1.
                                          СТРАЖИТЕ    НА   СВЕТА  
                                   


  Слънцето греещо на безоблачното синьо небе обля с лъчи обширната равнина,  насред която като от нищото се бе издигнал цял град от дърво само за няколко дни. Не много далече се виждаше висока и недостъпна планина. Тя беше Артамаг. А равнината,  в която се простираше странният град беше Муртил,  на границата между Хуран,  Лахор и Дану. 
 Дървените постройки бяха на един или два етажа,  разделяни от прави като струни пътища,  покрити с каменна настилка.  И всички водеха към центъра където се намираше огромен по размери кръгъл площад. Той бе оставен с ниско окосена трева,   която го покриваше като мек килим. 
 Слънцето насочи вниманието си и към хората в дървения град, наричан от самите тях Сборището. Тук се бяха събрали хора от цял Теран, призовани от стражите на реда и стиите им. Никой не бе отказал подканата да се яви и след като се събраха на куп издигнаха този град и казарма, където да се подготвят заедно за задачите си. Десет хиляди воини с необикновенни таланти,  които трябваше да доразвият до такава степен,  че да станат равни на страж със подобен талант.  Треньори им бяха самите тардури и стиите им. Те най-добре разбираха хората и се сработваха с тях, а талантливците ги слушаха и се стараеха да достигнат най-високи нива за колкото се може по-кратко време. На кръглият площад от изгрев до залез,  и от залез до изгрев,  десет хиляди воини тренираха неуморно. Дарбите им трябваше да им станат навик до такава степен,  че събудени от сън,  посред нощ,  първата им работа да бъде да ползват таланта,  с който са се родили. А техните дарби небяха малки. Самари: хора с невероятна памет,  лигнвисти и логици нямащи равни; Чи-Бали: хора разбиращи езика на всяко живо същество и можещи да разговарят мисловно с него; Знахари : хора с вродена лечителска дарба;  Заклинатели:  оператори с четирите стихии ; Друдури : мислочетци можещи да открият и най-дълбоко пазените тайни на всеки;  Кутани: хора можещи да летят и да преминават през всяко препятствие все едно са въздух; Ахтлими: всечуващи,  за които дори тишината има звук; Пилмени или такива,  които усещат злото и са неуязвими за него;  Тиканбари или бързоходци-хамелеони.   Тези таланти щяха да са им от полза само,  ако станеха равни на стражите в силата.  

Но имаше и други, на които тренировка не им трябваше,  те бяха тренирани по рождение. Това бяха багаторите и балкириите,  наричани  и полувитеци,  понеже претижаваха силите и уменията на самите витеци,  но бяха уязвими.  Единственото,  от което се нуждаеха беше да научат нещо повече от горе на това,  което им бе вече известно. Тези 24 хиляди воини,  събрани в бившия стан на тарийците,  край Ярнвидур,  се обучаваха едни други без помоща на стражите.  
 Закалд отпусна меча и изпуфтя. Противника му беше не по-малко уморен от него,  но явно палещите лъчи на слънцето не го караха да се топи от жега. Това беше предимство въпреки,  че баланеца държеше много по-тежък двуръчен меч.
- Спираме ли?- запита басадонеца и свали забралото от лицето си.
- Твърде горещо е. - рече с пресъхнало гърло Закалд. Усети лек срам от това,  че се оплаква.  
- Разбирам - кимна баланеца и се навъси. - Но врага едва ли ще се съобрази с това,  че на разглезеният артанец му е топло!- обяви и се хвърли напред в атака. 
Закалд вдигна меча и едва успя да блокира замаха. 
- Не съм разглезен. 
- Тогава измисли по-нормална причина да спрем. 
- Краката ти се преплитат...натежават...ръцете едва вдигат меча...
- Друг път!- изсмя се баланеца и меча на Закалд издрънча в краката му.  
Очите на двамата се срещнаха и Закалд преглътна на сухо,  усещайки върха на противниковия меч опрян в гърлото му. Баланеца го изгледа недоволен и свали оръжието. 
-  Обръщаш прекалено много внимание на тялото си по време на битка. - рече с укор. - Все пак с нас ще има и оператори, няма да си сам. 
- Добре. - сви рамене Закалд и си пребра оръжието от прахта. - Но тези оператори няма ли да са прекалено заети,  че и теб да гледат? При нас не е задължително да има оператори с енергиите,  затова нашият живот си е наша  отговорност. Така,  че отивам да пия вода. А ти чакай някой оператор да ти донесе. - обърна му гръб и се запъти към близката постройка.  

Склада за талисмани-оръжия бе празен. Четиримата пазители доволни от себе си стояха на прага загледани в празните рафтове високи до тавана. Нито едно оръжие не бе останало. Сега теранците имаха отлични оръжия можещи да убиват дори стражи на реда. А осемте бали се бяха захванали да направят и нови. 
- И все пак нестигат. - рече замислен Нагай. - Трябва ни нещо повече, а не само оръжия.  
- За съжаление всичките схеми и чертежи на Упуфуп са унищожени и няма как да ги откраднем. - сви рамене Тенгу. Тергалан Ерик беше постъпил недалновидно. 
- Нямаше да ни свършат работа. - поклати глава Хирам. - Това за екипировката е вярно,  но то трябва да е съобразено с нуждите на теранците.   
- Здрави като диамант,  но леки и тънки като паяжина брони - каза Датрик - Материя по-твърда и по-лека от всичко.  
- Според легендите стражите имат доспехи от диамантин. - кимна му Нагай. - Но това са само митове. Те ползват същите кожи и железарии като нас. - Обърна гръб на склада и тръгна нагоре. 
Останалите трима го последваха. За да разберат дали беше само слух трябваше да питат някой страж. Но досега небяха виждали такъв облечен в диамантин. 
Прекосиха бързо занемареното мазе на Оркна задържайки дъха си.  Вече нямаше смисъл да е в такова състояние,  но нямаше смисъл и да чистят. 
 Насядаха край масата в кухнята и въздуха пред Датрик завиврира. Той протегна ръце и изкара от  прозореца,  отворен с помоща на багад,  четири бири и голяма чиния с пържена риба. Прозореца изчезна и тенахиеца подкани с жест останалите да започват.  
 Очите на Нагай проблеснаха за миг в жълто и той се усмихна леко. След минута край масата се появи светеща бяла мъгла,  която се уплътни и заформи. И след миг,  като вечност,  до пазителите на свръхталисманите стоеше Тербел. 
- Надявам се наистина да е сериозно. - огледа ги подозрително. Четиримата бяха сериозни и отговорни хора,  но понякога и най-стабилните ставаха дребнави. 
- Оръжията са раздадени. - рече Нагай. - Но нестигат. Трябва ни и екипировка като вашата. 
Тербел го изгледа с недоумение. Те носеха съвсем обикновенни доспехи,  като останалите войници. 
- Като нашата ли? 
- От диамантин. 
- Диамантин ли?! - тергалана седна на пейката до Тенгу и се замисли. За пръв път чуваше за такива доспехи. - Незнам...освен някъде в Ауртан-Етумен да има нещо забутано нейде. В легендите се говори,  че стражите имат екипировка от диамантин,  така че ако е истина защо не сме с такива доспехи? Защо Упуфуп не е приготвил такива за апофийците? 
- Добре де,  неможем ли да си направим? - попита Датрик и отпи от бирата си. - Какво ни трябва?  
- Ще трябва да можем. - въздъхна Тербел и се изправи. - Ще проверя в Ауртан-Етумен. Всяка легенда има за основа някакво реално събитие. Щом в легендите има диамантин,  значи той съществува някъде. -  Изтегли се на страни от масата и изчезна както се бе появил. 

Бялата светлина идеща от небето го заслепи и той присви очи. Огледа мястото където се бе пренесъл и размерите го зашеметиха. Намираше се в кръгъл двор със фонтан в средата. Наоколо се издигаше изкрящобял палат строен от гиганти за гиганти. Всичко беше толкова грамадно,  че Тербел сравни себе си с мравка стояща пред кит. Веднага разбра,  че идеята просто да се пренесе бе нелепа. Аурите ги бяха предупредили да не се пренасят материализирани в Ауртан-Етумен и сега разбираше защо. 
Издигна се във въздуха и полетя напред към входа,  който забеляза,  а с помоща на въздух на багад се оголеми достатъчно за да не се чуства като буболечка. 
Стъпи на крака и влезе в палата. От някъде идваше музика,  а въздуха миришеше на цветя. Намираше се в място,  което теранците смятаха за свой задгробен свят. Тук идваха духовете на мъртвите след края на живота на телата им. Това обаче беше нещо много повече. Тук стражите си почиваха,  когато небяха на смяна и това бе мястото където живееха балите и балришарите обикновенно. 
 Със страхопочитание Тербел вървеше през коридорите разглеждайки фреските по стените. Те изглеждаха като истински,  но той знаеше,  че изобразяват събития от преди толкова много време,  че само Ворум знаеше кога са биле.  Образи разказващи истории от място,  което вече несъществуваше.  
 Пътят го отведе пред двойна врата,  която безшумно се разтвори щом тергалана спря пред нея. Пристъпи вътре и спря на прага. Пред него стоеше огромно бяло куче и го гледаше втренчено. 
- Назад! - проговори кучето. - Върви си веднага! - гласът му бе заплашителен. 
- Успокой се Андестун. - вдигна ръка Тербел. - Не съм крадец.  Тук съм да потърся нещо наречено диамантин. 
- Нещо?! Тук няма "нещо",  а важни предмети,  които пазя! И ти няма да минеш. 
 Тербел го изгледа намръщен и от очите му бликна бяла светлина,  която го обви и тергалана се превърна в същество от енергия,  пред което гигантското куче вече изглеждаше съвсем обикновенно. 
- Дали няма да мина?!- запита го Тербел и Андестун се изтегли настрани виновно свел глава.- Спокойно де,  грешката е моя. - добави Тербел и кучето го погледна весело. 
 Тербел тръгна напред през залата разкрила се пред него от прага. Това бе склад за Вълшебни Предмети. Кой,  кога и защо ги бе правил никой незнаеше. Принципа им на действие също беше неизвестен. Но работеха,  вършейки странни неща които за сега нямаха обяснение.  След предметите дойде ред на оръжия,  които беше по-добре да си останеха тук и никога да не попадат в човешки ръце.  Някои бяха изобретени от стражи,  а други от откачени учени,  смятащи,  че правят добро като измислят оръжия можещи да убият милиони на веднъж. Пред тия оръжия онези на Упуфуп бяха като играчки на обидено бебе. 
 Следваше стена с арка,  отвъд която странният склад-музей на възхода и падението продължаваше. Тербел се огледа и се усмихна. Беше открил,  това,  за което бе дошъл.  По рафтовете имаше грижливо подредени шлемове,  ботуши и ръкавици гащеризони и нагръдници.  Взе един гащеризон и го разгъна. Размерът беше за  кит,  а не мравка. 
Зад себе си чу стъпки и извърна глава. Очите му срещнаха тези на пазителя Андестун. 
- Кой е оставил тук всичко това? - попита го Тербел. 
- Би трябвало да знаеш по-добре от мен. - отвърна кучето. -  Всичко тук си е ваше. 
- И от кога не сме ги използвали ? 
- Изпитваш ли ме? - запита кучето и се изпъна гордо. - От 192 хиляди години.  
- Но те са огромни. 
Андестун килна глава на страни. 
- Доколкото знам винаги са по мярка. До сега оплаквания не е имало. Но внимавай,  ако смяташ да си взимаш от тях. Според правилата стражите не трябва с нищо да се отличават от уязвимите на бойното поле.  
- Твоите правила ли? - попита го Тербел. 
- Не. Аз бих дал на всички. - отвърна Андестун. 
- На този,  който ги е направил ли са правилата? 
- Не,  той ги е направил за всички. 
- Тогава кой е казал,  че неможем да ги ползваме? 
Андестун сви рамене,  но на тергалана отговор не му трябваше. Знаеше кой е измислил това правило и защо.  
- Мога ли да ги взема всичките?- запита замислен. Диамантина съществуваше и екипировката бе достатъчна за да стигне за всички  бойци. 
- Те са си ваши. - кимна кучето. 
- Благодаря. - усмихна се тергалана и кучето завъртя опашка доволно. 
Тербел огледа рафтовете възхитен от находката. Вече бяха напълно  готови да посрещнат враговете.   Щеше да занесе в Сборището и в стана край Ярнвидур, и да раздаде и на останалите бойци с талисмани-оръжия.  Каквито и сили да имаха враговете сега те им бяха равни.