Постинг
13.06.2015 15:56 -
СЛЕДИ В МРАКА
4.
ОПАСНИ ИГРИ
Всички войници в стана бяха вдигнати по тревога, въпреки предупреждението да внимава Лумаш им бе заповядал да съберат всички деца в няколко шатри и да ги охраняват там. Ако неговият стан беше следващия похитителите щяха да ударят на камък. А и станът край руините на Нешан беше един от петте двойни, под земята се намираха катакомбите на безбожниците или както те сами се наричаха - дусури. Ако врагът решеше да удари щеше да се сблъска не само с Белет и стията й Гирака, но и със защитаващите катакомбите Турмиз и Амрун, митичните им водачи отвели ги под земята, които доскорошните стражи обявили за демони и затворили в Забвение, но освободени преди около година. За няколко часа мирният стан се бе превърнал отново във военен. Трите шатри, в които пребраха децата, бяха плътно обградени от войници в диамантин въоръжени и готови за бой. Витеците в стана трябваше да заобикалят палатките отдалече, защото всеки преближил на по-малко от триста метра щеше да бъде арестуван незабавно.
Слънцето обля с лъчите си наредените като бели лястовички воини около едната шатра и Урмиш свали наличника на шлема си с кисела физиономия. Вече полвин ден висяха тук, а още никой не беше дошъл.
- Уплашили са се. - отбеляза разочарован.
- Съмнявам се. - поклати глава стоящата в дясно до него Асиру и погледна навъсена носещите храна Белет и Гирака. Отпусна се когато очите на стражите светнаха в бяло за да покажат, че наистина са те. Проследи ги с поглед докато минаваха покрай нея и влизаха вътре тикайки пред себе си количката с обяд за децата и изпуфтя.
Тардурите влязоха ухилени вътре и очите им обходиха шатрата и играещите деца. Те бяха на възраст между три и дванадесет години, като по-големите трябваше да надзирават по-малките.
- Време е за обяд. - подвикна ведро Гирака.
Белет се намръщи и отново ги преброи на ум. Липсваха пет като в становете при Накунатал и Бур-Басан.
- Но това е невъзможно!- възкликна пребледняла и стията й я изгледа озадачена. - Нали уж ги пазим...
Гирака също се захвана да брои. Трябваше да са двадесет и осем, а петима липсваха.
Двете излязоха от шатрата и се огледаха със светнали в бяло очи. Нямаше остатъци от енергия, а и пазачите щяха да усетят всеки опитал да мине покрай тях. Върнаха се вътре и провериха за остатъци от енергии, но такива липсваха.
- Какво става тук! - изръмжа през зъби Гирака.
- Който и да ги е отвлякъл е бил от самото начало сред тях. - прошепна Белет.
- Липсват само петима.
- Четирима! Петият е той, който и да е.
- Врагът е дете? - Гирака погледна Белет поразена от твърдението. Огледа децата и махна с ръка към едно от големите момчета. - Извинявай за безпокойството - рече щом момчето се приближи. - Да си забелязал нещо странно тук ?
Тъмните очи на малкият витек огледаха внимателно тардура и стията.
- Казахте ни да пазим малките. - измърмори тихо - Но петима просто се разтвориха във въздуха като мираж. - прехапа устни и добави. - Позволете ми да взема пример от Малкам, чиято слава се носи сред всички малки витеци, и да предположа че изчезналите не са случайни. От витек до витек има разлика, някои са такива по заслуги, а други заради обещанието на върховните стражи. Трети обаче са витеци по рождение, както си е по принцип. Отвлечените не са кои да е.
Стражите се спогледаха пребледнели. Съвсем бяха забравили, че съществуват витеци деца на стражи или стии-стражи. В стремежа си да гледат на всички теранци еднакво бяха забравили, че сред тях има и по-особени, някои от които деца.
- Благодаря за напомнянето. - каза тихо Белет обляна в студена пот.
- За какво са им? - зачуди се намръщена Гирака. - За изнудване може би?
- Изнудване ли? - сви рамене Белет. - Какво ще искат в замяна враговете? Откуп ли? А може би да се предадем без бой. До тук са дванадесет деца, ако допуснем, че петият е похитителят, за какво са им толкова много бал-витеци? Нали ще дойде момент, в който ще станат достатъчно на брой за да смелят похитителите си за нула време. Няма сила, която да спре ядосан витек.
- Елор може би знае нещо. -предположи Гирака.
- Съмнявам се. - поклати глава замислена Белет. Не изглеждаше двете неща да имат нещо общо. Явно бяха по следите на двама различни господари на хаоса: единият бе описаният на балите, а другият съвсем различен. Очите й светнаха в бяло и тя прати мисъл към останалите тардури. Търсеха някой предствавящ се за дете, и щеше да удари някой от останалите девет стана.
Гирака я изгледа и нейните очи също светнаха, но в сиво. Разделени тардурите и стиите им обсъдиха положението по мисловен път и решиха да оставят врага да удари отново за да го проследят. Избора на жертви бе малко труден, трябваше да обсъдят всичко и със старите стражи и стии. А после да съобщят и на тергаланите и алките какво са намислили. По неволя трябваше да вземат и работата на тергаланите, които нямаше как да помогнат. И накрая трябваше да съобщят на балришарите, че се захващат с открития господар на хаоса.
- Все пак защо са им? - попита Гирака хладно. - Да не търсят някои определени?
Белет сви рамене.
- Не се сещам за такива, незнам...- очите й се разшириха и я побиха ледени тръпки. Една мисъл я накара да се вледени. Врагът неотвличаше безразборно бал-витеци за да изнудва стражите или за да ги вбесява допълнително, идеята му бе съвсем друга. Сред тях той търсеше точно определени витеци и понеже незнаеше кои точно са взимаше всички. Но беше закъснял с много и отвличаше деца нямащи нищо общо. - Той търси само осем, но не ги познава. Ще изнуди балите!
Гирака отстъпи назад гледайки я стаписана.
- Кааквоо...! - възкликна с неверие. Какви си ги въобразяваше този господар на хаоса? След укротяването на дивите стихии балите най-после щяха да излязат в отдих и щяха да ги сменят други за една планетарна година или за 768 хиляди обикновенни години. Но тези някои не бяха деца.
- Разбирам как звучи, - въздъхна Белет - но само за това се сещам.
Гирака я изгледа и се изсмя подигравателно. Неизвестният господар на хаоса си бе направил грешно сметките щом бе решил да дразни пазителите на посоките. Твърде високо се хвърляше, ако Белет беше права.
Табарн влезе бавно в хана на Сурумир и огледа подозрително витеците насядали по ниските масички. Спря пред бара и погледна мрачния ханджия навъсен.
- Време е да спрем да си играем! - каза тихо и се огледа. - Някой е обезглавил Сардак. - прошепна хладно. - Това е убийство посред бял ден.
Сурумир го изгледа с непроницаемо лице и бавно кимна. Интригите от скука бяха едно, но да се убива някой беше нередно.
- Лесно ще се разбере кой стои зад това. - каза съвсем тихо и остави халба бира пред кмета на стана. - Предполагам, че ще е този, който предложи някого на неговото място в съвета или някой, който е дал идеята на този някой.
Табарн отпи от бирата и сви рамене замислен.
- Но кой? Няма начин да са Арбаг и Зиртия...и осемте са сигурни хора като Сардак. Само си правим веселото, а този някой е стигнал до крайност все едно незнае, че всичко е наужким, станът има само един владетел и това не съм аз, нито Нагай, нито Вириат или който и да било! Не ме е избрал Хериан за кмет, а Балиш! Нямам идея защо, но всички го знаят! - витека преполови бирата в халбата и изсумтя. - Сега разбирам, че има сериозен заговор, който няма нищо общо с ношите игрички за забавление.
Табарн млъкна и впи очи в преближилия мрачен мъж в черно.
- Бира. - каза студено оглеждайки двамата витеци изпод вежди.
Сурумир напълни голяма халба от бурето на тезгяха и я сложи пред него. Погледна в тъмните му очи и застина.
- Продължавайте. - каза спокойно мъжът наричащ себе си Морин и изшептя. - Инъче ще им подскажете че сте се усетили. Във война сме, естествено е да умират хора. - очите му се забиха в тези на Табарн. - Това е единственият начин да стигнем до когото трябва.
- Имам и медовина. - рече Сурумир с усмивка.
Морин го погледна навъсен.
- Поздравления за това, но гледай да не я напитят мухи. - каза сурово и отпи голяма глътка от бирата си. Не се очуди, че е разкрит и нямаше проблем, освен ако някой не от групата разбереше кой е.
- И все пак защо тук? -попита го Сурумир.
- Защото е най-лесно. - сви рамене Морин. - Тук има свобода каквато другаде няма благодарение на Табарн. Той има цял куп съветници и помощници и недържи сметка никому за нищо. Копира, но не е балришар затова не би могъл да попречи на всеки решил да се възползва от великодушието му.
- Кой аз ли? - обиди се Табарн. - Свободата е право на всеки.
- И виж какво стана. - погледна го с укор Морин. - От дванадесет стана този е единственият където всеки е господар на себе си и всички си правят каквото искат. Не казвам, че си неподходящ за кмет, има причина да си ти.
- Това го знам. - каза студено Табарн и се огледа подозрително. Лично Балиш бе избрал дванадесетте кмета на становете като им бе обяснил защо точно те и какво се иска от тях.
- Тогава не се сърди. - каза хладно Морин. - Прави се на разсеян и не се безпокой.
- Някакво мезе? - запита Сурумир гледайки напрегнато Морин.
- Това ми стига. - посочи с нос бирата си витека и се изсмя. - Ще стане прекалено.
- Разбирам. - въздъхна разочарован Сурумир.
Табарн допи бирата си и пожела лек ден на двамата край бара. Напусна хана спокойно и пое покрай шатрите из стана заглеждайки витеците наоколо. Замисли се за убитият Сардак и се зачуди кой би имал полза от елиминирането му. Той беше от групата наричащи себе си "превратаджии", които от самото начало крояха планове да го свалят като непрекъснато се допитваха първо до Ерик, а после до Омфрит за идеи. Най накрая играта бе станала плач, но кой се бе впрегнал толкова след като целият стан знаеше, че това е просто за забавление? Без опозиция свободата не беше истинска и такива като Сардак бяха за уважение, а не за смъртна присъда.
Влезе в шатрата си с наведена глава и в първия момент незабеляза, че някой стои край огъня и го очаква.
- Чакам те. - каза спокойно Метарн и витека го погледна очуден.
- За какво? - попита го Табарн. Брадатият мъж пред него изглеждаше спокоен сякаш не се бе случило нищо особенно.
- Жалко за Сардак. - рече кротко Метарн и въздъхна. - Но живота продължава, а ние небива да оставяме мястото му празно. Имам един познат...бивш пират от Вардара, помагал при евакуацията на мадугардците, наскоро дойде в нашия стан от този на Тоант.
- Какво от това.
- Предлагам да заеме мястото на Сардак.
Табарн се навъси. Да вземе за помощник напълно непознат не беше редно. Имаше доста други по-добри кандидати.
- И с какво е по-добър от тукашните витеци?
Метарн изпуфтя.
- Услуга за услуга. - присви очи. - Вземи го за помощник и ще съм ти длъжник. Казва се Брикс, може да си го мяркал...червенокос, едноок.
Табарн го изгледа навъсен и изсумтя. Това беше витека издирван от Нагай доскоро. Бе работил като готвач при Сурумир, който се бе опитал да го защити, и познаваше Морин, на когото Сурумир преди час бе предложил помощ в издирването на враговете.
- Добре. - каза тихо. - Ще го взема като помощник.
- Браво. - тупна го по рамото Метарн и се засмя. - Ти си много добър кмет Табарн.
- Не думай. - дръпна се настрани витека и се загледа в излизащия Метарн. Зачуди се какво е замислил заедно с тоя Брикс, когото Нагай бе наредил да следят постоянно.
Облаците закриха луната и стана съвсем тъмно, а въздухът замириса на дъжд. Седнал на пън до вратата на конюшнята Брикс очакваше непознатия воин да се появи от някъде. Накрая забеляза сянка прокрадваща се към него, но небеше войник а някаква витечка с голямо тъмно наметало.
- Ти си Брикс нали? - запита щом спря при него, а очите й го изучаваха внимателно.
- Защо? - погледна я равнодушно витека.
- Дали са ти нещо за някого. - каза тя втренчена в очите му.
- А...свърших работата и получих награда. - извади камата от ботуша си и я показа.
- Това е нищо. - изсумтя жената и килна глава. - Търсех те из шатрите...тук ли спиш? Утре Табарн ще те извика и направи свой помощник, а не е редно витек с такова положение да спи при конете.
- Омфрит, Калбрик и Торбалд също са тук и не им пречи. Калбрик е бившият цар на Таргон, една от най-богатите държави в Тариаш.
- Не е редно така. - усмихна се витечката топло.
Брикс се изсмя. Някаква непозната първо го питаше дали е отнесъл писмото на Елор, а после изведнъж почваше да го съжалява. Очите й го гледаха така сякаш тя се опитваше да го хипнотизира или прочете мислите му.
- Хм..- в очите й се появи неразбиране и Брикс разбра, че наистина се е пробвала да го хипнотизира. Такива трикове нямаше как да му подействат, но ако искаше да постигне нещо трябваше да внимава повече.
Витека усети пак втренчения поглед.
- Ела. - направо му заповяда непознатата.
" Стойте тук! " - бе неговата заповед към четиримата воини, които го следяха цял ден и сега се опитваха да не заспят стоящи вътре край вратата на конюшнята.
Изправи се и я последва надявайки се да го отведе при войника от миналата нощ.
Вървяха дълго между шатрите подминавайки много от тях. Накрая спряха пред една в другия край на стана, близо до стената деляща ги от руините на Бур-Басан. Жената влезе и той я последва.
Вътре огънят осветяваше уютно обзаведена шатра, в която не липсваше нищо, но и нямаше излишни неща. Край огъня в средата на ниски столчета бяха седнали двама витеци които веднага се изправиха. Единият бе Метарн, а с дълга коса вързана на опашка беше Ивин.
- Доведох го. - каза хладно Ниншара към двамата, докато те оглеждаха внимателно едноокия витек. - Елор му е дал интересен дар. - тя взе камата и им я показа.
- Наистина. - изсмя се Метарн. Погледна Брикс и добави сериозно. - От утре ще си помощник на кмета, както ти обещах. Обаче искам преди това да се уверя, че си готов за по-важни мисии от пренасяне на писма.
- Готов съм. - увери го Брикс подтискайки желанието да го пребие на момента.
Метарн се изсмя и поклати глава.
- Не става така. - каза сурово. - За да докажеш верността си трябва да елиминираш някого и да оставиш камата при Нагай.
- Кого да убия? - попита ледено Брикс и лицето му се изпъна.
- Един досадник. Нарича се Вириат. - отвърна Метарн гледайки внимателно лицето на витека. - Внимавай и имай предвид, че няма да ти е лесно.
Брикс кимна бавно.
-Ще се оправя, но ти не бързай. - каза с равен глас.
- Само гледай да е скоро.
Метарн излезе следван от Ивин.
- Смел си.- отбеляза Ниншара докато сваляше наметалото си. Сгъна го и го пребра в един шкаф.
- Аз съм севиш-очан. - сви рамене Брикс докато я наблюдаваше внимателно. Насочи лъч от смесени Въздух и Огън към ума й и се изсмя на ум на мислите й.
- Опасен шпионин. - усмихна се сладко Ниншара като сложи ръце на раменете му.
- Много по-опасен от колкото си мислиш. - изсмя се Брикс, а в очите му светнаха пламъци.
Метарн и Ивин вървяха мълчаливо без да бързат и без да забелязват следящите ги сенки. Изведнъж като ударени с невидим чук двамата се сринаха на земята и пламнаха. Внезапен вятър отвя купчинките прах в които се превърнаха телата и от четирите сенки се отделиха две, които продължиха по пътя на мъртвите витеци.
- Каква хубава нощ. - рече насмешливо единият.
- Не виждаш ли, че почва да вали. - изръмжа другият.
- Ще ни върви по вода значи.
Двамата, които бяха Шавшатар и Морин се разсмяха, а от небето им отговори светкавица последвана от силен грохот.
ОПАСНИ ИГРИ
Всички войници в стана бяха вдигнати по тревога, въпреки предупреждението да внимава Лумаш им бе заповядал да съберат всички деца в няколко шатри и да ги охраняват там. Ако неговият стан беше следващия похитителите щяха да ударят на камък. А и станът край руините на Нешан беше един от петте двойни, под земята се намираха катакомбите на безбожниците или както те сами се наричаха - дусури. Ако врагът решеше да удари щеше да се сблъска не само с Белет и стията й Гирака, но и със защитаващите катакомбите Турмиз и Амрун, митичните им водачи отвели ги под земята, които доскорошните стражи обявили за демони и затворили в Забвение, но освободени преди около година. За няколко часа мирният стан се бе превърнал отново във военен. Трите шатри, в които пребраха децата, бяха плътно обградени от войници в диамантин въоръжени и готови за бой. Витеците в стана трябваше да заобикалят палатките отдалече, защото всеки преближил на по-малко от триста метра щеше да бъде арестуван незабавно.
Слънцето обля с лъчите си наредените като бели лястовички воини около едната шатра и Урмиш свали наличника на шлема си с кисела физиономия. Вече полвин ден висяха тук, а още никой не беше дошъл.
- Уплашили са се. - отбеляза разочарован.
- Съмнявам се. - поклати глава стоящата в дясно до него Асиру и погледна навъсена носещите храна Белет и Гирака. Отпусна се когато очите на стражите светнаха в бяло за да покажат, че наистина са те. Проследи ги с поглед докато минаваха покрай нея и влизаха вътре тикайки пред себе си количката с обяд за децата и изпуфтя.
Тардурите влязоха ухилени вътре и очите им обходиха шатрата и играещите деца. Те бяха на възраст между три и дванадесет години, като по-големите трябваше да надзирават по-малките.
- Време е за обяд. - подвикна ведро Гирака.
Белет се намръщи и отново ги преброи на ум. Липсваха пет като в становете при Накунатал и Бур-Басан.
- Но това е невъзможно!- възкликна пребледняла и стията й я изгледа озадачена. - Нали уж ги пазим...
Гирака също се захвана да брои. Трябваше да са двадесет и осем, а петима липсваха.
Двете излязоха от шатрата и се огледаха със светнали в бяло очи. Нямаше остатъци от енергия, а и пазачите щяха да усетят всеки опитал да мине покрай тях. Върнаха се вътре и провериха за остатъци от енергии, но такива липсваха.
- Какво става тук! - изръмжа през зъби Гирака.
- Който и да ги е отвлякъл е бил от самото начало сред тях. - прошепна Белет.
- Липсват само петима.
- Четирима! Петият е той, който и да е.
- Врагът е дете? - Гирака погледна Белет поразена от твърдението. Огледа децата и махна с ръка към едно от големите момчета. - Извинявай за безпокойството - рече щом момчето се приближи. - Да си забелязал нещо странно тук ?
Тъмните очи на малкият витек огледаха внимателно тардура и стията.
- Казахте ни да пазим малките. - измърмори тихо - Но петима просто се разтвориха във въздуха като мираж. - прехапа устни и добави. - Позволете ми да взема пример от Малкам, чиято слава се носи сред всички малки витеци, и да предположа че изчезналите не са случайни. От витек до витек има разлика, някои са такива по заслуги, а други заради обещанието на върховните стражи. Трети обаче са витеци по рождение, както си е по принцип. Отвлечените не са кои да е.
Стражите се спогледаха пребледнели. Съвсем бяха забравили, че съществуват витеци деца на стражи или стии-стражи. В стремежа си да гледат на всички теранци еднакво бяха забравили, че сред тях има и по-особени, някои от които деца.
- Благодаря за напомнянето. - каза тихо Белет обляна в студена пот.
- За какво са им? - зачуди се намръщена Гирака. - За изнудване може би?
- Изнудване ли? - сви рамене Белет. - Какво ще искат в замяна враговете? Откуп ли? А може би да се предадем без бой. До тук са дванадесет деца, ако допуснем, че петият е похитителят, за какво са им толкова много бал-витеци? Нали ще дойде момент, в който ще станат достатъчно на брой за да смелят похитителите си за нула време. Няма сила, която да спре ядосан витек.
- Елор може би знае нещо. -предположи Гирака.
- Съмнявам се. - поклати глава замислена Белет. Не изглеждаше двете неща да имат нещо общо. Явно бяха по следите на двама различни господари на хаоса: единият бе описаният на балите, а другият съвсем различен. Очите й светнаха в бяло и тя прати мисъл към останалите тардури. Търсеха някой предствавящ се за дете, и щеше да удари някой от останалите девет стана.
Гирака я изгледа и нейните очи също светнаха, но в сиво. Разделени тардурите и стиите им обсъдиха положението по мисловен път и решиха да оставят врага да удари отново за да го проследят. Избора на жертви бе малко труден, трябваше да обсъдят всичко и със старите стражи и стии. А после да съобщят и на тергаланите и алките какво са намислили. По неволя трябваше да вземат и работата на тергаланите, които нямаше как да помогнат. И накрая трябваше да съобщят на балришарите, че се захващат с открития господар на хаоса.
- Все пак защо са им? - попита Гирака хладно. - Да не търсят някои определени?
Белет сви рамене.
- Не се сещам за такива, незнам...- очите й се разшириха и я побиха ледени тръпки. Една мисъл я накара да се вледени. Врагът неотвличаше безразборно бал-витеци за да изнудва стражите или за да ги вбесява допълнително, идеята му бе съвсем друга. Сред тях той търсеше точно определени витеци и понеже незнаеше кои точно са взимаше всички. Но беше закъснял с много и отвличаше деца нямащи нищо общо. - Той търси само осем, но не ги познава. Ще изнуди балите!
Гирака отстъпи назад гледайки я стаписана.
- Кааквоо...! - възкликна с неверие. Какви си ги въобразяваше този господар на хаоса? След укротяването на дивите стихии балите най-после щяха да излязат в отдих и щяха да ги сменят други за една планетарна година или за 768 хиляди обикновенни години. Но тези някои не бяха деца.
- Разбирам как звучи, - въздъхна Белет - но само за това се сещам.
Гирака я изгледа и се изсмя подигравателно. Неизвестният господар на хаоса си бе направил грешно сметките щом бе решил да дразни пазителите на посоките. Твърде високо се хвърляше, ако Белет беше права.
Табарн влезе бавно в хана на Сурумир и огледа подозрително витеците насядали по ниските масички. Спря пред бара и погледна мрачния ханджия навъсен.
- Време е да спрем да си играем! - каза тихо и се огледа. - Някой е обезглавил Сардак. - прошепна хладно. - Това е убийство посред бял ден.
Сурумир го изгледа с непроницаемо лице и бавно кимна. Интригите от скука бяха едно, но да се убива някой беше нередно.
- Лесно ще се разбере кой стои зад това. - каза съвсем тихо и остави халба бира пред кмета на стана. - Предполагам, че ще е този, който предложи някого на неговото място в съвета или някой, който е дал идеята на този някой.
Табарн отпи от бирата и сви рамене замислен.
- Но кой? Няма начин да са Арбаг и Зиртия...и осемте са сигурни хора като Сардак. Само си правим веселото, а този някой е стигнал до крайност все едно незнае, че всичко е наужким, станът има само един владетел и това не съм аз, нито Нагай, нито Вириат или който и да било! Не ме е избрал Хериан за кмет, а Балиш! Нямам идея защо, но всички го знаят! - витека преполови бирата в халбата и изсумтя. - Сега разбирам, че има сериозен заговор, който няма нищо общо с ношите игрички за забавление.
Табарн млъкна и впи очи в преближилия мрачен мъж в черно.
- Бира. - каза студено оглеждайки двамата витеци изпод вежди.
Сурумир напълни голяма халба от бурето на тезгяха и я сложи пред него. Погледна в тъмните му очи и застина.
- Продължавайте. - каза спокойно мъжът наричащ себе си Морин и изшептя. - Инъче ще им подскажете че сте се усетили. Във война сме, естествено е да умират хора. - очите му се забиха в тези на Табарн. - Това е единственият начин да стигнем до когото трябва.
- Имам и медовина. - рече Сурумир с усмивка.
Морин го погледна навъсен.
- Поздравления за това, но гледай да не я напитят мухи. - каза сурово и отпи голяма глътка от бирата си. Не се очуди, че е разкрит и нямаше проблем, освен ако някой не от групата разбереше кой е.
- И все пак защо тук? -попита го Сурумир.
- Защото е най-лесно. - сви рамене Морин. - Тук има свобода каквато другаде няма благодарение на Табарн. Той има цял куп съветници и помощници и недържи сметка никому за нищо. Копира, но не е балришар затова не би могъл да попречи на всеки решил да се възползва от великодушието му.
- Кой аз ли? - обиди се Табарн. - Свободата е право на всеки.
- И виж какво стана. - погледна го с укор Морин. - От дванадесет стана този е единственият където всеки е господар на себе си и всички си правят каквото искат. Не казвам, че си неподходящ за кмет, има причина да си ти.
- Това го знам. - каза студено Табарн и се огледа подозрително. Лично Балиш бе избрал дванадесетте кмета на становете като им бе обяснил защо точно те и какво се иска от тях.
- Тогава не се сърди. - каза хладно Морин. - Прави се на разсеян и не се безпокой.
- Някакво мезе? - запита Сурумир гледайки напрегнато Морин.
- Това ми стига. - посочи с нос бирата си витека и се изсмя. - Ще стане прекалено.
- Разбирам. - въздъхна разочарован Сурумир.
Табарн допи бирата си и пожела лек ден на двамата край бара. Напусна хана спокойно и пое покрай шатрите из стана заглеждайки витеците наоколо. Замисли се за убитият Сардак и се зачуди кой би имал полза от елиминирането му. Той беше от групата наричащи себе си "превратаджии", които от самото начало крояха планове да го свалят като непрекъснато се допитваха първо до Ерик, а после до Омфрит за идеи. Най накрая играта бе станала плач, но кой се бе впрегнал толкова след като целият стан знаеше, че това е просто за забавление? Без опозиция свободата не беше истинска и такива като Сардак бяха за уважение, а не за смъртна присъда.
Влезе в шатрата си с наведена глава и в първия момент незабеляза, че някой стои край огъня и го очаква.
- Чакам те. - каза спокойно Метарн и витека го погледна очуден.
- За какво? - попита го Табарн. Брадатият мъж пред него изглеждаше спокоен сякаш не се бе случило нищо особенно.
- Жалко за Сардак. - рече кротко Метарн и въздъхна. - Но живота продължава, а ние небива да оставяме мястото му празно. Имам един познат...бивш пират от Вардара, помагал при евакуацията на мадугардците, наскоро дойде в нашия стан от този на Тоант.
- Какво от това.
- Предлагам да заеме мястото на Сардак.
Табарн се навъси. Да вземе за помощник напълно непознат не беше редно. Имаше доста други по-добри кандидати.
- И с какво е по-добър от тукашните витеци?
Метарн изпуфтя.
- Услуга за услуга. - присви очи. - Вземи го за помощник и ще съм ти длъжник. Казва се Брикс, може да си го мяркал...червенокос, едноок.
Табарн го изгледа навъсен и изсумтя. Това беше витека издирван от Нагай доскоро. Бе работил като готвач при Сурумир, който се бе опитал да го защити, и познаваше Морин, на когото Сурумир преди час бе предложил помощ в издирването на враговете.
- Добре. - каза тихо. - Ще го взема като помощник.
- Браво. - тупна го по рамото Метарн и се засмя. - Ти си много добър кмет Табарн.
- Не думай. - дръпна се настрани витека и се загледа в излизащия Метарн. Зачуди се какво е замислил заедно с тоя Брикс, когото Нагай бе наредил да следят постоянно.
Облаците закриха луната и стана съвсем тъмно, а въздухът замириса на дъжд. Седнал на пън до вратата на конюшнята Брикс очакваше непознатия воин да се появи от някъде. Накрая забеляза сянка прокрадваща се към него, но небеше войник а някаква витечка с голямо тъмно наметало.
- Ти си Брикс нали? - запита щом спря при него, а очите й го изучаваха внимателно.
- Защо? - погледна я равнодушно витека.
- Дали са ти нещо за някого. - каза тя втренчена в очите му.
- А...свърших работата и получих награда. - извади камата от ботуша си и я показа.
- Това е нищо. - изсумтя жената и килна глава. - Търсех те из шатрите...тук ли спиш? Утре Табарн ще те извика и направи свой помощник, а не е редно витек с такова положение да спи при конете.
- Омфрит, Калбрик и Торбалд също са тук и не им пречи. Калбрик е бившият цар на Таргон, една от най-богатите държави в Тариаш.
- Не е редно така. - усмихна се витечката топло.
Брикс се изсмя. Някаква непозната първо го питаше дали е отнесъл писмото на Елор, а после изведнъж почваше да го съжалява. Очите й го гледаха така сякаш тя се опитваше да го хипнотизира или прочете мислите му.
- Хм..- в очите й се появи неразбиране и Брикс разбра, че наистина се е пробвала да го хипнотизира. Такива трикове нямаше как да му подействат, но ако искаше да постигне нещо трябваше да внимава повече.
Витека усети пак втренчения поглед.
- Ела. - направо му заповяда непознатата.
" Стойте тук! " - бе неговата заповед към четиримата воини, които го следяха цял ден и сега се опитваха да не заспят стоящи вътре край вратата на конюшнята.
Изправи се и я последва надявайки се да го отведе при войника от миналата нощ.
Вървяха дълго между шатрите подминавайки много от тях. Накрая спряха пред една в другия край на стана, близо до стената деляща ги от руините на Бур-Басан. Жената влезе и той я последва.
Вътре огънят осветяваше уютно обзаведена шатра, в която не липсваше нищо, но и нямаше излишни неща. Край огъня в средата на ниски столчета бяха седнали двама витеци които веднага се изправиха. Единият бе Метарн, а с дълга коса вързана на опашка беше Ивин.
- Доведох го. - каза хладно Ниншара към двамата, докато те оглеждаха внимателно едноокия витек. - Елор му е дал интересен дар. - тя взе камата и им я показа.
- Наистина. - изсмя се Метарн. Погледна Брикс и добави сериозно. - От утре ще си помощник на кмета, както ти обещах. Обаче искам преди това да се уверя, че си готов за по-важни мисии от пренасяне на писма.
- Готов съм. - увери го Брикс подтискайки желанието да го пребие на момента.
Метарн се изсмя и поклати глава.
- Не става така. - каза сурово. - За да докажеш верността си трябва да елиминираш някого и да оставиш камата при Нагай.
- Кого да убия? - попита ледено Брикс и лицето му се изпъна.
- Един досадник. Нарича се Вириат. - отвърна Метарн гледайки внимателно лицето на витека. - Внимавай и имай предвид, че няма да ти е лесно.
Брикс кимна бавно.
-Ще се оправя, но ти не бързай. - каза с равен глас.
- Само гледай да е скоро.
Метарн излезе следван от Ивин.
- Смел си.- отбеляза Ниншара докато сваляше наметалото си. Сгъна го и го пребра в един шкаф.
- Аз съм севиш-очан. - сви рамене Брикс докато я наблюдаваше внимателно. Насочи лъч от смесени Въздух и Огън към ума й и се изсмя на ум на мислите й.
- Опасен шпионин. - усмихна се сладко Ниншара като сложи ръце на раменете му.
- Много по-опасен от колкото си мислиш. - изсмя се Брикс, а в очите му светнаха пламъци.
Метарн и Ивин вървяха мълчаливо без да бързат и без да забелязват следящите ги сенки. Изведнъж като ударени с невидим чук двамата се сринаха на земята и пламнаха. Внезапен вятър отвя купчинките прах в които се превърнаха телата и от четирите сенки се отделиха две, които продължиха по пътя на мъртвите витеци.
- Каква хубава нощ. - рече насмешливо единият.
- Не виждаш ли, че почва да вали. - изръмжа другият.
- Ще ни върви по вода значи.
Двамата, които бяха Шавшатар и Морин се разсмяха, а от небето им отговори светкавица последвана от силен грохот.
Няма коментари
