3.
                                                   ШЕПОТ    В    МЪГЛАТА 


 Ерик изчака царете на Теран да си тръгнат и влезе забързан в кръглата сграда без покрив. Цял ден си бяха чесали езиците сякаш си нямаха друга работа.  Огледа се и седна в ляво от Балиш,  който неизглеждаше изненадан от появата му. 
 - До къде стигна? - запита го напрегнато. Тергалана сам си поставяше задачи и си ги изпълняваше . И повечето бяха чиста намеса в работата на Посредниците. 
 - Огледах добре мястото.  Мисля,  че пещерата е тунел водещ право в Глъбините,  но се отказах да проверявам лично. Химир прати къртици и ще чакаме да се върнат. - Ерик се прокашля. - Неволно чух за адхара. - рече тихо. - Техен патрон е стията ми Ирлик ,  мисля че всяко неоправдано действие стрещу им би го ядосало. Той приема твърде отговорно и сериозно работата си,  понеже ми е противоположност. Нещо като Химир е . 
 Балиш се изправи и се протегна с прозявка. 
- Наслушах се за адхара за днес Ерик. Могусите са много по-важни от змиите. 
Ерик кимна и също се изправи и последва Балиш навън,  където последните слънчеви лъчи  отстъпваха пред ноща.  
 - Но те не са глупави. - прошепна Ерик,  докато вървяха по широката улица водеща към парка ограждащ сградата на оракула. 
- Знам. - отвърна Балиш - Но засега не е наша работа. 
Тергалана го изгледа озадачен и очите му се разшириха. Май бе пропуснал една важна подробност. Водача  и Властелина поддържаха връзка и всяко тяхно действие бе предварително обмислено от двамата. 
- Не мога да помогна. - измърмори със съжаление Ерик. Но след миг на лицето му грейна широка усмивка. - Или мога. 
- Какво си намислил? 
- Как да накарам Ирлик да обърне гръб на змиите. Инъче ще имаме проблем. 
- Добре. -  изсмя се Балиш - Но непрекалявай.  
Ерик кимна привидно съгласен да внимава.  Огледа хората движещи се по улицата около тях и усмивката  му угасна. Студени тръпки го побиха като си представи какво ги очаква. 
- Имай вяра. - рече  тихо Балиш,  сякаш прочел мислите му. 
 Ерик въздъхна и кимна.   


Ноща бавно настъпваше,  скривайки полвината свят в мрак. Бледите звезди едва мъждукаха в мастиленото небе,  сякаш не им достигаше сила за да светят.  Но тъмнината бе съюзник в делото.  
 Галдор спря опрял гръб на високия зид и се огледа. Тишина  и пустота. В този късен час нормалните хора спяха одавна,  а престъпниците нещо бяха изчезнали след Деня на Слънцето, явно решили да насочат уменията си в друга посока. Може би демоните им бяха обяснили,  че за да открият по-лесно пакалидите в плът нетрябва да има престъпления извършвани от уязвими. Както и да беше работата бе като песен. 
 Галдор се издигна във въздуха и се спусна в голям двор насред,  който се виждаше триетажна голяма къща облицована със зелен мрамор. Огледа се и се насочи напред,  покрай изкуствено езерце оградено от цветя. Красотата на това място го накара да се зачуди дали случайно Дра-Самен не се е объркал, но нямаше грешка. Въздух на Багад му сочеше пътя и чрез него бала усещаше чудовищна зла сила идеща от къщата.  
 Влезе тихо, все едно лек повей на нощния вятър минаваше през кухнята и коридорите,  и пое нагоре по стълбите. Нищо не беше в състояние да го усети. Той беше самият въздух,  безплътен и невидим,  и неуловим.  
 Премина направо през една от вратите без да я отваря. Край прозореца стоеше тлъст мъж  с мазно лице и рошава брада, който пиеше направо от каната в ръцете си и наблюдаваше две извиващи се като змии танцьорки. Други две момичета свиреха някаква мелодия,  която бала чуваше за пръв път. Всъщност доста от нещата виждаше за пръв път и се изчерви като домат от смут. 
 Музиката секна и четирите шамхати побързаха да изтичат в далечния ъгъл където се свиха една до друга гледайки ужасени ту натрапника,  ту клиента си.  Мъжа до прозореца изтърва каната забравил да отпие,  а очите му се бяха втренчили в Галдор с изненада. 
- Добър вечер Шхаампир- рече му Галдор с усмивка изричайки името на самият пакалид. 
 Мъжът се изправи рязко и очите му станаха черни като две дупки. От него заструи всепоглъщаща злоба.  
- Как смееш?!- изсъска с гробовен глас. 
- Това е моя реплика. - изсмя се весело Галдор. - Аз съм този,  който трябва да попита...Как смееш да стъпаш в  моят свят!- гръмна глас-ураган и всички вещи из стаята се разлетяха във въздуха и се насочиха към пакалида. Но той махна с ръка и ги отклони от себе си.  
 - Само това ли можеш?!  
 Галдор се навъси и погледна треперещите от страх момичета. 
- Бягайте веднага от тук! 
 Те нечакаха друга подкана. Краката сами ги поднесоха,  а страхът им даде крила. 
 Галдор прати въздух за да се увери,  че са на безопасно разстояние и очите му светнаха в синьо. Пакалида обвит в мрак запрати черно кълбо антиенергия към него и бала го пое. Кълбото мина през него и спря зад гърба му,  но вече бяло на цвят. Издигна се и полетя обратно към пакалида,  който отскочи за да го избегне,  но от очите на Галдор излязоха два сини лъча светлина устремени към гърдите му.  Бялото кълбо се взриви удряйки стената до прозореца и тя се срина разтърсвайки всичко,  а лъчите достигнаха пакалида и той нададе писък от болка и ярост. Тялото пламна и след миг вече бе купчина пепел,  а пред Галдор стоеше сенище по-черно от самия мрак.  
 От сенището наизлизаха кълба черна антиенергия,  които Галдор спокойно претвори в бели и му ги върна. А след това светлината го обви и той стана стълб  синьо сияние. Сенището взе да трепти като догарящ огън. Светлината се засили  и огромно кълбо полетя срещу парцала мрак. Удари се в него и той се разлетя на парчета,  които се стопиха във въздуха все едно никога не са съществували. 
 Галдор прие образа си на бледорусо момче в сини дрехи и  огледа критично разнебитената къща. Поредният пакалид беше изличен. Оставаха само още трима, с които се бяха заели приятелите му. Но пакалидите бяха пратени от Аритхин преди побеснялата Урнун да се разкрие. Те бяха съобразени с подкрепата,  която благодарните за освобождението си демони щяха да предоставят. Същите демони,  които ги локализираха и посочиха на балите. Без демоните пакалидите ставаха ненужни на Аритхин,  затова и бяха слаби. 
 Излизайки от къщата Галдор се зачуди  с какво може да ги замени господарката на Па-Кала. Сега когато двете полвини на цялото бяха едно тя неможеше да намери съюзници никъде. И най-големият престъпник би й се изсмял в лицето, защото бе част от Цялото и  следвайки стиите следваше общото цяло или ан-ин-ки.  


Стаята  бе слабо осветена от факла закрепена на една от стените. Имаше маса,  две легл, а голям шкаф и два стола. Доста скромно обзавеждане за лица като тях двамата,  но целта изискваше да бъдат търпеливи. 
 Единият носеше черна роба с качулка скриваща лицето му,  а отпред на робата бе изобразена черна рогата змия озъбена като за нападение.  Той беше върховният вале-кх-хуом или жрец на ушдхаураха - Шшхуурахлил, до скоро само помощник на предишният бе заел мястото му след инцидент. Другият облечен в зелена роба се наричаше  Ххахшшаахх и беше господарят на ушдхаураха. 
За двамата стаята и всичко останало тук бе като унижение и присмех. Могусите сякаш искаха да им напомнят,  че митовете не са просто легенди,  а самата истина. Роби на робите.  Имаха мисия,  която трябваше да изпълнят,  но с какво тази мисия щеше да им е от полза на тях. 
 - Хората от повърхността не са по-различни от апофийците и чаркумите. - отбеляза Ххахшшаахх - Проблемът е,  че са прекалено много! 
Жълтите очи на жреца се присвиха и той изсумтя. 
 - Имаме възможността да се отървем и от могусите и от драконите едновременно. - рече тихо. - Само трябва да ги накараме да се изпобият и да помогнем  да не би да оцелее някой.  Хрумват ми няколко идеи...- изсъска злобно и погледна Ххахшшаахх в очите - Както и преди наивните дракони никога няма да заподозрът клетите и окаяни роби. Виж какво щеше да стане с апофийците...ако не се беше намесило онова жалко момиче с кървавата коса досега да са започнали да се изпобиват за нищо. Тя обърка всичките ни планове! 
- Според драконите тя е Смъртта. 
Жреца се изсмя. 
- Не ги разбирам техните рангове и титли и не ме интересуват. Но искам от теб да се погрижиш за нея и за всички,  които й помогнаха  да обърка плановете ни. Разбира се следите трябва да водят към апофийците. Няма да се откажем никога! Никога!- просъска жрецът,  а в жълтите очи светна жестока злоба. 


  Огнена светлина осветяваше зала от зелен нефрит,  масивни колони поддържаха тавана а по стените бяха изсечени прекалено ръбати барелефи. Срещу входа на висок подиум се намираше огромен нефритен трон зает от гущероподобно същество носещо бяла препаска около бедрата и странна корона украсена с пъстри пера. Жълтите очи без зеници гледаха втренчено двамата застанали пред подиума към трона. 
Съществото но трона нямаше име,  а само титла. Ставайки владетел оставяше рожденното си име и приемаше титлата Аварга-Могус или Господарят-Змей. От деня,  в който го бе сторил бяха изминали повече от триста години,  в които би управлявал мирно едно щасливо царство. И бе така допреди около месец когато като гръм от ясно небе в Глъбините се появиха змиите и поискаха убежище. Същите змии,  които ги бяха предали,  а после насъскали драконите срещу им правейки всичко възможно войната да продължи вечно. Сега тия змии искаха помощ срещу драконите,  които били слаби и можели заедно да ги победят. 
- Минала е цяла чакрабалаера - рече единият от могусите. - защо чак сега проклетите змии ни търсят? За толкова време сигурно е имало милиарди случаи,  в които драконите са били слаби и малобройни. 
- Не ни пречи да идем и да разгледаме- сви рамене другият - Змиите твърде мното са ни мамили за да им се доверяваме леко. 
Аварга-Могус  се позамисли и въздъхна. 
- Знаете ли какво си мисля аз?! Дайте да си оредим сметките с мръсните змии веднъж за винаги, а за драконите ще мислим,  след като не остане и помен от тия отровни твари!- изръмжа свирепо господарят на змейовете. 
 Двамата могуси се усмихнаха,  а в муцуните им лъснаха два реда огромни зъби остри като ножове.