ПРОЛОГ:  




 В непроницаемата тъмнина светеха само две жълти очи без зеници,  които се взираха пред себе си хипнотично излъчвайки злоба способна да убива.  В чернотата пред очите стояха на колене четири същества,  с наведени глави,  не смеещи да мръднат. 
-  Предатели! - долетя до ушите им гробовен глас от всякъде. -  Гледайте да не се провалите като тях,  защото няма да проявя никаква милост! Връщайте се там и се постарайте да не остане нито един воин на реда.  Онези трите змии се провалиха,  погуби ги желанието да пренадлежат,  някъде където немогат.  Забравиха,  че са просто служители,  поблазнени от изкушението да командват,  тяхната борба не беше за нас,  а за лична изгода! Затова внимавайте много!  Няма да търпя повече провали и ако и вие предпочетете да се предадете,  за да спасите живота си,  лично ще се погрижа да бъдете унищожени! 
  Жълтите очи изчезнаха и четиримата се спогледаха потръпвайки от ужас и облени в студена пот.  Бяха изтеглени от други места по границата  и незнаеха нищо за мястото, на което ги пращаше господарката им,  само бяха чували различни слухове за пазачите на тая част от бариерата.  Трябваше само да помагат,  но другите трима бяха елиминирани прекалено лесно. Сега те ставаха главна сила  на място,  което непознаваха.  Господарката им имаше лични сметки за ореждане със съществата обитаващи тази част от границата,  според слуховете,  които се носеха,  тези същества винаги успяваха да удържат победа  независимо от силата,  с която бяха атакувани. Господарката ги пращаше на опасно място и не приемаше провали. От друга страна от Наунет бяха научили,  че пазителите на границата неискат пленници този път.  Положението беше смъртоносно.  Но имаха едно предимство: никой не ги познаваше.  Това им даваше възможността под носовете на стражите да осигурят проход за армиите на великата си господарка.  А съществата пазещи границата нямаше да разберат нищо преди да е станало късно,  защото не ги познаваха. 


Светлината се стопи в огромния бял диамант,  наричан Шан-Тваздриш-Субум,  и осемте бали се спогледаха умислени. Току що се бяха опитали да използват сферата за далечен разговор. Обикновенно чрез нея се свързваха с Тваздар,  пазителя на системата,  но сега,  по молба на балришарите,  бяха пробвали да стигнат по-далече. Към съседна част от границата,  система в съседство.  Съществата с които бяха успели да се свържат се изненадаха,  че някой се е пробвал да стигне отвъд границите на своята система . След обмяна на обща информация непознатите потвърдиха,  че знаят за  решението на Аритхин да удари с цялата си сила най-умразните си противници, но нямаше как да помогнат,  щеше да им отнеме години дори през отраженията, затова описаха  врага,  който знаеха от предишната война преди чакрабалаера. Това зарадва балите,  само един стигаше за да намерят и четиримата. Благодариха на непознатите граничари и прекъснаха връзката. 
 Загледани в бялата сфера се гледаха обмисляйки всичко чуто. Дали беше истина или врагът по някакъв начин можеше да се намесва по линията? 
- Не съм от доверчивите - каза хладно Андурин. - Но при условие че това е единстваната информация трябва я приемем за вероятно достоверна. 
- Ще стане ясно с времето. - сви рамене Галдор. Трябваше да се съгласи с  Андурин този път. Свързаха се с напълно непознати същества от друга система и отгоре на всичко представители на друг от четирите вида в галактиката. 
- Всъщност имаме предимство. - каза Мейдеви и се огледа подозрително. - Врагът воювал преди с тях ще е като акула на сухо.  Ние поне ще сме на собствена територия,  а той е тук за пръв път. 
- Трябва да съобщим на балришарите за него.-рече навъсен Енлил. - Дали им вярваме или не  няма значение при липсата на друг с когото да говорим.  Нямаме време да се мотаем и умуваме.  Да вървим. - подкани останалите и изчезна облян в огненочервена светлина. 
 Останалите седем последваха примера му и превърнати в сияйни стълбове светлина в цветовете на дъгата изчезнаха от долината на стражите.  


Спечелена битка незначеше спечелена война. Предстоеше сблъсък с нещо непознато,  а  това го притесняваше. Беше само стия,  но бе дал обещание на Ерик да пази и защитава стана все едно е тергалан. 
 Омфрит спря да чисти поредния яхър в конюшнята и се загледа в сламата,  която трябваше да смени. 
- Умори ли се? - пред   вратата стоеше Калбрик и го гледаше с усмивка заел бойна поза с вилата,  която държеше. 
- Не. - поклати глава Омфрит и въздъхна загледан в русолявия  витек. - Мисля си за стана и хората тук. Само аз и Селена сме,  а те са милиони.  Непознатата вода е смъртоносна,  както се казва,  а ние сме точно в такова непознато море и отгоре на всичко има непрогледна мъгла. Освен това аз съм стия и това,  което съм обещал е точно обратното на моята работа. 
- На мен също не ми е работа да чистя  конюшни - сви рамене Калбрик - обаче е мой ред да го правя. Не ме интересува дали на някого няма да му хареса! Разбра ли? 
Омфрит кимна  навъсен. Изгледа сламата и продължи да рине трупайки я на ръчната количка. Витека имаше право, не беше важен начина,  а крайният резултат.  Той беше стия на Селена,  беше тайфун сред морето,  поглъщащ кораби,  унищожаващ крайбрежията,  извикващ страх и в най-опитните моряци само с появата си на хоризонта. Нищо неможеше да се спаси веднъж застигнато от щорма. Освен тези,  на които Селена подадеше ръка. Това можеха те двамата,  тардур и стия. Щяха ли да са достатъчни за да преборят незнаен враг? 
- Поне балришарите да бяха тук. - измърмори Омфрит, остави вилата до стената и хвана количката. 
Калбрик се дръпна за да мине и се загледа след него замислен. В стана се носеха всякакви слухове за изчезването им и бе трудно да се прецени кой от всички е верен. Дори пазителките на двата извора незнаеха нищо за тях. Бяха изчезнали в началото на зимата,  а вече идеше пролет.  За  върховните стражи и тергаланите се знаеше,  че са се оттеглили за да се приготвят за дълъг път към Па-Кала и сблъсък със самата Аритхин,  но последното което се знаеше за балришарите беше,  че след съвещанието в долината на стражите са се отправили на битка с дирахтамите. И повече никой не ги бе виждал или чувал. Дори най-близките им.
- Кой знае? - сви рамене витека и се захвана да слага чиста слама  от своята количка.