4.
                                              ЛИЦЕ    В   ЛИЦЕ 


 Утринният студ го накара да отвори очи потрепервайки. Огънят бе изгаснал а тримата му приятели спяха  увити в плащовете си.  Протегна се и скочи на крака. 
- Стига сън. - подвикна им Тенгу и те се размърдаха. 
 Хирам разпали огъня и се захвана да прави закуска,  а Нагай отиде при конете заедно с Датрик. 
- Умрях от студ снощи. - рече Тенгу и наля вода  в четирите канчета за да направи чай.
- И аз това казах,  един да има на пост,  но не чуват. - съгласи се Хирам. 
- Няма я! - извика Датрик опипвайки дисагите на коня си.  - Изчезнала е! 
 Три чифта очи го погледнаха с очудване. 
- Коя? - запита Нагай. 
- Мортентар. - отговори Датрик пребледнял като платно. Претърси отново,  но талисмана-свръхоръжие липсваше. Никой освен Пазителя и хора свързани с него неможеше да го докосне,  всеки друг щеше да бъде изпепелен на мига. 
Останарите наизвадиха своите талисмани от дисагите си: жезълът Магниригур,  мечът Ханлин-Хардзаин и щитът  Миктлантекатл ,  липсваше приличащият на чаша Мортентар. 
- Нищо живо на тоя свят не може да докосне тези талисмани без те самите да го позволят! - заяви Хирам.  
- Който и да е щеше да ме събуди и да ми каже. - изръмжа Датрик.  
- Не спорете. - талисмана в ръцете на Тенгу светна в червено. Лъч излезе от върха на острието и започна да сканира земята за невидими стъпки и остатъци от енергия. Пазителя се навъси объркан и меча спря да свети. - Нещо много тъмно е било тук. Нещо,  което е ...мъртво?! 
- Зомбита! - възкликна изненадан  Нагай. - Не знаех,  че те могат да докосват и другите талисмани. - жезълът в ръката му проблесна при думата "зомбита".
Хапнаха набързо и изгасиха огъня. Метнаха плащ от Въздух на конете за да ги скрият и се приготвиха да тръгнат след крадеца. Енергийната следа,  която бе оставил след себе си бе достатъчно ясна за да се следва с лекота и толкова черна,  че им се дощя вече да са приключили. 
 Издигнаха се в небето и полетяха на юг след крадеца.  


 Непрогледният мрак не им пречеше да вървят напред по  коридорите украсени със ръбести барелефи. Тишината бе нарушена само от далечна кошмарна песен,  чийто думи ги караха да треперят от погнуса. Но пътят до тук беше дълъг и нямаше да се откажат точно накрая.
  Залата,  в която ги отведоха коридорите беше голяма и черна като самия мрак,  непроледна тъмнина,  в която се движеха невидими същества.  Песента свърши и нещо срещу тях просъска тихо. Двамата тергалани се спогледаха,  следата не ги беше подлъгала. Настроиха се за нощно виждане и пребледняха. 
 В средата на залата се беше свила на кълбо грамадна змия с  немигащи жълти очи без зеници. Пред нея стояха  петима в черни роби и с маски на лицата, а  наоколо пода на черната зала бе покрит с кости и петна от кръв. Въздуха бе наситен от тежка миризма на леш и тъмна зловеща енергия. 
 Лаиш и Улан застанаха до стената в ляво от входа. Описанието дадено от Гирсив и Врищух им помогна да се досетят, че са се натресли право на Урнун или Наунет. Можеха веднага да атакуват,  но решиха първо да чуят какво си говорят враговете.  
 - Нападенията над становете завършиха с успех. - каза един от маскираните с леден глас. - Витеците неможаха да устоят на враг знаещ как да ги убива. 
 Очите на змията се забиха в маскирания като отровни кинжали. 
- Кого си мислиш,  че лъжеш? - просъска с гробовен глас. Издигна се с разтворена паст и като стрела се спусна към  маскирания и го погълна. Сви се отново и огледа другите четирима. - Още лъжи ще чуя ли?! 
 Четиримата отстъпиха назад и се поклониха ниско. 
- Служим вярно. - изрекоха в един глас.  
- Тогава вървете и си свършете работата! Жив  теранец нетрябва да остане! 
Те се поклониха отново. 
- Никой никъде няма да ходи! - чу се леден вик и насред залата се материализираха  Диара и Ариана. 
Тергаланите се спогледаха. Облечени в диамантин и със светнали в бяло очи двете приличаха на олицетворение на отмъщението. Двамата се материализираха и кимнаха за поздрав към пазителките.  
- Очаквах да се случи това. - рече насмешливо Урнун-Наунет. - Но аз съм от господарите - Издигна се нагоре със светнали очи.  
- А ние кои сме змийо? - попита я навъсена Ариана. 
- Пак ще умрете. 
- Дай да видим. - предложи Диара.  
 Маскираните обвити в мрак нападнаха тергаланите,  но двамата запратиха към тях кълба бял огън и ги изпепелиха за миг.  
 Двете пазителки  гледаха змията в очите докато светлината ги обвиваше и се извисиха до тавана на залата подобни на великани от бяла светлина със очи като слънца. Змията потрепери и черна мъгла я обви. Разтвори паст и избълва кълбо антиенергия,  но Диара го отби и то се удари в стената в дясно разтърсвайки всичко. 
 Два лъча излезли от жълтите очи последваха кълбото но Ариана вдигна ръка и ги спря,  а после насочи другата към змията и от дланта й излезе бял лъч енергия. Урнун избегна атаката,  но откъм Улан и Лаиш заваляха ритници и юмруци. Змията съскайки ги помете с опашка и прати ново кълбо към пазителките. Те отскочиха настани,   а тергаланите подновиха физическите атаки. Урнун избълва кълбо антиенергия към тях,  но двамата вдигнаха опашката й и кълбото мрак удари самата нея.  Змията нададе болезнено съскане и  с разтворена паст се спусна към тях. Пазителките се спогледаха и веднага се възползваха връщайки жест от преди  чакрабалаера. Вдигнаха ръце с длани напред и от тях излетяха лъчи бяла светлина,  която удари влечугото  и го пронизаха като копия . Урнун застина изненадана от атаката в гръб. Жълтата светлина в очите й се стопи и тя рухна на кървавия под сред костите и се разтресе в конвулсии. Тергаланите се пресъединиха към пазителките. Страховит вой разтресе залата,  а тялото на змията пламна в бели пламъци,  които изгориха и тялото и душата й,  ако имаше такава разбира се. 
 Светлината се стопи в четиримата и те огледаха разнебитената черна зала тънеща в мрак. 
- Минус един! - обяви Лаиш  доволен. Виновникът за всичките им беди си го бе получил накрая. 
- Остават ни шест, - каза замислен Улан. - но като се има предвид,  че ни отне четири месеца да открием Урнун няма да е лесно. 
 Ариана изсумтя . 
- Ако ще ни бият близките  по-добре да действаме по-бързо. - каза студено. 
- Това не е ли извън правилата? - попита Лаиш и се ухили подигравателно. 
- Какво беше това правила? - запита Диара и се разсмя с останалите. Сега вече нямаше кой да отваря очите на врага. Урнун бе единствената познаваща добре теранците,  без нея враговете губеха предимството си.  


Четиримата се спуснаха зад един голям камък. Следите ги бяха отвели на брега на голяма река в южен Вадоокдон. Не далече от тях стояха трима облечени в черни роби и единият имаше маска. 
- Браво. - изсмя се маскираният ледено и Датрик разпозна гласа на вещицата Еранг,  която бе изчезнала нанякъде. - Сега мога да получа каквото искам! 
Единият от крадците извади от торбата,  която носеше Мортентар и маскираната Еранг се разсмя зловещо. Ръцете й се пресегнаха към талисмана свръхоръжие и в мига,  в който го докосноха вещицата пламна като жива факла и с писъци се затъркаля по каменистата земя опитвайки се да стигне водата. 
 Витеците излязоха иззад камъка и зомбитата ги нападнаха  но единия се раздели с главата си отнесена от Тенгу,  а другия Датрик размаза със Земя на Багад. 
- Колко голям идиот трябва да си за да искаш нещо,  което ще те убие!? - възкликна зачуден Хирам. 
- Еранг. - сви рамене Датрик и пребра чашоподобното оръжие лежащо до останките на зомбитата. 
- Да крадът! - изсмя се Нагай.  - Нека повечко от тия маскираните се опитват да имат нещо,  което немогат.  Живо същество не може да докосва тези талисмани-оръжия освен,  ако те самите не се съгласят. Така са направени.  
- Дали ще се опитат пак? - зачуди се Тенгу с надежда в очите. 
- Определено. - кимна Нагай. - Откакто го има Магниигур милиони пъти са се опитвали да го крадът и резултата е винаги един и същ - смърт. Без Отхар Предателя. Според легендата самият Магниригур е искал да бъде скрит. 
- Предател. - изсумтя с неверие Хирам. 
- Питай Гуралд. - препрати го Нагай. 
- Да бе! Все едно да питам Чар защо Лаур е аешмад. 
 Датрик се почеса по тила и въздъхна. 
- Чудя се ние такива ли ще бъдем? - попита тихо представяйки си Еулмаш,  Нинлилтар,  Одгун и други,  които познаваше лично. 
- Никога! - обяви Нагай и се намръщи.