6.
                                              Хундун


Абсолютен мрак, по-черен от всяка тъма. Празнота, нищо.
Увиснали на самия ръб на нищото тергаланите и стиите им се взираха в огромната дупка и се опитваха да проумеят това, което виждат. Или не виждат. Не предполагаха, че ще е толкова огромна, черна и зловеща. Бяха си представяли плоска равнина, като езеро от сиво стъкло, но това надминаваше очакванията и на върховните стражи. 
 Дупката зееше насред куп кърваво червени звезди леко забулени от прах. Край тях летяха камъни и влизаха в трапа изчезвайки за винаги. Нещо там вътре притегляше всичко около себе си с такава мощ, че им бе трудно да не направят крачка напред. 
 Вече бяха тук, заедно, оставаше последната,  и най-трудна,  битка за самата галактика.  Трябваше да запушат дупката, в противен случай тя шеще да погълне още много светове, а накрая и самата вселена. Очите на Стражите светнаха в бяло, свтлината ги обви и те се превърнаха в светещи стълбове.  Същества от бяла светлина.Подредиха се в кръг около дупката и насочиха длани напред. Силата на притегляне откъм дупката нарастна, сякаш искаще да ги погълне и тях.  От дланите на съществата от бяла светлина излязоха лъчи енергия и се устремиха в мрака, който гладно ги погълна. 
 От празнотата долетя металически, кух и празен, смях. Две невидими очи се втренчиха в тергаланите и ги заизучаваха. Стражите усетиха глада на нещото, което се взираше в тях с умраза, безпределен глад, ненаситна лакомия.  То ги притегляше толкова силно, че едва стояха на местата си. Една крачка напред и целият замисъл щеше да се провали. 
 Огромно парче скала прелетя покрай  Сузуган, стията-тергалан се опита да се задържи на място,  ускорението го повлече и той залитна.  Каран хукна към него за да го хване и задържи, но свъхгравитацията, подсилена от прелетялата скала дръпна и двамата напред. Стия и Страж полетяха напред, или надолу, и се изгубиха в мрака.  
 - Нееее! - извика Алина - Връщайте се веднага обратно. - взряна в мрака разбра, че вика й е напразен. Двамата бяха изчезнали. 
 - Отивам след тях! - обяви Севар и скочи напред преди някой да го е спрял. 
 - Щеше ми се просто да запушим дупката без излишни героизми. - изръмжа ядно Балиш. - Но сега неможем да зарежем приятелите си там, нали?
 От мрака му отговори металическия смях. 
- Това ще се отрази на много неща. - отбеляза Турвати. Толкова проста работа, а така да я оплескат. Цялата идея беше да зазидат дупката сътворявайки на мястото й нещо. И всичко потръгна идеално до мига,  в който парче камък, с размерите на неголяма планета, немина покрай  Сузуган. 
- Забравихме, че подобно на нас врагът също си има планове. - каза хладно Тумдрак. Въздъхна и добави с досада. - Е, какво пък, няма само те да ни идват на крак, явно е време ние да ги посетим. 
 Тергаланите и стиите им кимнаха като един. Нямаха нищо против да не се бият, но една скала бе опропастила плановете им. 
 Стражите пристъпиха напред и потънаха в всепоглъщащия мрак на черната дупка. Почустваха се като мравки засмукани във водовъртежа на мръсния канал. Чудовищна сила ги теглеше все по-напред, или надолу, в непрогледен мрак, поглъщащ светлината. Неможеха да видят нищо, имаше само мрак и странен шум, който се усилваше все повече и повече.


Летейки стремглаво надолу  Сузуган устоя на чуството да се паникюса и предаде. Една мисъл грейна в ума му като слънце,  идещо да разгроми мрака на ноща.  Мисълта твори форми, всяка физическа форма бе проявление на мисловна, понеже всичко беше енергия. Летеше през дупка нищо, която според плана трябваше да запълнят. 
- ВОДА ! - прогърмя гласът на сияещото  същество.  Бяха се договорили върховните стражи да са първи, но нямаше да е той този, който ще провали мисията. Стията се опита да достигне до всеки атом  водород и кислород погълнати от дупката, всяка мулекула вода щеше да му трябва за набързо скалъпения план. Нямаше да се провалят, не трябваше.


Каран усети,  че около него мракът се променя, познат хлад го лъхна от всякъде, а с хладината и нещо друго. Много познато и просто. Накрая се усети, че плува а около него имаше само студена вода. Навъси се и се гмурна надолу опитвайки се да достигне дъното, но май нямаше такова. 
 Огледа се и затърси из водата твърди частици. Завъртя се и взе да ги събира около себе си. Малко по малко събра около себе си,   насред водата,  всичко което намери. Опита се да достигне с мисъл до Сузуган, но той се бе увлякъл в правенето на вода, без да забелязва, че твори мъртва.  Зачуди се кога ли ще дойдат и останалите, за да се включат в забавлението. Аритхин ги бе подхлъзнала надолу, но това нямаше да ги спре. Не и този път.  


Влага, студ и мрак. Това ли беше Па-Кала?  След дълго падане надолу Стражите се озоваха насред плитка студена вода. Все още цареше абсолютен мрак, но празнотата липсваше.  
 - Добре дошли в Хундун! - приветства ги някъде от тъмното гласа на Севар. 
 Тергаланите и стиите се спогледаха.  Явно бяха паднали точно тези, които трябва. Птицата бе на тяхна страна. 
 - Прекалено е тъмно -  отвърна  Кетил и щракна с пръсти. В отговор около тях всичко светна в ослепителна бяла свелина. 
 - Сега е по-зле. - измърмори Мотубиб и светлината изчезна.
 - Ехооо - подвикна им Тумдрак - Биейки хаоса създавате безредие. Нека си свършим работата както трябва. 
 - Да се захващаме. - подкани всички Балиш.  
  Стражите на Реда се наредиха отново в кръг, но тозо път без да изпъват ръце с длани напред. Вместо това се извисиха нагоре като исполини от ярка бяла свелина, сияйни стълбове енергия. Мрака се опита да погълне светлината и да я угаси, задгробен мъртвешки студ ги лъхна и се опита да ги смрази със злобата си, да ги погълне като зейнала паст на ненаситно чудовище. В отговор свелината стана по-ярка, а стражите нарастнаха още повече. Колко е голям на ръст духът, когато не е в плът? А колко голям е този част от който е всичко? Има ли размери или е безкраен?  
 Светлината се обедини превръщайки се в сфера, която въртейки се ставаше все по-голяма изблъсквайки мрака.  Нямаше предел, нямаше начало, нито край, само светлина. Светлина родена в умовете на стражите, която раздра мрака на нищото и насред нея започна да се движи нещо. Или много неща. 
 До ушите им достигна металически писък, който ги накара да се усмихнат широко.  Дупката бе заличена. Изтрита, все едно никога не е била....
 
Бистро синьо  небе и пухкави облачета обагрени в нежнорозово и златистооранжево от топлите лъчи на изгряващото слънце. Откъм дърветата идеха песни на птици, а голям  бял елен се оглеждаше подозрително докато трите му сърни утоляваха жаждата си в потока, идещ от висок водопад.  От гората на отсрещния бряг излезе голяма блатистозелена мечка, подуши въздуха и се облиза гладно гледайки сърните....
 - Добре ли е? - попита  Химир докато се опитваше да разбере защо жертвите са бели, а хищникът с перфектна дегизитовка. 
 - Това е Хундун, за гранична зона е добре. - кимна Турвати. 
  Две дупки мрак зейнаха в небето и се втренчиха в тергаланите с ледена омраза. 
- Не си мислете, че сте победили! - процеди металически глас с ледена злоба. 
 - Точно това си мислим! - изсмя се Алина  - И действа! - добави като разпери ръце настрани за да покаже какво са направили само с мисъл.  
 Аритхин, чиито бяха двете очи като дупки, се разсмя. 
- Неможете да ме спрете! Аз съм преди и след! 
 - Ти си една алчна ламя, нищо друго. - отвърна й Елемаг. 
 Очите се втренчиха в тергалана. 
- А ти пък кой си? - изсмя се пренебрежително. 
 - Скоро ще разбереш. - успокои я Елемаг с лека усмивка. С Хундун защитата бе проключила. Време беше за втората част от плана. Някъде там, имаше друга галактика или цяла вселена, чиито господари бленуваха да завладеят тяхната. Битката на мисловно ниво бе спечелена, но за да сложат край на самата война трябваше да свършат още нещо. 
 Очите изчезнаха от небето сред подигравателен смях. 
 - Тук се разделяме. - рече Балиш. - Едни ще останат за да пазят Хундун, който е граница. Други продължаваме напред. 
 Елемаг, Ерик, Химир и Зенда застанаха зад него готови за път. Нямаха представа къде отиват. Самите балришари незнаеха много за странната империя, досега им бе бил със завоевателните армии, другото бе мъгла. 
 - Успех. - пожела им Турвати докато бяла свелина обвиваше петимата, а после се стопи заедно с тях.