3.
                                            ЧЕРНО   ЗЛАТО 


  Зората обагри облачетата по небето в златистооранжево и нежно розово,  а лекият ветрец ги понесе на запад. Тук там покрай шатрите имаше малки купчинки почти стопен мръсен сняг като намек за току що отишла си зима,  но лекият вятър напомняше за нея с ледената си острота. 
 Из стана се движеха малцина витеци,  всеки зает с делата си,  които необърнаха внимание на  тримата пренесли се край една от шатрите почти в центъра.  Огледаха се подозрително и побързаха да влязат  преди някой да се е заинтересувал от тях. 
Вътре,  край огъня в средата,  стояха  трима,  които приготвяха закуска. 
- Добро утро. - усмихна се единият към новодошлите.  
- Тук е живота. - клекна до огъня  белобрадият старец  и въздъхна блажено.  
 Когато чаят и   мекиците със сирене  бяха готови шестимата насядаха около огъня и се захванаха със закуската. Хапвайки се изучаваха внимателно един друг все едно разговаряха само с очи.  


Шатрата,  в която влезе беше мрачна и мърлява,  нямаше столчета и софра,  нямаше походно легло и сглобяеми шкафове, огънят повече пушеше отколкото гореше одимявайки всичко ,  пода бе пръстен,  а не покрит с рогозки. Целият интериор крещеше  " от Сепрат съм",  което му напомни,  че трябва да внимава. 
 Елор спеше на земята увит в кожи, а в него се бе сгушила тъмнокоса жена.  
 Брикс се позамисли и побутна спящия с върха на ботуша си. Наложи се да го срита за да го събуди. 
- Какво си мислиш,  че правиш?!- намръщи се Елор едва държейки очите си отворени. Жената до него само изгледа едноокия натрапник с досада преди да се обърне на другата страна продължавайки да си спи. 
 Елор се изправи зачервен от яд и потръпна от студ във вълнената си пижама.  
- Нося ти писмо. - отговори спокойно Брикс и извади свитъка от десния си ръкав. Подаде го на мъжа гледайки го в очите. Щеше му се да знае как той щеше да прочете странните знаци непознати дори на Барвин за когото  писмена,  които неможеха да се дешифрират  несъществуваха. 
 Елор взе свитъка и счупи восъчния печат. Разви го и очите му забягаха по знаците,  а Брикс удивен забеляза,  че чете  по най-абсурдния начин,  хаотично,  все едно всеки знак беше нещо съвсем отделно,  нямаше редове,  колони,  диагонали.  Лицето на Елор потъмня и той побърза да изгори писмото.  В тъмните му очи заиграха пламъци.  Погледна навъсен витека вестоносец и въздъхна.  
- По закон пратениците  са неутрални,  за твой късмет. - процеди през зъби с гробовен глас.
- Нещо за обратно? - попита го Брикс равнодушно.  Не познаваше лично Елор,  но  от Лумаш знаеше,  че е мирен и добродушен човек. Що за мирна реакция беше това и въобще Елор ли стоеше пред него. Погледна за миг към спящата жена и потръпна.  Прати лъч омесени Въздух и Вода към нея за да прочете мислите и спомените й и стисна зъби.   Преди десет дни съпругът й изведнъж бе станал противоположност на самият себе си. 
Елор изсумтя и щракна с пръсти. В лявата му ръка се появи кама в златна ножница украсена с топази,  която подаде на витека. 
- Това добра награда ли е ? 
Брикс взе камата и я извади наполвина от ножницата. Острието го накара да замръзне. Черен като катран метал поглъщащ светлината,  толкова отровен,  че един допир бе способен да убие уязвим. Но не метала,  а надписа на острието го втрещи:  "Керел". Това беше ножа,  който зомбито  подари на Нагай в Бур-Хуран като знак на благодарност,  че пуска принцесата-демон без бой. Какво правеше този нож в псевдоелор? 
- Чуден е. - усмихна се Брикс и пребра камата в левия си ботуш.  
Побърза да излезе от шатрата на Елор и очите му светнаха в бяло. Скрит от Въздух се отправи с бързи крачки на дясно подмина няколко шатри и нахлу в  търсената. 
 Вътре го блъсна миризма на мед,  а до огъня Лумаш и Кирейна се заливаха от смях опитвайки се да обръщат палачинки във въздуха. 
 Брикс се навъси и насочи мисълта си към двамата. Смеха секна отведнъж и лицата им станаха сериозни. 
" Чуйте ме внимателно! - прозвуча познат глас в главите им -  Елор не е Елор,  а вероятно един от господарите на хаоса! Бъдете предпазливи.  Не правете нищо,  просто се пазете и си отваряйте очите. " 
 Дръпна се от умовете им и те се спогледаха с бледи лица. Вече  не им беше до закуска и смях. 


 Загледани в огъня закусваха мълчаливо потънали в мислите си. Дори не се обърнаха когато Брикс влезе в шатрата и махна плаща от Въздух правещ го невидим.  
 Извади камата от ботуша си и като махна капията я остави на земята. 
- Това ми е наградата като вестоносец при Елор. - каза тихо,  а шестимата се втренчиха в камата от черно злато. - Знаете чия е!
- Може Елор да я е откраднал. -предположи един от мъжете край огъня.
- Защо? - попита го стоящият в дясно до него. 
- Незнам. 
Брикс ги огледа внимателно един по един.  Странна групичка витеци,  които ако се съдеше по външния вид не би трябвало да имат нищо общо по между си.  Имената им бяха също странни,  взети от легендите,  като неговото,  в опит за намек кои са: Морин , Митран и Шавшатар, Джарвар, Атарау и Хилтил. 
- Няма как да я е откраднал. - поклати глава Брикс. - Бур-Хуран буквално се е сринал в пропастта,   над която се издигаше. Нищо не е останало от града.  
- Незнам...- сви рамене ледения тъмнокос мъж наричащ себе си Морин. - Знам само че за последно това беше в кулата при Магниригур и предполагам,  че Нагай я е пребрал заедно с него. 
- Защо?- запита стареца Митран. 
- Стига си питал или поне се преобрази на дете! 
- Всички трябва да го направим. - обади се Шавшатар. - Лицата ни вече са известни,  но ми е интересно,  че Нагай си е набелязал  Морин и Брикс. 
- Нагай какво общо има? - навъси се Брикс. - Откраднали са я от него за да отклонят вниманието ни. Той е пазител на Магниригур.
- Свръхталисманите сега са у тергаланите. - напомни му Шавшатар. - Четиримата вече не са пазители на нищо,  а витеци като останалите.  
- Ясно. - кимна Брикс и се навъси. - Тогава ще проверя като се върна при Бур-Басан.
Шестимата се изправиха бавно. 
- Двама трябва да останат да наглеждат Елор. - отбеляза Митран. - Аз ще съм единият. 
- Аз. -каза сурово Джарвар. - Има доста дзаанци,  така че ще се слея спокойно с останалите.  Освен това нещо ми подсказва, че следващите изчезнали деца ще са от тук. 
 Петимата пожелаха успех на приятелите си и изчезнаха обвити в бяла светлина.


Седнали на земята,  около огъня в средата на шатрата,  Табарн и деветтимата му помощници умуваха кой и защо е отвлякъл децата и какво мисли да прави с тях. Те бяха витеци,  макар и малки,  така  че на похитителите нямаше да им е лесно. Който и да ги беше отвлякъл сигурно вече съжаляваше и още щеше да съжали,  ако беше оставил следи след себе си. Но тези бяха по-умни от маскираните.  Вече бяха научили за някакви подозрителни типове навъртащи се из стана отвреме-навреме такива които никой тук,  и където и да било,  не познаваше.  
- Най-вероятно имат нещо общо.- каза тихо Арбаг загледан в двата листа хартия,  на които бяха скицирани лицата на непознатите витеци. - Но като гледам как изглеждат си мисля,  че нямат нищо общо. Врагът не е глупав,  не би привлякъл вниманието върху себе си приемайки образ на престъпници...да не казвам на Лаур и Калдан на млади години. 
- Защо? - изгледа го Зиртия. - Идеално прикритие е. 
- Разбира се. - усмихна се с полвин уста Арбаг. - Но както казах врагът не е глупав. 
- Все пак предлагам да потърсим тези,  с чието описание разполагаме. - обади се Елгон.- Ако ги проследим те ще ни отведът където трябва. 
Табарн огледа всички внимателно и се почеса по тила. 
- И като ги намерим какво? - попита навъсен.- Заставам зад Арбаг и твърдението му,  че това не е врагът , а най-вероятно двама бивши севиш-очани,  които си нямат работа и са решили да помогнат по единственият начин който знаят.  
- Не съм уверен. - обади се замислен  Сардак. - Сигурно са предположили какво точно ще си помислим като се сетим на кого приличат, ясно е че веднага ще отхвърлим идеята,  че имат нещо общо,  което значи че наистина имат нещо общо с врага. 
- Голяма плетеница. - изсумтя намръщена Ниншара.- Може и да си прав. 
- Защо ли си мисля,  че ще ударим на гранит и ще си счупим главите. - измърмори Зиртия. 
- Добре де. - вдигна ръце Табарн. - Ще търсим тия двамата,  но неискам да имам нищо общо! 
- Ти си кмета. - напомни му  Метарн. 
- Знам,  но вие явно нежелаете да ме чуете като казвам да не се занимавате с тези двамата! - обяви навъсен Табарн. - Затова ви разрешавам да си действате както намерите за добре,  а аз отивам да си намеря нещо за правене!  - изправи се рязко и излезе от шатрата с бързи крачки. Вече се беше сетил кои са тези странници и не му се искаше да им се пречка. 
Един сред друг повечето от помощниците го последваха,  отказвайки да обсъждат повече двамата непознати и връзката им с враговете. Накрая останаха Ниншара,  Сардак и   Метарн. Тримата се гледаха един друг замислени сякаш разговаряха само с очи. 
- Можем да се възползваме. - каза тихо Метарн и присви очи. - Избрали са си да бъдат аешмади. 
- Мисля,  че за Табарн беше по-важно да знае къде са отвлечените деца. - рече навъсен Сардак. - Който и да ги е отвлякъл обърка целият ни план да завземем властта! 
- С няколко гърла по-малко! - изсумтя пренебрежително Метарн и Сардак стисна зъби. - Да не мислите,  че за всички ще се намери място в Крепоста ? Ще вкарат вътре само роднините си,  а ние ще останем тук. 
Сардак се изправи бавно и отстъпи заднишком към изхода. 
- Само си правя веселото - измърмори като на себе си пребледнял - Не ми се ще балришарите да научат от някъде,  че съм седял до теб докато плюеш по стражите! Табарн е едно,  а Крепоста е съвсем друго! - обърна се и излезе от шатрата като гонен от пожар. От мрежа до мрежа имаше разлика за крепоста която строяха в долината на стражите бе рано дори да помислят,  а какво оставаше да спорят кой щял да влезе и кой не.  
- Внимавай! - изсъска Ниншара срещу  Метарн. - Никога не можеш да си сигурен кой как ще реагира. 
- Изглеждаше надежден. - сви рамене той. 
- Надежден! Сигурно толкова надежден е и вестоносеца,  който си намерил?  Би трябвало вече да се е върнал,  така че иди и го потърси. 
- Обещах му да го направя един от помощниците на Табарн. 
- Ами погрижи се! Все аз ли трябва да ти казвам!
Метарн сви рамене и се изправи. Струваше му се странно да действа на своя глава след като й бе обещал да я слуша. 
Излезе от шатрата и с помоща на Въздух и Огън откри на къде е тръгнал Сардак. Знаеше какво трябва да направи. И без това бе изтърсил нещо,  което можеше да накара витека да иде право при Нагай и Омфрит и да го наклепа. А Сурумир и приятелите му бяха цветя пред групичката на Пазителя на Магниригур. Той не се боеше от нищо и не се съобразяваше с никого опирайки се на сигурен гръб. Метарн се навъси. Трябваше да се погрижи и за това. 

Петимата се разделиха и тръгнаха из стана скрити от Въздух на Багад. Елор беше ясен,  но какво общо имаше с този стан и камата за последно видяна в кулата на Магниригур,   в град който вече несъществуваше. 
 Брикс замислен за камата зави на ляво и се блъсна в някого. 
- Стой! 
Войник със шлем с наличник скрил  лицето му го държеше здраво за ръката,  а другата стискаше дръжката на енергийния меч. 
- Не те видях. - измърмори едноокия витек. 
- Аз обаче те видях,  понеже имаме заповед да те арестуваме,  ако те видим! - обяви войника. 
- Нищо не съм направил. - сви рамене Брикс. 
- Това ще го кажеш на Нагай! 
- Може ли да минем през Сурумир да му се обадя тогава. Работя при него и няма да остане доволен,  ако не мина поне да му кажа, че днес няма да съм на работа. 
Войника се позамисли и кимна. 
- Ще ме защитиш ли ако Нагай се разсърди,  че съм го направил? 
- Не! 
- Тогава забрави за Сурумир! - войника извади меча си и го насочи към Брикс. - Сега си наистина арестуван.
Дотърчаха още трима за да му помагат и поведоха пленника си към шатрата на капитана на гвардията пазители на стана. С помоща на Багад Брикс скри камата в ботуша си правейки я невидима. Нагай нетрябваше да я вижда преди този,  който го бе наел да занесе писмото на Елор.  
 Четиримата воини го отведоха в шатрата срещу тази за събрания на кмета и помощниците му.  Размерите и обзавеждането говореха,  че е самото кметство,  а мебелите,  бюрата и столовете бяха от руините на Бур-Басан. 
 Нагай,  който разговаряше с  Мотрас,  прекъсна разговора си и веднага се насочи към влезлите в шатрата. 
- Най-после се срещаме. - отбеляза хладно,  а очите му внимателно изучаваха Брикс. 
- Какво съм направил? - попита го Брикс спокойно и скръсти ръце. 
- Ти и мрачният ти приятел се появихте точно в деня когато изчезнаха пет деца от стана. И не присъствахте на събранието свикано от Табарн. - отговори хладно Нагай. 
Брикс се изсмя и поклати глава укорително. 
- Къде ти е умът? Кой виновник би привлякъл вниманието към себе си постъпвайки като нас? - очите му се втренчиха в тези на Нагай сурово и упорито. 
- Вие двамата сте непознати. - сви рамене витека. 
Брикс погледна Мотрас. 
- Ти какво мислиш по въпроса? 
- Каквото казах вече. - разпери ръце шпионина-контрабандист - Врагът е умен и небива да го подценяваме. Севиш-очани именуващи се Брикс и Морин фигурират в листите на школата,  които снощи намерих в руините край стана. Разбира се само великият майстор на ордена знае кои се крият зад тези имена,  а той,  ако не се лъжа,  е мъртъв. 
 Нагай изпуфтя. Май нямаше лесно да намери изкупителни жертви за да спрат да го тормозят с въпроси родителите на изчезналите деца. 
- Добре,  свободен си Брикс,  но стой наблизо. - каза сурово изучавайки внимателно червенокосия. 
- Естествено. -  кимна с усмивка Брикс и побърза да излезе. 
- Искам да го следите внимателно. - каза Нагай на четиримата бойци. - Не го изпускайте от поглед нито за миг. 
 Те кимнаха и последваха витека навън.