, ако ще да беше и друга вселена, както предполагаха някои. Ако господарите на тази чужда вселена бяха толкова отрватителни, то струваше ли си да я щадят?  След Аритхин нямаше ли да дойде някой друг като нея, изискващ сляпо преклонение и подчинение? Нима това беше да си всемогъщ , да гледаш на тези под теб като на роби, като на пешки, марионетки? Такива по-добре да ги нямаше. Аритхин се имаше за божество, което правеше нещата още по-лоши, защото един бог не би искал собствените му създания да умират във войни, това би искал само демон от най-ниско ниво.  
 Откъм кулите се зададоха грамадни черни машини, а грохота им бе оглушителен.  
- Идиотиии - изпровикна се срещу подобните на торни бръмбари машинарии Елемаг и стреля. С оглушителен гръм машината се взриви сред пламъци и огън. -  В измамите ви бива, но в честен бой сте нищо! - Оръжията и всичко останало в Ауртан-Етумен бяха от времената на драконите, спасени от балришарите.  Оръжия на които хаосът неможеше да устои.
  Подминаха горящите бойни машини и спяха пред кулите. Бяха пет, огромни и високи, а вътре ги очакваха враговете. 
- Офир, Сария, Дур-Гебур...- прошепна Зенда студено - Някой дойде ли ни в честен бой? Или със взривове всички градове на Теран бяха сринати, а хората изпоизвлечени и превърнати в милиарди зомбита?!
 - Искаш мъст? - погледна я в очите Балиш и потръпна. В сивите студени очи на Зенда се хилеше злоба, която изгаряше с леда си. 
 - Те ни чакат наврени там като плъхове. - каза намръщен Елемаг - И нямам нищо против да ги бия един по един, бавно, много бавно, но...- тергалана изпуфтя - Претеснява ме това, което направихме в Расатала, и искам колкото се може по-бързо да се върнем. 
- Кулите са пет, все едно специално построени за да има за всеки по една. - каза замислен Ерик и присви очи. - А това значи, че  е примамка пълна с пушено месо. 
 - Има само един начин да разберем. - сви рамене Химир и вдигна ръка с длан напред. Очите му свенаха и от дланта му излетя кълбо Бял Огън. Полетя към кулата избрана произволно и се удари в нея.
 Експлозия разтърси земята и възхудът се изпълни с черен дим и прах, отломки се разхвърчаха навред и огън зализа останките на черната кула взривена от Химир.  
 Тераланите отстъпиха назад и останалите четирима последваха примера му. Петте кули бяха унищожени така, че никой да неможе да разбере какво е имало на мястото на куповете камънак, които  се видяха, след като праха се слегна. 
 - Струва ли си? - запита Балиш загледан в отломките. - Какъв е смисълът да си играем?
 - И аз това казвам . - подкрепи го Елемаг. 
 - Готов съм. - кимна подканващо Ерик. Лъчите Въздух, които той бе пратил, ползвайки тези на останалите за прикритие,  бяха достигнали до самата Аритхин. Целта небяха марионетките, а самият кукловод.