ПРОЛОГ:


Да стигнеш някъде, където те очакват отдавна не беше лесно. Неможеха да използват атлански соколи, щеше да им отнеме цели хилядолетия. Неможеха и да се Пренесат, няма как да се телепортираш в нищото. Пътят им беше само един и двадесет и четиримата, разделени на две, тръгнаха по единствения възможен - през Отраженията. Поеха в противоположни посоки, но знаеха, че ще се срещнат в средата. Мястото нарекоха Хундун, като намек за това, което са приготвили за Аритхин. Не се и съмняваха в победата си, армиите чудовища и пакалидите вече ги нямаше, с каквото и да разполагаше господарката на хаоса, гибелта й бе предначертана от Турвати и Алина.  Сега те бяха на ред да пророкуват погром и мор и да местят пешките на врага както си поискат, в негов ущърб.
 Вървейки през Витала Зенда се постара и самите теранци да сънуват победата им и без колебание да вярват в нея. Отвъд Междинния Свят на сънищата бяха Отраженията на Ан и Ин. През горните щяха да минат стиите, а тергаланите през долните. Още нещо неочаквано от врага.  
Като физическо проявление мястото, към което се бяха отправили представляваше  необятна по размери зееща черна дупка нищо, в покрайнините на вселената, или може би в средата. Само Всевишния знаеше със сигурност. Не им беше работа да мислят, а да я затворят. Физически беше невъзможно, но трябваше да го направят, понеже нищото разширявайки се заплашваше да погълне самата галактика.
Па-Кала бе отвъд дупката мрак. Галактика или цяла вселена изсмукваща тяхната, крадейки звезди и планети. Физически бяха безсилни. Можеха само да гледат собственото си изличаване. Но имаше и друг начин, абсурден на пръв поглед, това бе единствения правилен начин, всъщност единствения възможен. Хаос или Хух - зеещ и поглъщащ, самото название им подсказваше какво трябва да се направи. Не с оръжия и не с бой, не с омраза и без смърт. Те бяха стражи на реда, те бяха воини на светлината и мрака, те бяха Дух, частички от духа на самият Творец, и щяха да представляват него в тази последна битка.  А след като той бе създател можеха ли те - воините му - да бъдат унищожители?
-  Немога да си обясня едно. - каза замислен Кетил, докато вървяха през Витала - Защо никой не я е затворил до сега, а само сме се защитавали?
- Защото не е била толкова голяма. - сви рамене  Роксана. 
- Или са опитвали, но без успех - добави Тербел. - Това е като рана, през, която кръвта изтича.  Може би са се опитвали да я превързват, но без лечение раната се инфектира и става по-зле, разраства се и носи опасност за самия живот. С тая дупка е нещо подобно. Нашата работа не е просто да лепнем една марля и да я превържем, а да я оздравим за винаги. Ние сме като антитела и имунна система, която се задейства при инфекция,  ние сме белите кръвни телца,  които ще изядът бацилите за закуска. 
Останалите го изгледаха стаписани и се разсмяха. Голямо обяснение. Вселената бе живо тяло с огромна зееща рана, която трябваше да изчезне.
- Обяснете го вие тогава. - засегна се Тербел от смеха им.
- Това е...нищо, което трябва да стане...нещо...- сви рамене Ерик
- Сега ще кърпим ли или ще рисуваме? - попита Елемаг и се разсмя с останалите.
- Като стигнем там ще мислим - каза им сериозно Балиш - До тогава да не сте посмели да си представяте какво ще правим в нищото. - трябваше да внимават какво говорят инъче плана им щеше да се провали. Време беше Господарката на Па-Кала да си плати за унищожените звезди и планети. Да плати така както не си е и представяла и в най-големия си кошмар, а такива със сигурност вече имаше.


Балите се издигнаха във въздуха и с гордост погледнаха на исток, където изгряващото слънце погали с лъчите си онова, което трябваше да е планината Алкан. Озадачено, светилото останови, че планината я няма, а на нейно място се издигаше нещо като пирамида със седем стъпала, а размерите й бяха исполински. Върха й опираше в небесата, а основите й бяха в недрата. Това бе Крепостта на витеците от Теран, която щеше да е убежище от предстоящите беди. 
- Готови сме! - обяви Галдор и се усмихна.
 Крепостта имаше 68 етажа нагоре и толкова - надолу, скалите на планината бяха прокопани на седем нива, като всяко  включваше 168 пещери...истински град, в който на никого нищо да не липсва и всички да са доволни. Общо Крепостта можеше да събере  558 464 души. 
- Трябва й само име. - рече замислена Асвейра. Надяваше се витеците да не се изпокарат заради това.
- На мен ми е все едно. - сви рамене Андурин, а Мейдеви кимна пресъединявайки се към него.
- В епосите наричат Сометрам брат на Тариаш. - каза с усмивка Талия. 
- Няма какво да делим братя. - добави Енлил. 
- И ние несмятаме, че е важно. - каза замислен Уракон. - Но вие пропускате вероятността витеците да не се съгласят с нас. - добави хладно. 
- Теран е огромен - разпери ръце - Енлил - те са само около сто холяди. 
Галдор и Андурин се спогледаха с непроницаеми лица. 
- Ще видим като му дойде времето. - каза сурово Мейдеви. - Още е рано.
- Да. - пророни Асвейра загледана в златния изгрев. Дали и балришарите и царете на Теран мислеха, че е рано? Или увереността в пълната победа ги караше да се замислят за бъдещето на хората си?