ГЛАВА  ДЕВЕТА 
                                                       СТРАННОСТИ 


Гирсив и Врищух стояха седнали на стълбите водещи към двореца на балнагарските владетели зареяли погледи напред към града приличащ на спирала, имаше само една улица виеща се от единствената градска порта до двореца. Предложението беше отхвърлено като невъзможно. Не можело да се изискат още пазачи за Забранената Зона защото  най-добрите воини на Теран били по-необходими на бойното поле. За помощник Гирсив бе повикал вторият Посредник,  но и двамата заедно неуспяха да убедят Астеринта и Хишанинти да се съгласят охраната да бъде удвоена. Дали Урнун нямаше пръст в това? 
Двамата се изправиха едновременно и очите им светнаха в бяло. 
Пренесоха се дълбоко под двореца. В голяма  естествена пещера,  потънала в мрак и студ. На плосък камък насред пещерата се бе свила на кълбо голяма змия,  а жълтите й очи сякаш гледаха през тях. Посредниците направиха крачка към нея и тя се размърда. 
 - Какво искате прилепи стоящи на два стола? - запита ги тя с равен леден глас - Вървете и говорете с господаря си и слугите му за бентаон,  не с мен. Ясно ми беше още някога, че Седемте се съгласиха с Дхрагкхаан от безизходица. 
- Искаме само да убедиш Астеринта да се съгласи да поиска удвояване на стражите пазещи бентаон. - отвърна Гирсив. 
Змията издаде съсък подобен на смях. На тия самата им работа беше да са безочливо нагли. Събратята им подаваха ръце на враговете,  а те идеха за помощ при нея. 
- А мен какво ме интересува бентаон?! Да не са мой гаф случайно? 
Стражите се спогледаха. 
- Урнун знаем,  че си сърдита,  но не бива да се държиш по този начин. - рече спокойно Врищух. 
- Сърдита! - Змията  се вдигна и изправи заставайки очи в очи с посредниците. - Сърдита! По милостта на врага си се превърнах в някакво служителче на Гар-Один-Пириш. Трябваше да известявам решенията й на стражите каквито и да бяха те. А за помощници имах  Мехен и Апофис, които да съобщават на уязвимите посредством оракули,  ясновидци и пророци волята на върховните стражи. А вие ми отнехте всичко! - заяви с ледена злоба,  която накара стражите да отстъпят назад. - Нима не получавате каквото искахте още в началото- повърхността да е лично ваша?! Само вие и никой друг вид!  Появи ли се съперник аз ви го посочвах и вие се вслушвахте в думите ми. 
- Това е лъжа! - извика й Врищух навъсен. - Защо ни говориш глупости Урнун?! 
- Ако са глупости защо винаги хващахте оръжията? 
- За да се защитим. - отвърна Гирсив. 
- С нападение. - змията се разсъска подигравателно, а после се втренчи в тях все едно бяха мишки,  които се готви да атакува внезапно забивайки отровни зъби в телата им. Хищните жълти очи ги накараха да изтръпнат. Това не беше Урнун,  която познаваха.  
- Какво искаш да кажеш? - запита през зъби Врищух и се навъси като облак носещ  ураган. 
- Че балришарите бяха прави навремето! - ужасяващ леден смях прокънтя в пещерата и пред двамата,   в мрака се извиси огромна змия,  със толкова зли очи,  че можеха да убиват,  а от огромните й зъби се стичаха големи капки отрова и падаха на пода правейки дупки в него. Пред тях стоеше Наунет,  една от осемте господари на Па-Кала.  

 Нещото в мрака нададе рев и тримата ускориха крачка,  но бягаха от дълго време и вече въздух не им достигаше. А тежките стъпки зад тях приближаваха. Рева се чу зад гърбовете им и последният усети дъха му във врата си. Двамата пред него завиха на  ляво и се тикнаха в тясна дупка която забелязаха от едната страна на тунела. Писъщите на приятеля им ги накараха да изтръпнат. Чуха шум,  от който им се свиха стомасите и се спогледаха. Стъпките се чуха отново,  нещото задуши въздуха и те се вкамениха.  Рунтави крака спряха до нишата и се чу глухо ръмжене. После стъпките се отдалечиха. 
Двамата оцелели постояха известно време ослушвайки си и тихичко се измъкнаха. Пак се заслушаха,  а после се понесоха по тунела,  а страхът им даваше сили да продължат въпреки умората. Завиха и предният се блъсна в нещо космато и голямо,  което изрева и остри нокти проблеснаха в мрака...

Светещите шлемове на петимата  хвърляха блясък в инъче съвсем тъмния тунел,  през който вървяха.  Беше техен ред да правят обход този ден,   който бе един от многото скучни дни на границата със Свърталището. Или по-скоро беше скучен преди да чуят далечни ревове и викове за помощ,  идещи от съседите им. Навлизането в чуждата територия беше забранено,  но се чувстваха длъжни да проверят. 
Завиха на дясно и се заковаха на място втренчени в земята където  малък ботуш лежеше в локва кръв. Петимата граничари се спогледаха,  а лицата им бяха бледи.  

Широкият двор между четириетажните  части на школата Севиш-Очан бе изпълнен с хора,  различни на вид и в облеклото,  те бяха от цял Теран, но до един и севиш-очани, професионални шпиони работещи за всеки можещ да си позволи такъв. Но тв този слънчев ден Магистърът им,   или витека Улчан,  ги бе събрал по специален повод. Дори изпълняващите мисия я бяха зарязали за да дойдат тук в Бур-Басан. Застанал на върха на високото стълбище към северното крило витека изчака глъчта да утихне и множеството да се успокои. 
Огледа ги внимателно с непроницаемо лице. 
- Едва ли сте очудени, че ви събрах до един. - рече с глас засилен от Въздух на Багад за да не му се налага да крещи. - Доволен съм,  че всеки откликна на повика ми,  осъзнавайки,  че неможе да е за нещо дребно. Причината да ви събера се нарича "пакалид в плът" -  на стъпалото под Улчан се появи холограма на Мараш. Пред очите на шпионите главата на сивокосият мъж падна и от врата му вместо кръв излезе черно сенище подобно на парцал от мрак. - Тези твари на Па-кала са плъзнали вредом! - обяви витека - Те могат да предизвикат много беди сред народите представяйки се за  теранци. Затова ви повиках тук. Като витек аз ви давам мисия над всички останали и тя е да издирите всички пакалиди в плът и да докладвате лично на мен за всеки открит. Не ги предизвиквайте и не се  опитвайте да ги убиете.  Сега тръгвайте! - подкани ги витека и холограмата изчезна. 
На групи и по единично севиш-очаните се заеха със специалната си задача. 
- До колкото знам са само дванадесет.
Улчан изви глава и погледа му срещна този на  мърляв мъж с дълга коса вързата на опашка. 
- И за теб се отнася! - сряза го Улчан. 
Мотрас изсумтя.  Извади от джоба си сгънат лист и му го връчи. 
Витека разгъна бележката и  лицето му помрачня. 
- Добре,  не се отнася за теб. - изшептя  ледено.  - Връщай се там и продължавай. 
- Веднага. - кимна  лардонеца и изчезна както се бе появил. 
 Улчан погледна замислен нагоре към слънцето и въздъхна. Какво ставаше на тоя свят? Нещата ставаха все по-объркани, а вестите все по-лоши. Очите му проблеснаха в бяло и след минута до него се появи рошава кафявокоса жена с навъсено лице.
- Заета съм - изръмжа Оркна.
Улчан изсумтя и й предаде бележката донесена от контрабандиста на наркотици и вещерски съставки.  
Витечката прочете написаното и изсумтя.
- Може да се е заблудил. - рече неможейки да повярва. Въздъхна и добави. - За всеки случай ще разпоредя да се сложи по силна охрана на входовете за които знаем. Вече има,  но тя е заради апофийците,  а не ...такива страхотии. - върна му листа и изчезна обвита  в светлина. 

Ерик затвори вратата и въздъхна уморено, оглеждайки стаята си в сградата на оракула. Събу ботушите си зад вратата и свали меча оставяйки го до тях. 
Седна на дивана пред ниската масичка и очите му светнаха,  с помоща на Огън и Земя отвори прозорец,  отвъд който се виждаше кухненска маса отрупана с храна. Протегна ръце и взе чиния със зеленчуци и кана сок, плюс чаша и вилица. Затвори прозореца и се сети за Малкам и Малгон. Двамата сигурно одавна знаеха,  че използва тяхната кухня за да си осигурява храна. Може би дори бяха били там за обяд но прозореца бе твърде малък за да види всичко. Ако го направеше по-голям всичко и всички от кухнята щяха да попаднат в тази стая. 
Зае се с обяда си но забеляза облаче черна мъгла край вратата и остави вилицата. Някой нахълтваше най-невъзпитано право вътре вместо отвън. Подобни нахлувания бяха допустими само за роднини,  приятели и спешни случаи,  но черната мъгла... 
Ерик се изправи и мина пред масичката заставайки лице в лице със среден на ръст тип в черна роба, чиято качулка бе свалена. Имаше зеленикаво лице приличащо на змийско и немигащи очи. 
- Ссстллашшшнооохххх сссееххх ишшшфиинииаффамм - рече фъфлещо-провлачено адхара,  а на лицето му бе изписано смущение 
Ерик присви очи, а после те се разшириха от изненада. 
- Ти си оня, с когото говорих през зомбито в Бал-Хуран! - възкликна тергалана. - Смеси Вода и Въздух, стига си се мъчил. - добави строго. 
Змията кимна и сякаш се усмихна за миг. 
- Благодаря тергалан Ерик. - рече с нормален глас и се отпусна облекчено. 
- Какво правиш тук?Ела - махна подканващо с ръка към дивана и табуретките. Змия или не гостоприемството беше свещенно. Никога не се знаеше кой в действителност пристъпва прага на дома ти,  затова без значение приятел или враг трябваше да бъде приет добре. 
Начинаещият жрец на Ирлик седна на табуретката срещу Ерик и получи чаша мляко и купичка крем-карамел от същото място по същият начин. Двамата първо хапнаха спокойно изучавайки се един друг внимателно. 
- Какво те води насам? - запита го тергалана оставяйки празните  съдини и приборите обратно. 
-  Името ми е Шуушах и съм ученик на Дхвуухлхшаш,  върховният вале-кх-хуом.- отвърна ушдхаураха. -  Но сега съм пратеник на Ирлик. Апофис е при тъмният извор и  защитата по време на боя с Па-Кала е подсигурена. Обаче могусите отказват да приемат Ирлик и дори Тумдрак. 
- А кой ще ги защитава и пази? - попита Ерик озадачен. 
- Господарят им твърди,  че тяхната богиня щяла да се върне по-силна от всякога и драконите този път ще бъдат изтребени до крак. В нашите митове ние сме съюзници на драконите. - отвърна Шуушах. 
- Богиня ли?!- почеса се по тила озадачен Ерик. Кой беше толкова луд да се пише бог? - това е богохулство! - рече възмутен.- Само Всевишният има право да се нарече така. 
- Ерик,  нашите митове се простират далече в миналото. Ние имаме дълбока памет и си пазим книгите като ги преписваме постоянно. - отбеляза Шуушах.- Освен това живеем много по-дълго от уязвимите теранци. Но като страж ти не помниш ли Дхрагкхаан?- запита тихо. - Нима стражите на реда са забравили че били единствените оцелели дракони само защото били неуязвими? И от тяхната кръв Седемте балришари създали теранците влагайки от своя дух в телата им. Можеш ли да си спомниш. 
Ерик се замисли. Зенда бе по-подходяща за такива неща, но адхара вече я бяха обявили за демона на луната,  който яде деца. Нетрябваше дори да я споменава. 
Затвори очи и се отпусна, а бяла светлина бликна от тялото му. Змията го гледаше с благоговение. 
- Дхрагкхаан - изшептя Шуушах взирайки се в светещият тергалан. 
Ерик не му обърна внимание навлизайки в дълбините на собственото си съзнание за да открие отговорите, които му трябваха. 
Когато приключи и светлината се стопи лицето му бе пребледняло и пот бе избила по челото му. 
- Не може да бъде. - изшептя и преглътна на сухо. Онова, което бе видял и чул го бе потресло. Излизаше, че пак на време се бяха усетили. Врагът правилно бе предположил,  че след дванадесет милиона години никой нищо нямаше да помни. Врагът действаше точно както и тогава бе действал, но те предпочитаха да виждат само лесното, само това, което бе пред очите им. Заслепени от желанието да се защитят от опасен враг,  който сами си бяха създали,  невиждаха истинският противник зад гърбовете си. 
- Върни се при Ирлик и му кажи че осем стоят заедно срещу всички. - каза тихо и адхара се изправи и кимна с потъмняло лице. 
- Този път ще послушате балришарите,  нали Дхрагкхаан? - запита  неуверено. 
- Да! - потвърди Ерик и замислен се облегна назад.