Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.05.2015 12:20 - БАЛРИШАРИТЕ
Автор: balar Категория: Забавление   
Прочетен: 326 Коментари: 0 Гласове:
0



                                                                  10. 
                                                 СЛЕДОТЪРСАЧИ



 Атиг влезе в магазина срещу хана и се престори,  че разглежда дрехите на витрината. Празните приказки на големия му брат бяха придружени от езика на пръстите,  но по-особен,  който само те четиримата и трите им сестри можеха да разберат.  От него се искаше  да разбере с какво се занимават кмета Хилманд и началника на градската стража Драйнил. 
 Погледна сериозно ухилената продавачка и попита тихо
 - Да ти се намира нещо скъсано? 
Тя се позамисли и кимна. 
 След десет минути от магазина излезе окъсан просяк с превръзка на едното око в когото никой не би разпознал 18-ет годишен младеж. С помоща на продавачката на дрехи се бе изменил коренно. 
 Влезе обратно в хана и си намери място  до вратата. Сервитьорките и бармана го гледаха с досада,  а клиентите не му обърнаха никакво внимание. Разговорите не го интересуваха,  цялото му внимание бе насочено към Хилманд и Драйнил,  докато шумно сърбаше супата която му донесе ухилена сервитьорка,  в която разпозна една от съученичките си в школата на Севиш-Очан. Но не му влизаше в работата какво прави лахорка в  Хуран.  
 Двамата излязоха заедно от хана без да обърнат внимание на излезлия след тях тансат,  който ги последва усмихвайки се на всички като дрогиран. 
 Следените влязоха в дома на Хилманд и Атиг спря до високия зид. Сега идваше онова,  което правеше Севиш-Очан уникални. Атиг свали бялата тансатска роба и остана по сивия гащеризон носен под дрехите. Извади от кисията си малко шишенце и поръси няколко капки на гащеризона. Той веднага придоби кафяво-бял цвят сливайки се със зида преграждащ двора на къщата. Шпионина пребра шишенцето и извади друго,  с чиято течност натри лицето ръцете и краката си. И от третото отпи малка глътка. Невидим,  без мирис,  всечуващ и всевиждащ.  Неуловим. 
 Робата тикна в близката кофа за буклук и прескочи зида със салто. Тупна на крака точно до някакво черно куче,  което спеше и дори неразбра,  че някой е до него. Атиг се насочи към двуетажната къща със ситни стъпки стараейки се да избира път без резки контрасти в цветовете,  като се движеше най-вече в сянка.  
 Вътре беше сумрачно и прохладно,  твърде тихо и толкова чисто,  че все едно никой не живееше тук. Прекоси коридора до отсрещната врата и излезе в задния двор,  където набелязаните бяха седнали на сянка под голямо ябълково дърво. 
 Атиг се настани удобно зад  шипковия храст в ляво от  ябълката и се приготви за слушане. 
 - Надявам се средствата отделени за войната сега да отидат за нещо по-полезно. - каза Хилманд замислен. 
- Не се сещам,  като се имат предвид обстоятелствата. - сви рамене Драйнил. - Освен да предложим на Нагай да предложи на цар Жаран,  който отговаря за общата хазна,  да вкара всичко в крепостта,  след като я построят. Само,  че ако се вярва на севиш-очаните злато няма да ни трябва. 
 Хилманд го изгледа и се изсмя. 
- Но ще ни трябват други неща,  които сега можем да накупим с това злато....- кмета въздъхна със съжаление. - Срамота е толкова пари събирани сума ти време да се затрият неупотребени. Не ти говоря за общата хазна Драйнил, а  за нашата. 
- Няма ли всичко да е безплатно в крепостта-убежище? - изгледа го очуден Драйнил. 
- Не ми се вярва. - изсумтя Хилманд. -  Сигурно ще има дори такива които ще си купят място вътре или поне ще опитат и такива,  които ще се възползват от глупостта на първите. Стражите,  начело с Балиш,  са прекалено млади за да разбират от тия работи,  не са видели достатъчно,  а царете начело с нашия велик цар виждат само каквото искат да видят.  Разбира се неможем да казваме на хората какво да правят,  а и на първо място са тарийците така,  че трябва да помислим за тях. Ще направим фонд за дарения за крепостта. 
- Това е тъпо! - възкликна Драйнил. - Какви дарения Хилманд?! Строителите още копаят подземните етажи и основите. Никой не знае какво ще им трябва за по-нататък,  но не съм чувал да им трябват средства. Те са витеци и аешмади,  каквото им трябва сами си го правят. 
 Атиг се прозя. Можеше да стои с часове, но рано или късно капитана на градската стража щеше да си тръгне. Севиш-Очана си набеляза Хилманд. Щеше да му е като сянка,  да го следва навсякъде,  да чува всяка дума,  да следи всяка стъпка.   


В тъмната тронна зала беше студено,  а  петимата придворни с каменни лица придаваха още по-мрачен вид на мястото. Според правилата трябваше да стои седнал на петото,  най-горно,  стъпало към трона,   но Витар стоеше прав до самия трон и ги гледаше от високо с безизразно  лице.  
- Да разбирам,  че всъщност не ви засяга. - каза сурово. - За вас няма никакво значение,  че на свобода е най-опасния от всичките ни специални затворници и може да направи големи бели. 
- Как да я открием като го няма оракула? - отвърна  Калман тихо и сведе глава. 
- Другите как се оправят без оракули,  които да им казват предварително всичко?! - сряза го Витар.  - Няма друго за правене,  освен това което вече ви казах - разпери ръце - Продължавайте с издирването и без роптания. 
 Петимата се поклониха ниско и излязоха бързо от залата. Витар изпуфтя и се отпусна щом излязоха. Работата която му бе поверена беше тежка и трудна,  а Лумаш му бе гласувал доверие оставяйки го за Велик Везир на источните територии,  но в тези времена нямаше нищо за правене и сам трябваше да намира работа на подчинените си. До скоро бяха живели с една цел : защита на Стената деляща ги от Зин,  сега зинити нямаше,  нямаше и работа.  Затова се опитваше сам да им измисля дейности,  които да държат умовете им будни.  
 Забеляза светло сияние край тесните прозорци,  през които едва се процеждаше светлина,  и се стегна.  
Изчака да разбере кой ще се материализира и се отпусна с облекчение щом срещна погледа на Нинурат.  На оракула можеше да разчита при нужда.  
 - Как върви? - запита балришара като се изкачи при него. 
- Потънала е в дън земя. - измърмори Витар. 
- Сигурен ли си? 
- Не. - отвърна Витар замислен и въздъхна. - Стана ми ясно,  че не ги е грижа,  по-интересно им е да плетат и разплитат интриги. Няма оправия! 
- По-добре да влизат в крачка,  защото според другите балришари себелюбието е порок и ако надушат нещо няма да мога да помогна. Трябва да почнат да мислят и за други неща,  освен за себе си. 
- Как ще стане?!
- Използвай егоцентризма им. Накарай ги да сметнат,  че ще бъде отнето нещо,  което е тяхно. 
 Витар присви очи и кимна. Поне това нямаше да е трудно. 


В дървения град насред равнината Муртил цареше суматоха. Всички талантливци-воини се приготвяха да го напуснат и да се отправят на мисия дадена им от тардурите. Заповедите на стражите бяха странни,  но никой и непомисляше да ги оспорва. Излезеха ли извън пределите на "града" щяха да поемат в различни посоки следвайки различни цели. Към всеки от тях щяха да се пресъединят оператор и полувитек по някое време, и ако две групи се засечаха някъде значи следата бе правилна. Споследните лъчи на слънцето и последните талантливци поеха по пътя си. Останаха само тардурите,  които решиха да разглобят бараките и да пренесат дървения материал в Долината на Стражите.  
- Дано да не ни изложат. - подхвърли Тидан  загледан към далечните планински върхове на север. 
-  Спокойно. - каза му  Селена и се навъси. - Повече ме притесняват полувитеците. Те виждат зло навсякъде. 
- Така трябва. - изгледа я озадачен Тедан. - Уверен съм,  че тергаланите добре са ги  екипирали и въоръжили. 
 Селена потръпна и стисна зъби. 
- За това ли заложихме на хитростта за да унищожим враговете си? Да можем да си се избиваме на воля по между си? 
- Ние сме стражи на хората. - сви рамене Тедан. - Но това неозначава да толерираме всяко престъпление. Не можем да си затваряме очите защото това би ни превърнало в противници на тергаланите,  а стии си имаме,  те също.
Селена изсумтя с яд. 
Той извърна глава и се загледа в нея докато се отдалечаваше с бързи крачки.  


Ноща беше любимото време на Севиш-Очаните. Тъмнината,  тишината и безлюдието правеха тази част от денонощието най-добра за следене. А Атиг нито за миг неизгуби от поглед набелязания за шпиониране. 
След като се раздели с Драйнил спа два часа вместо да се върне на работното си място. После хапна и пийна в най-скъпия хан в града и си направи разходка из парка,  където поговори с трима атланци,  раздели се с тях и заби отново в същия скъп хан на приказка със царя на Обдор Ивин. По залез се пребра и  говори дълго с жена си,  за което шпионина не беше сигурен,  понеже си имаше правила в шпионирането. 
 И сега,  в късна доба,  Хилманд вървеше като крадец из улиците,  следван от невидимия севиш-очан Атиг. 
Къщата,  в която влезе се смяташе за необитаема,  но липсата на прах и паяжини подсказваше че някой живее в нея или поне я посещава често.  В мрака Атиг различи четири фигури. Хилманд, Ивин и двама от атланците. Незапалиха светлина,  все едно можеха да виждат в тъмното. Насядаха на земята и единия атланец извади от торбата която носеше шише и  хартиен пакет. Да ядат и пият ли се бяха събрали тайно? Атиг се навъси,  когато го лъхна миризма каквато неочакваше. Ръката му стисна дръжката на камата затъкната в левия ботуш,  но стисна зъби и се одържа,  мисията му беше да следи,  не да елиминира. " Какви са тия и какво правят?" - запита се на ум.  Май се беше натъкнал не на онова,  което търсеше. Съвсем случайно бе разкрил нещо много по-лошо от това,  което Хериан си мислеше.  Но за да разбере повече трябваше да удържи желанието си да скочи и да ги екзекутира за канибализъм.  
 Когато приключиха се изправиха и от някъде се появи пета фигура,  на която се поклониха ниско. От новодошлия лъхаше гробовен студ,  а лицето му бе скрито от черна маска. 
- Готови ли сте да се изправите лице в лице с враговете?- запита с безчуствен глас маскирания. 
Четиримата се поклониха  отново. 
- Това е добре. - изсмя се кухо непознатият. -  Утре е денят,  в който  борутите ще се завърнат! 
 Очите на Атиг се оцъклиха от изумление и ледени тръпки го побиха от ужас. Ако това беше шега то тя беше прекалено черна,  ако беше истина щяха да се изправят срещу враг от митовете пред който отровата на адхара беше просто горчиво лекарство а омразата на могусите дребна сръдня. 
 Излезе безшумно от къщата и хукна към двореца,  така сякаш самата Аритхин го гонеше по петите. 



 
 


 


Тагове:   магия,   война,   мир,   мит,   свят,   хора,   зло,   добро,   стражи,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: balar
Категория: Забавление
Прочетен: 111286
Постинги: 165
Коментари: 102
Гласове: 301
Архив
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031