8. 
                                                 СВРЪХСИЛА 


След съвещанието първата работа на доскорощните царе на Теран беше да посетят становете пръснати по света и да предупредят пазещите ги стражи за възможни подли атаки от страна на маскираните. А после тръгнаха да издирват групите воини за да им съобщят решенията взети  в долината на стражите. Табели никой не сложи,  но предупреждението накара витеците да бъдат нащрек.  Физическите атаки се бяха провалили и на врага му оставаше само едно да започне насаждане на определени мисли в умовете на хората.  Един маскиран можеше да командва стотици зомбита с мисълта си,  за да устоят на витеците щеше да им е нужно много повече от самовглъбяване,  безгрешност или други тансатски философии.  Нещо много повече от броня и оръжие щеше да трябва на бойците бродещи из пущинаците търсейки врагове. 
 Някакво оръжие по-силно и от четирите свръхталисмана. Най-могъщото оръжие на Теран.  Това оръжие го бяха видели в Офир,  на празника на слънцето,  и беше претижание на балришарите.  Заради него те бяха ходили спокойно,  без да носят други оръжия,  не им трябваха. Дори сега не им трябваха,  но неискаха да се различават от останалите войници. 
- Оръжие?! -  Гурум огледа замислен Тербел и Тедан,  които бяха дошли да го питат за нещо,  с което да попречат на маскираните да обсебят умовете на теранците. - Вие взехте всичките налични в нашия специален склад,  но мисля че това което ви трябва не е там. Това оръжие си е във всяко живо същество по начало. 
Двамата стражи се спогледеха и кимнаха на белобрадия витек. 
- Бяхме забравили. - каза изчервен Тедан. 
- С тая война...- промърмори и Тербел. 
 Гурум се изсмя и поклати с укор глава. Да забравят за петата енергия не беше добре. 
- Все едно да забравите главите си. 
- Благодаря. - усмихна се Тербел и  Гурум го изгледа подозрително. 
 Двамата се сбогуваха с витека и побързаха да съобщят на останалите какво е най-могъщото оръжие на света. 
 Веста се разнесе бързо като самата мисъл сред витеците и стражите. Те всички имаха всемогъщо оръжие в ръцете си без дори да подозират. 


- Аз съм най-всемогъщия воин сред тергаланите! - обяви Брук и Роксана,  Лаиш и Улан се намръщиха обидени. 
- Какво те кара да си мислиш така? - попита я студено  Роксана с ръце на кръста. 
- Ти си хранителката,  Лаиш е възмездието,  а Улан милоста. - отговори Брук ухилена. - Кой остана?  Огънят в сърцето,  огънят в душата,  огънят,  от който духа лети  обкрилен от надежди и мечти.  Кой разпалва този огън,  който е най-силен и гори най-безпощадно и най-страшни врагове? Това е...- разпери ръце като да прегърне всички Брук 


- ...Любовта  - завърши Зенда и събраните около четирмата тергалани се спогледаха.
 Оръжието,  за което бяха чули изглеждаше незначително на пръв поглед. Някак си прекалено обикновенно.  Но нещо ги накара да се сетят за светлината,  която ги бе докоснала някога в Офир и за чуството,  което ги бе обзело. 
- Ще помогне ли? - попита Табарн осъмнен. -  Ние сме просто хора  нищо,  че вече сме витеци. Инъче лошо няма да пробваме.
- Вие вече сте пробвали - усмихна се Ерик. - всеки път когато се усмихнеш искрено ти го правиш Табарн. Всеки път когато кажеш или направиш добро ти използваш това оръжие. Разбира се с чисто сърце,  инъче нестава. 
- Но...то е ...- вдигна ръце Табарн - Прекалено...смешно. 
- Трябва да се изпробва. - обади се Ирсин. - Това е като да ти предложат да яхнеш собсвения си кон по познат път,  но има един проблем тергалани. От нас се иска да бием врага с него. 
- Именно. - кимна Ерик. - много е лесно да се усмихнеш на приятел,  да кажеш на близките си,  че ги обичаш,  а ние искаме да го направите за враговете. Имате ли достатъчно воля за това? - огледа витеците внимателно. - Двадесет и трима паднаха от ръцете им,  ваши и наши приятели бяха. Можете ли да намерите добра дума за мутантите и зомбитата? Ще можете ли да устоите на изкушенията на маскираните,  когато се опитат да обсебят умовете ви? 
- Тергалан Ерик - обади се Тайран. - Огледай се внимателно и сам ще си отговориш на въпроса. Тук сред нас има всякакви,  но вече четири месеца живеем в мир по между си. 
- А ако ни няма? - попита Химир. - Рано или късно ще трябва да се захванем със важната задача и да си тръгнем. 
- Разчитайте на мен. - обеща Табарн. - Мира няма да бъде нарушен. 
- Добре. - усмихна му се Ерик. - Вярвам,  че ще бъде така. 
- Сега остава да чакаме някой да ни нападне за да изпробваме оръжието. - отбеляза Елемаг и се усмихна. 


Смеха секна  и Балиш огледа хората насядали около лагерния огън . Погледа му се премести на Гирсив,  който му бе съобщил за най-голямото оръжие,  което имат. 
- И ти на това му викаш новина? Все пак се радвам,  че най-после след толкова кръв и смърт са се сетили,  че има и по-лесен начин.  - изправи се и добави. - Време  е да се прибираме. 
- Да,  тук в Етелан зимите били жестоки. - кимна Джаран. 
- Дали ще се преборим с подлата атака? - попита Едомонас докато гасеше огъня. 
- Не се съмнявам. - Сви рамене Джаран. - Досега винаги става както балришарите искат. - намръщи се и добави - Големи воеводи са! 
- Както се и очаква. - изсмя се Балиш. - Да се надяваме скоро да приключат.  - изправи се и пребра канчено и металната купичка в раницата си замислен за балришарите и действията им. Маскираните едва ли щяха да стоят и да ги чакат като овце в кошара. Седна зегледан в раницата си и въздъхна. 
- Какво? - попита го Алмаш. - Няма ли да тръгваме?
Балиш го погледна с полуусмивка. 
- Тръгваме,  не бързай. 
- Имаш да учиш. - тупна  по рамото Джаран Алмаш. - Водача е загрижен за воеводите си в момента. Или нещеш да се посмеем после? 
- Сериозно ли шпионирате балришарите? - пребледня леко Алмаш. Ако разберяха щяха да се ядосат. 
- Не  ги шпионирам - намръщи се Балиш. - Само ги надзиравам. 


 Тумдрак се почеса по тила и остави чашата бира на масата пред себе си. Докладваното от  Апис и Млакус беше най-смешното нещо,  което някога бе чувал,  но не  се засмя. 
- Кой го измисли това? - попита сериозно. 
- Не се знае,   но според Ердук са балришарите. - отвърна Млакус и сведе глава. - Господарю Тумдрак на нас ще...действа ли? - запита тихичко с неуверен глас губещ се някъде. 
- Разбира се. Вие сте си хора. - кимна утвърдително. 
 Млакус го погледна с изненада и  устата му се разтегна в усмивка.  
- Това ми напомня малко за адхара. - каза замислен Апис. - Непонасяха смях,  караше ги да изпитват болка. Има цял куп вицове свързани с тях. Да речем този...Един апофиец седнал да обядва и покрай него минал адхара,  привлечен от аромата на храната го питал какво яде. " сандвич със змийско" отвърнал апофиеца.  
Тримата се разсмяха весело.  


  Водите на Виршигард протичаха бистри като  кристал през цялата долина и се губеха в скалите. Водата продължаваше стръмно надолу към недрата на планетата като постепенно изстиваше и потъмняваше. Накрая същата вода излизаше в глъбините черна като катран и ледена като гроб за да се излее в Гигунгагап.  Но не изчезваше,  а продължаваше още по надолу. Постепенно изсветляваше и се стопляше за да се появи отново горе като горещия извор Виршигард. Как ставаше това знаеха само двете пазителки,  които бдяха над тази вода. 
- Добре ли се справихме? - запита с усмивка Ариана. 
- Както винаги. - кимна Турвати. 
- Не е чак толкова мръсно. - каза доволна Диара.
- Дуела на противоположностите все още предстои, заради това е така. - каза Алина и се загледа в димящата вода. - Вие двете наистина ли ...знаете всичко? - попита тихо и се изчерви. 
- Предполагам . - сви рамене Ариана. - Каквото каже Турвати това е. 
 Алина погледна тъмнокосото момиче  неловко. 
- Предвидила ли си вероятност,  в която накрая героите се влюбват? - запита тихо. 
Турвати я изгледа очудена,  а после се изсмя и я прегърна през раменете.
- Неказвам! - рече през смях. - Тези работи предпочитам да ги пазя в тайна от теб. 
- Защо?  - тъжно попита Алина. 
- Защото са неща,  които  не са работа на една стия. 
- Аз не съм просто стия. - дръпна се настрани Алина и скръсти ръце. - Аз съм баш-стия! 
 Турвати се разсмя весело,  а Ариана и Диара се спогледаха.  
-  Кое е смешно? - запита минаващият покрай тях Мантир тикащ количка с бетон. 
- Влюбена смърт и  съдба  с чуство за хумор. - отговори Диара. 
- Добри времена идат - поклати глава витека и отмина .