2.
                                                Расатала



   Червено като кръв небе и черно слънце,  изгоряла земя и зловещи чукари. Вятърът довя до носовете им мирис на дим и отровни газове.  Наоколо зееха цепнатини, от които изригваше лава, а твърдта под краката им тръпнеше като от болка с глухо бучене, като стенание.  Това беше следващото Отражение - Изпепелените Земи го знаеха те, а Тумдрак и стиите го бяха обозначили на картата с името Расатала - Горящата Земя. 
   Нажеженият въздух ги блъсна в лицата и от всяка пора на телата им изби пот, а уж диамантиненото облекло трябваше да ги предпази. Все пак бе по-добре от тумана в Атала, виждаха на къде вървят, и ако се появеше нещо нямаше да се чудят какво е.
 Заобиколиха поредната черна скала и спряха.  Пред тях се разкриваше обширна, плоска като тепсия, пустош. Не много далече се издигаше малък стан от  черни палатки с квадратна форма, а около тян освен обитателите им свободно се движеха и черни еднорози. Явно търговията с Хатанала процъфтяваше. 
  Поеха бавно напред, спомняйки си, че в легендите еднорозите нападаха хората от пръв поглед, без видима причина. 
 - Можеш ли да ги озаптиш Химир? - запита  Лаиш. Не му се искаше да ги убива, но ако им се нахвърлеха нямаше да има избор.
 Химир сви рамене. Дори не му бе хрумвало да го прави. В прадревни времена, когато еднорозите все още обитавали Теран, хората ги избивали поголовно, не за прехрана, не и заради кожите, а просто заради рога стърчащ между очите. В онези времена се си мислели, че рога от еднорог ще им даде свръхестествени сили, дълголетие и здраве. Първо избили до крак белите еднорози, понеже били кротки и по-лесна плячка, когато приключили се заели с черните, които йорегите отглеждали за храна и яздели. Заради това Химир несмяташе, че е длъжен да ги укротява. Независимо, че бяха тергалани, кръвта на еднорозите бе по ръцете и на техните предци. 
- Съжалявам Лаиш - рече сурово Химир - Ако ни нападнат няма да си мръдна пръста! Да се избиват каквито и да било същества без нормална причина е болест.
 Съществата в лагера се скупчиха отсреща щом ги забелязаха. Кожата им бе черна като катран, а косите огненочервани.
 - Умнициии! - изпровикна се един от тях, явно водача и тергаланите си спомниха  какво направиха преди няколко месеца. -  Елате, елате. - подкани ги с гневен глас.
 Групата спря пред гневните расаталци. В тъмните очи на съществата се четяха възмущение и яд. 
- С какво право ни докарахте тука онези зверилища? - запита ги вожда на расаталците. - Те рушат всичко и изтребват всичко без смисъл, и не можем да се справим, понеже владеем огъня, а те са неуязвими за него. Знаем кои сте и къде сте тръгнали, но докато неоправите собствената си каша оставате тук! 
 - Няма как да ги избием до крак. - отвърна Елемаг. - Затова решихме, че тук ще са по-добре. 
- Надценили сте ни! - възкликна озадачен расаталеца, а хората му сведоха глави засрамени, че въпреки вярата на стражите нямаха толкова сили, че да се справят с могусите. 
- Къде са ? - попита Кетил. Нямаха много време, но расаталеца беше прав да се сърди. Изобщо непомислиха за обитателите на Расатала, пращайки могусите тук. 
  - На юг. - посочи с ръка вожда, отвъд пустата равнина.
  Тергаланите се издигнаха във въздуха и полетяха над пустоща. Нетрябваше да ги изтребват до крак, но превърнатите в диви зверове могуси тормозеха местните и подлагаха света им на унищожение.
 Страховити ревове ги накараха да спрат и погледнат надолу.  Там се водеше бой между самите гигантски гущери. Бели с червени,  червени с черни и черни с бели : всеки срещу всеки, а който паднеше бе разкъсван на парчета и поглъщан от събратята си. Земята бе покрита със зелена кръв, а гръмовните ревове караха стражите, увиснали в небето, да потръпват. 
 - Това е отвратително! - възкликна с погнуса Брук. 
 - Ако ги унищожим до крак ни чака същото. - напомни им Балиш. - Готови ли сте заради съвсем чужди същества да обречете своите теранци на гибел? 
 Тринадесетте се спогледаха смутени. 
- Всички във вселената сме братя по дух. - каза замислен Ерик - затова расаталците не са чужди. Те са наши братя по дух, частица от Твореца също като нас. И понеже ние им натресохме бедата ще поемем и вината! Нека Птицата реши какво да ни слети, щом смята за правилно да ни изличи. От това, което Тя е отредила никой няма да избяга, за всяко нещо има и причина да се случи. Не ме е страх, достатъчно видях, и знам, пак ще ни има някъде там, сред звездите! Теран ще загине, теранците с него, но вселената няма да свърши. Давайте да ги махаме от тук! - подкани останалите. 
 Бяла светлина заструи от Стражите и ги обви. И кълба Бял Огън полетяха надолу към могусите. Всеки поразен пламваше и само след миг вече бе пепел. Някои побягнаха уплашени, но нямаше къде да се скрият от огъня на стражите-воини.
  След като приключиха с могусите полетяха обратно към стана на расаталците. Лицата им бяха мрачни и умислени. Какво ли щяха да кажат тардурите, като научеха за това. 
 Расаталците ги посрещнаха с весели викове. Явно ги бяха наблюдавали и знаеха, че могусите са изтребени до крак. 
 - Благодаря ви. - рече вожда им, като оглеждаше лицата им внимателно. - Няма да забравим, това, което направихте. 
- Така трябва. - сви рамене  Каран. - Действахме прибързано, сега поправихме грешката си. 
 - Време е да продължим. - обади се Севар и останалите кимнаха.
 Точката за Преминаване в следващото отражение се намираше в обора на черните еднорози, които дори не им обърнаха внимание, явно непомнещи враждата. Или им бяха простили.