6.
                                                          ДЕЛА   И   ДУМИ


 Преселението на мотуите вървеше с пълна сила. Всички напираха към корабите дошли от всички краища на Теран напълно забравили религиозните си вражди.  От цял Мадугард хората се бяха събрали в пристанищните градове и всеки гледаше колкото може по-скоро да се качи на някой кораб и да замине далече от потъващата си родина. Земетресенията вече бяха ежедневие,  вулканите бълваха непрестанно огън и жупел,  а свлачища поглъщаха цели градове.  Това,  според витеците Зилиг и  Джарбази,  беше само началото на нещо много по-голямо,  което щеше да се отрази на цялата планета. 
 Но не всички бяха склонни да се вслушат в призива на балришарите и тардурите. Тримата владетели : Зайдун,  Тоба и Мардар бяха на принципа " има народ - има държава",  но някои немислеха като тях. Някои,  които емигрирайки щяха да се окажат просто едни от многото подобни на тях. 
 Олгвира изчака двамата жреци в бели роби да отворят златната порта и пристъпи в двора на Великия Храм на Единството.  Според обичая поклонниците трябваше да носят груба конопена роба и да са боси и невъоръжени,  ако са жени главите и лицата им трябваше да са скрити. Но на императрицата на Хаутунчан никой не смееше да противоречи, дори тукашните жреци и монаси за които се смяташе,  че са суперфанатици  и недопускаха никакви нарушения на правилата. 
 Докато прекосяваше двора улови погледите на околните мотуи и се усмихна лекичко. Носеше кафеви кожени дрехи и рапира на колана,  а светлорусата й коса бе сплетена на плитка и увита около главата. Никакви роби и забрала и боси крака. Знаеше,  че ги дразни,  но  знаеше и че няма да посмеят дори да мърморят срещу й. 
 Изкачи хлъзгавите външни стълби и продължи напред.  
 Стаята в която влезе бе скромна по монашески. По нищо не личеше,  че това е кабинета на Върховни Жрец  Бандарсаг,  който стоеше зад прогнило бюро и се взираше умислен в светлокосия  младеж срещу себе си.  
 - Дъще...- изправи се жреца на крака за я посрещне.
- Добър ден. - рече му хладно Олгвира и погледа й се премести на Итан - Братовчеде! Каква изненада да те видя тук! 
 Итан я  изгледа изумен,  но веднага разчете жестовете,  които тя му направи с пръсти. 
  Жреца седна тежко обратно в креслото си,  гледайки ту тансата,  ту царицата на хаутуните.  
- Досещам се защо си тук- рече тихо и студено Бандарсаг - Но вече обясних на двамата балришари,  че ще си отидем с тази земя! 
- А хората вън пита ли ги?- навъси се Олгвира. - Или според теб те са на същото мнение и нямат нищо против да умрат?! 
- Разбира се - кимна жреца и Итан неволно се изсмя. - ние  сме братя и споделяме всичко по между си!- заяви той. - В радост и мъки сме едно. 
 - Ти си страхливец. - каза му в очите Олгвира.  
- Или стар. - поправи я Бандарсаг обиден. Прокашля се и запита - Мога ли да знам как така сте братовчеди с този...тансат? - досега никой не му беше казвал,  че са роднини. 
Двамата се спогледаха. 
- Той е внук на брата на дядо ми. - отговори Олгвира,  гледайки жреца в очите. 
 Итан само кимна загубил дар слово. Дядовците,  за които ставаше въпрос,  бяха живели преди пет хиляди години. Единственото,  което ги свързваше бяха Гуралд и Оркна. Инъче нямаха нищо общо. Наричайки го братовчед Олгвира просто олесняваше задача му в качеството си на авторитет тук. И в замяна сигурно очакваше помощ.  
 - Не,  че ми е работа,  - каза Итан с кротък глас - но ваше светейшество питал ли е монасите и жреците,  в това място,  дали искат да останат и загинат?  Ти,  достопочтенни старче,  сам рече,  че си стар. Нека предположа,  че след десетки години пребивание тук мястото ти е станало скъпо,  като роден дом,  и се страхуваш на стари години да не останеш без покрив,   далеч от дома,  сред чужди народи. Неизвестността те плаши и не е за срам,  а е нормално, но ако беда връхлети и дома който обичаш се срине с земята и неостане и помен от него,  няма ли също да се окажеш бездомен?  И ще тръгнеш по пустите пътища търсейки помощ,  и ще обикаляш празните улици ослушвайки се за глъч,  ала ще бъде напразно,  защото освен теб други няма да има. Одавна корабите на другите теранци ще са ги отнесли далече и колкото и да викаш гласът ти ще бъде беззвучен,  защото няма да има кой да те чуе.  Но тук,  о,  жрецо над всички терански жреци,  нестава въпрос само за теб и твоята участ! Тук с теб са и други жреци и монаси посветили живота си на това,  в което вярват,  но дали Балиш и Турвати по-важна работа нямат?! Ще обърнат ли те внимание на група упорити уязвими,  които въпреки стотиците призиви за евакуация все още са тук и не мислят да се спасяват?! Лично ли трябва да дойдат,  върховните стражи,  за ръце като дечица да ви хванат и да ви заведат на безопасно място?!  Твърдиш,  че сте братя?  Така ли ти мислиш за своите братя тогава? Обричаш ги на смърт,  повличаш ги със себе си в трапа,  без да чуеш техния глас,  а щом споделяте всичко сподели и ти тяхната мъка. Мъката по роднините,  които няма вече да видят .  
 Бандарсаг изслуша внимателно тансата,   макар че беше прекалено многословен.  Не беше очаквал от хлапак на неговата възраст такива думи. Досега в разговорите на религиозна тема изобщо не бе проявявал такова красноречие. 
Олгвира гледаше Итан доволна. Беше я разбрал какво иска. 
- Момче...- въздъхна жреца и се облегна назад. - Доста думи изрече,  дори без страх богохулстваш,  само за да ме убедиш да напусна Мадугард или поне хората си да отпратя. В разговорите досега не съм чувал от теб подобни приказки. Явно силата на тансатите се проявява само когато говорят в защита на хора. 
Итан се усмихна весело. Всъщност това беше прословутото невидимо оръжие на Ордена на Тан, поразяващо право в сърцето,  а невидимата рана болеше повече от всяка кървяща такава. Нямаше по-жестоко оръжие от езика.  Ако и сега жреца останеше непреклонен щеше да се издаде,  че причините да неиска да тръгне са егоистични и користни, и нямат нищо общо с емоционална привързаност към този храм или Мадугард като цяло. 
 Бандарсаг ги гледаше изпитателно с каменно лице.  Бяха го поставили на тясно. Ако откажеше слухтящите вън пред вратата щяха да разгласят разговора веднага. Ако се съгласеше щеше да се окаже просто един белобрад старец уважаван единствено заради възрастта си. Без титли,  без ранг,  без влияние...
- Добре!- рече с въздишка и погледна Олгвира студено. - Печелиш! Ще отпратя монасите и жреците да заминат където искат. Обаче аз оставам,  не мисля че ще понеса промяната на мойте години.  
Олгвира сви рамене. " Страхливец!" - изсмя се презрително на ум.  


 Главната готвачка,  в кухнята на Сградата на Оракула в Офир,  гордо изпъната постави  на кухненския плот табла със обилна закуска. Останалите, приготвящи заготовки за обяда,  й  хвърляха скрити завистливи погледи,   а миячките открито я зяпаха с насмешка. 
 Балиш и Галдор й благодариха и тя ухилена замина,  крачейки като кокошка току що снесла златно яйце. 
 Двамата се спогледаха развеселени и се захванаха със закуската. 
- Жалко,  че при Оркна няма място. - рече Галдор и отпи от чая си. Позамисли се и добави  сериозно. -  Замислял ли си се за двата извора,  Виршигард и Гинунгагап. За нас те са много важни,  понеже ако в  ноща на дивите стихии останат без надзор и контрол няма да се справим. 
 - Гинунгагап е в Глъбините. - отбеляза Балиш - При могусите и ако искаме да стигнем до него трябва да минем през тях. 
- А! - кимна  бала. - Това ми е мисълта. Как Диара ще се оправи заградена от стотици,  ако не и хиляди,  чудовища с огромни размери.  Той ще прати черни,  може би и червени, но белите могуси,  бас ловя,  че ще си останат там.  С пакалидите приключихме и в момента нямаме нищо за правене,  затова ако може нека слезем в глъбините и да се опитаме да помогнем.  
 Балиш остави вилицата си и го  погледна намръщен.  
 - Изчакай малко. 
- Защо? За нас ще е лесно. 
- Ще чуеш.  
 В кухнята с бързи крачки влязоха Ерик,  Химир и Елемаг.  Нещо в очите им накара Галдор да се навъси . Там имаше едва скриван ужас. 
- Тарам-Баба ли срещнахте? - попита ги Галдор недоволен. 
- Не,  дядо Торбалан. - отвърна тихо Химир - Но висок повече от  десет метра и черен като катран,  с два реда отровни зъби в огромна паст и жълти очи без зеници,  чиято злоба може да убива,  въоръжен до зъби с енергийни оръжия и отгоре на това бълващ кълба черна антиенергия. Беше довел и другарчета,  да не му е скучно,  взеха ни за уязвими и решиха да похапнат на ръба на пропастта,  от която изпълзяха,  и неволно се разкрихме. Беше шест,  когато Ерик ми донесе закуска,  сега е девет,  а идваме право тук. Прекалено дълга битка за трима стражи тергалани. Запечатахме пропастта и пещерата за да си спечелим време,  и оставих птици-съгледвачи. 
 Балиш и Галдор се спогледаха. Могусите се бяха появили прекалено рано. Очакваха да минат поне шест месеца,  а нямаше и един и те вече изпълзяваха нагоре. Нещо ставаше в глъбините,  нещо там объркваше всичките им планове. 
- Възможно ли е да са тук? - попита тихо Галдор,  а по челото му изби студена пот. 
- Ако е така на адхара повече не можем да разчитаме. - отвърна Балиш. - Трябва да се оправяме сами.  Със собствени сили. 
 - А уязвимите? - запита го Ерик. - Онези са десет метра със сили на стражи, а нашите хора са крехки и уязвими. А ние неможем да сме навсякъде едновременно. Заедно със стиите сме сто тридесет и шестима. Как ще се оправим? Нито талисманите-оръжия,  нито екипировката на Тербел стига. 
 - Пак говориш за абсолютно всички. 
- Защото,  ако сме в защита всички ще се бият.  Както апофийците бяха готови да изкарат срещу нас цялото си население,  дори и децата,  така и теранците до един ще грабнат оръжието за да се защитят.  Но битката ще е неравна,  защото там уязвим щеше да срещне уязвим,  страж щеше да се бие с демон,  и с някое чудовище - витек, а сега ние воиниците сред стражите едва се оправихме с едни черни могуси. Целият план отиде на театър! - заяви накрая навъсен от яд. 
- Десет метра. - Галдор погледна към тавана и поклати глава с неверие. После очите му се преместиха на Елемаг. - Поне ти ни кажи,  че са някакви червеи с крайници или нещо подобно. 
Тергалана сви рамене и се изчерви. 
- Не мога. - прошепна пламнал от срам. - Бих се за живота си като куче погнато от побеснели мамути. Неочакваха да попаднат на стражи,  инъче...- гласът му се стопи,  но ужасът в очите му бе достатъчно ясен. 
- И вие ще се биете с Аритхин! - обади се главната готвачка без нужда. 
Тримата тергалани я погледнаха с досада и се изсмяха на сила. 
- Жено! - рече й Ерик сурово - с магарешки уши ли слушаш като слухтиш?!  Не сме казали,  че неможем да се бием,  а че могусите са равни на нас тергаланите! Беше освежаваща битка,  но от гледна точка на някой,  на когото това му е работата,  затова се поставяме на мястото на обикновенните хора,  за да преценим на тях как ще им бъде. На мен нищо не ми пречеше просто да ги взривя с някое кълбо Бял Огън,  но ти ще можеш ли? Севиш-очаните,  които ни подслушват ще могат ли? Затова се бихме както би го сторил уязвим,  за да преценим врага от ваша гледна точка.- махна с ръка и седна възмутен на пейката срещу Галдор и Балиш. 
- Тогава ще измислим нов план. - рече замислен Балиш и въздъхна. -  Какви оръжия видял  Тербел в Ауртан-Етумен? 
 Ерик го погледна изненадан и прехапа устни. Водачът им се беше ядосал.