10.
                                                СБЛЪСЪК    НА  ВОЛИ 



 Влезе бавно следвайки посока сочена от лъча енергия. До тук двамата,  които бе срещнал го нападнаха без излишни приказки,  за тях боя беше единствения начин  и  получиха каквото искат - бой. 
 Стаята тънеше в злато,  коприна,   дантели и лъскави камъни,  а въздухът миришеше сладко. Нещо му напомни за бардаците в Бур-Лахор,  столицата на Лахор и храма на земята в  Гугалан. 
 Погледа му привлече златокоса жена стояща пред огромно огледало,  която остави четката за коса и се изправи бавно.  Обърна се с лице към него и устата й се разтегна в усмивка. Лицето й бе покрито с толкова грим,  че маска не й и трябваше,  а дантелетното бельо по-скоро разкриваше всичко,  което трябваше да скрие. 
- Подрани гостенино. - рече със сладък гласец и тръгна към него бавно. 
 Хериан се отмести стараейки се да стои по-далече от дирахтама. Усети нещо опитващо се да му пробие мозъка и се навъси. 
- Бягай от тука,  ще взема да получа токсично натравяне! - дръпна се когато ръцете й се протегнаха към него. 
- Балришара не ме харесва? - нацупи се жената и се втренчи в очите му. - Да не си ослепял? - ръцете й минаха по бледорозовото й тяло,  а черните дупки се взираха в него. - Погледни ме,  виж ме...
  Силата  на удара го зашемети за момент,  но витека стисна зъби и отхвърли опита за обсебване. Очите му се отместиха от  дирахтама и той си представи до нея да стои стройна жена с чисто хубаво лице обгърнато от водопад черна коса и две очи прекрасни и загадъчни като небето по здрач. Прекрасната синеока жена носеше обикновенна бяла роба до петите,  а единствената украса й беше венец от пролетни цветя в косите. Видението което сътвори в ума си му помогна да отблъсне атаката. 
- Каакво...- навъси се дирахтама и отстъпи назад с пребледняло лице. 
- Ти ли демоне подобен на кукла си тръгнал да ме блазниш! - изсмя се Хериан и  я удари с мисълта си. 
Дирахтама изви от  болка и падна на колене опитвайки се да избяга от сините като небе очи,  които го бяха заковали . 
 Хериан оформи и своя образ в ума си и сложи за фон танцуващи с песни хора,   след което прати мисълта към ума на дирахтама. 
- Виждаш ли ги?! - каза с топла усмивка. - Това са хората,  които обичам - прибави още лица,  и още ,  принуждавайки я като на сън да види всички теранци. -Това са моите хора,  които пазя и защитавам защото ги обичам !  - Приближи се до човекоподобната твар  и добави - Затвори очи,  и виж,  и ти си там,  сред тях. Виждаш ли? Ей там точно сред онази несметна тълпа хора! 
 От дупките потече черна течност и дирахтама започна да дими. 
- Виждаш ли се как танцуваш с песни заедно с тях и волния смях се носи от лекия вятър на безгрижието - продължи тихо да шепне втренчен в коленичилия дирахтам.  
- Какво си ти ? - изрева дирахтама от болка и избухна в пламъци. 
- Военачалник! - отговори Хериан и разрита купчината пепел.  


 Лъча,  който следваше го отведе до позлатена зала за пиршества,  в която се разнасяше музика и няколко оскъдно облечени зомбита танцуваха,   а край отрупаната с храна маса се беше излегнал мъж с маска в пищни лъскави дрехи . Щом видя витека скочи на крака. 
- Усетих те. - каза с присмех маскирания и посочи с ръка към масата. - Но нека хапнем преди боя да имаме сили. 
 Тултек огледа намръщен блюдата препълнени с месо и нещо го стегна за гърлото. 
- Съжалявам - каза като премести поглед на дирахтама. - Не ям месо. 
- Обиждаш ме. - процеди ледено маскирания. - Но знаех,  че ще откажеш. -  Щракна с пръсти и на масата се появи захлюпен поднос. Вдигна капака и погледна балришара. - Какво ще кажеш за това тогава? 
Тултек сви рамене.  Дирахтама бе направил торта,  която приличаше на черна ряпа с нарисувани на нея червени очи. 
- Мога ли да знам каква е идеята? - запита го балришара гледайки го в черните като дупки очи. 
- Шпионите ни донесоха,  че умирате от глад. - сви рамене маскирания - и сметнах,  че ако ще се бием по-добре да хапнем преди това. Боят няма да избяга,  а на гладен стомах се губи удоволствието от хубавия дуел. 
Тултек се разсмя весело и зомбитата избухнаха в пламъци. Дирахтама се присви от болка. 
- Ти наивен ли си?! - попита го ухилен балришара. - Не съм дошъл да се дуелирам с теб или с който и да било. Да сте си мислили преди да ни нападате! - пристъпи напред и насочи мисълта си към ума на дирахтама.  Маскирания се опита да отблъсне атаката,  но  вместо това заподскача,   опита се да стисне зъби,  но пропя. От него взе да се вдига дим.  Тултек се усмихна широко и маскирания пламна ставайки на купчина пепел за секунди. 
Огледа отрупаната с храна маса с присмех и побърза да излезе от златната зала.  


Стенел докосна каменната врата и тя стана на прах в краката му. Пристъпи в стая приличаща на трезор. В средата зад бюро стоеше маскиран в червени дрехи и броеше  жълтици и ги пребираше в кисии. 
 - Стенел,  императора на Хиву. - каза сладникаво като вдигна глава към витека.  Потупа пълните със злато торби и добави. - Имам предложение за теб. 
 Стенел се почеса по тила. Тук имаше толкова пари,  че с тях можеше да си купи света и да му останат. 
 Дирахтама се изправи и се преближи към витека. 
- Помисли си. Тук е цялото злато на света и то може да бъде твое,  само твое,  велики императоре. А със злато може да се купи всичко и всеки,  както знаеш. 
Стенел усети страшна зла сила опитваща се да проникне в ума му и да го превземе. Стисна зъби и се дръпна назад. 
- Благодарение на вас не съм император никъде и на никого. - каза през зъби и отблъсна мисловната атака. - Предлагаш ми пари? И какво да ги правя? - изсмя се и поклати глава. - Да се бяхте сетили по-рано,  преди да изравните всички градове със земята,  преди да превърнете теранците в свои кукли и да ги пратите срещу нас. Сега се опитваш да се откупиш със най-ненужното нещо на света. - втренчи се в тъмнината в очите на дирахтама и насочи мисълта си към ума му. - Сега има по-важни неща а твоите пари са боклук койно не ми трябва. Изкуши ме с друго,  което има стойност  за човека Стенел,  а не за титла която вече е безмислена...
-  Чуй...- опита се да го прекъсне маскирания. 
- ...Приятелството,  любовта,  взаимността  са по-важни,  защото  бедите сплотяват хората и във време на трудности си проличава кой какъв е. Със злато неможеш да си купиш приятели,  а лицемери,  неможеш да си купиш жена,  а пладнешки обирджия,  неможеш да си купиш здраве,  а гроб. - очите на балришара светнаха в бяло и в стаята стана горещо като в пещ. 
 Маскирания се огледа и очите му се разшириха.  Всички жълтици започнаха бавно да потъмняват превръщайки се в черно отровно злато.
- Не- изплака той и грабна шепа злато от земята. -Не! - притисна го към гърдите си и запрати черно кълбо към витека. 
Стенел отскочи в страни и се изсмя.  
Маскирания се втренчи отчаяно в жълтиците които стискаше. Те бавно променяха цвета си. 
- О,  горкия ми той! - дойде възклицание от всякъде последвано от жесток леден смях. 
- Леле...мита бил истина. - засмя се Стенел. 
-Химия братовчеде. - отвърна женският глас топло и невидимото присъствие изчезна.
 Стенел се разсмя и погледна съм коленичилия дирахтам издаващ сподавени вопли над промененото злато. От него бавно се заиздига пушек.  
- Как смееш! - просъска дирахтама зловещо и се втренчи във витека с  всепоглъщаща омраза.  
- Как се смея ли? - сви рамене Стенел и се разсмя весело докато пламъците обвиваха дирахтама.  
Огледа стаята пълна с черен отровен метал и излезе подсвирквайки си.  


 Знаеше къде ще попадне и какво да очаква. Нищо скрито неможеше да остане от оракула. Залата потънала в злато и скъпоценни  камъни не го очуди,  нито зомбитата в черни роби с качулки играещи ролята на придворни. 
- Агум от Пийон. - подвикна Нинурат още докато влизаше в  залата,  която трябваше да е тронна. 
 На златния трон поставен на висок подиум бе седнал маскиран,  който се взираше в него с празен поглед. 
-  Не го познавам. - отговори дирахтама.  - Но теб те знам. Ти си от наглите човечета,  които нахлуха в двореца ми и трепят слугите  ми. - изправи се рязко втренчен в балришара. 
- Ти си Агум - заяви Нинурат и спря при маскирания. Насочи мисълта си към зомбитата -  Време е за преврат! - обяви студено и замбитата се втренчиха в своя господар. 
Витека се дръпна зад трона. 
 Зомбитата наизкараха черните си оръжия и смълчани тръгнаха към господаря си. Дирахтама заотстъпва опитвайки се да си върне властта над умовете им но там срещна ужасяваща сила,  която го накара да изтръпне.  
- Заповядвам ви да спрете! - извика към зомбитата и те се заковаха на място. 
- Долу тиранина! - извика Нинурат пращайки мисъл към умовете им и те пак тръгнаха към маскирания. 
- Спрете! 
- За свободата! 
- Стига! - тоя път дирахтама насочи мисълта си към балришара. 
-  Абдикирай!
Маскирания хвърли короната си и хукна да бяга гонен из залата от собствените си зомбита. 
- Ще ми платиш за това. - извика  побеснял към витека зад трона. 
Нинурат се разсмя и зомбитата пламнаха и изгоряха. Дирахтама спря да бяга и впи очи пълни с омраза в него. 
- Аз мислех да ти предложа да  властваме заедно над света... - черен мрак взе да обвива дирахтама. 
- Пламни и нека собствената ти злоба те изгори. - каза витека спокойно и излезе срещу маскирания,  който се приготви да атакува,  но вместо това избухна в пламъци и след миг бе вече само купчина пепел. - И тоя се самоуби. - въздъхна Нинурат с лека усмивка и тръгна към изхода.