ГЛАВА  ОСМА
                                                          ОТГОВОРИ 

Сградата на оракула съвсем бе заприличала на хотел,  с напредването на времето и приближаването на деня на лятноно слънцестоене,  което щеше да е на двадесет и първият ден на месец Лисица. Почти всички стаи за гости разположени на трения и четвъртият етаж бяха заети, но Хериан и Стенел бързо намериха стая за Ариана. В Сария не всичко бе казано от съображение за сигурност. Имаше неща които хора като  вещицата нетрябваше да знаят. Но пък още тогава доста неща се промениха там. Като наследник на поста на Мараш Витар бе свикал събрание на всички благородници и васали в тронната зала и им представи Лумаш и Кирейна като владетели на целият Киериш, а доказателство беше и меча-талисман на прадревният цар Йездигерд,  макар че имаше доста документи сочещи царете на киерите като владетели и на Тамерзан. Таморанските благородници ги чакаше превъзпитание,  но двамата балришари нямаха време да гледат. Първата им работа в Офир беше да съобщят на Нинурат за събитията в Сария,  а реакцията на кулабеца беше очаквана: смя се доста дълго,  а после реши да пийне за да отпразнува "натриването на носовете на мерзавците". 
След двамата се разделиха. Стенел реши да говори с Чар и Барвин за пакалидите в плът, оставаха единадесет и само за Гхуувнах знаеха нещо. А кефенското съзнание на тялото му го правеше честен,  отговорен и разумен,   което го правеше малка заплаха. 
А Хериан бе поел задължението да обясни всичко на Ариана като хората. Стоейки до прозореца в светлата уютна стая,  която й бе предоставена от Началника на охраната, витека Тайхит,  се чудеше от къде да започне. Взираше се в принцесата седнала в креслото до студената камина и през главата му минаваха мисли нямащи нищо общо със каквито и да било пророчества. Обикновенно в приказките като спасиш принцесата тя ти овисваше на врата влюбена до ушите,  а щасливият й баща със сълзи от радост в очите ти даваше ръката й,  да си живеете щасливо до края на дните си. Но тази принцеса изглеждаше по скоро ядосана, а Садиат би се просълзил, но по съвсем друга причина. Всичко, което й се бе струпало на главата бе заради неговият конкурс-подигравка и заради идеята на Янтар да съчетае удоволствието със работата. За късмет тардурите Селена и Белет й бяха обяснили накратко някои неща. 
- Съжалявам. - рече тихо Хериан. - Въобще нетрябваше да става така. Балришарските пророчества са писания върху камъни поставени във Витала,  междинният свят. Имат две части. Първата част са от началото на тази чакрабалаера, а втората от началото на следващата. Първите са по-скоро бележки за това какво трябва да се направи за да стане  онова,  което неможа заради милосърдието на Дхрагкхаан. Нетрябваше змии да стават пазители на двата извора на силите, но за да бъдат удолетворени всички страни еднакво и да има мир ние се съгласихме. За съжаление много сбъркахме!  
- Значи истинските пазители сме аз и Диара? - запита го навъсена Ариана. Никога не се бе запитвала дали случайно няма някакви сили. Едва след срещата с тардурите започна да се чуди защо наистина змии командосваха стражите, които на вид бяха теранци. Тогава на сън бе научила от някакви светещи същества какво се било случило след войната с могусите и победата на цялото в битката с Наунет. Господарите на хаоса бяха осем,  Наунет и Аритхин бяха само две от осемте змиеподобни същества. В предишната битка победили като превърнали господарката на хаоса от нищо в нещо. Това нещо нарекло себе си Урнун и Птицата го взела за своя помощница. Стражите  не посмели да протестират,  а Твореца си затраял, може би знаел какво ще стане после. Но покрай Урнун се появили неизвестно от къде още две змии твърдящи, че са патрони на драконите и адхара. Това дошло в повече на балришарите, чиито планове се объркали. Те взели решение да изчакат удобен момент,  а до тогава само да пазят хората от пълно изтребление. Било им ясно още в началото, че тези змии работят единствено за доброто на могусите,  въпреки че привидно били от голяма полза на стражите,  ако  това да си създаваш само врагове бе полза. 
- Да! - кимна Хериан. - Но се наложи да изчакате цяла вечност,  преди да дойде подходящият момент да се появите.  И докато не се появи Този, който държи колелото на съдбите в ръцете си, сте в опасност. А също и ние трябваше да не се разкриваме но...пакалида щеше да запрати всички в Па-Кала. 
 - Но всички знаят,  че сте балришари. 
- Едно е просто да знаеш,  а друго да видиш с очите си. - сви рамене той и добави - Сега е въпрос на време Урнун да разбере къде и кои са тези,  които издирва . 
- Великият цар на Тариаш се страхува от влечуги?!- възкликна иронично Ариана и го погледна в очите . 
- А...ннеее.. - запъна се Хериан и се изсмя. 
- Всъщност какво стана после? - запита го развеселена от спомена за конкурса за велика царица. 
- Нищо. - отвърна балришара. - Повечето прочти веднага си намериха съпрузи заради  препоръките на Вириат и предполагам са щастливи.  
- Значи неможа да си харесаш нито една?! 
- Хм ! Идеята беше да ядосам васалите си,  реално погледнато неможе великата царица да е с по-нисък ранг,  понеже се очаква да управлява заедно със царя.  Какво уважение ще извика в царе като Янтар, Сурумир,  Аран или Вириат, ако е техен васал?! За съжаление - въздъхна - политиката е противно нещо и чувствата са строго забранени. Колкото по-високо стоиш,  толкова по-безчуствен трябва да си. 
Ариана се изправи и застана пред него като несваляше очи от неговите. 
- Така ли? - изсумтя тя. - Тогава защо баща ми като се пребра от съвещанието,  тук в Офир,  каза че не очаквал великият цар на Тариаш да помоли всички да не налитат на бой прекомерно за да си останат живи и здрави? Коя е причината да не искаш тарийците да воюват? Един безчувствен политик не би трябвало да го е грижа за хората,  а ти балришар Хериан ги обичаш и се страхуваш да не ги загубиш.- сложи длан на гърдите му и добави с усмивка. - Тук има нещо,  което не е от камък,  и колкото по-високо стоиш толкова по-чувствителен трябва да си. И малко прорицател за да се досетиш,  какво си мислят обикновенните хора. Защото всичко зависи от тях,  а не от царете. 
- Тии...- погледна я умилено Хериан. Прегърна я внимателно,  все едно беше от кристал,  и добави тихичко. -  От царица като теб не бих се отказал. 
- Ние барсилците  предпочитаме нещата да се казват направо. - отбеляза Ариана и го погледна с лека усмивка. Да кажеш на хурит да говори направо бе все едно да накараш котка да лае. 
Хериан я погледна объркан.  Как се казваха такива неща направо? Неможеше ли сама да се сети?  Сигурно трябваше и на колене да пада..." кви са тия глупости сега!". 
Тя се дръпна крачка назад и го огледа от глава до ботуши с усмивка. 
- Е? 
- Добре...- изпуфтя неловко и я погледна в сините,  като небе по здрач,  очи- Ваше Височество... - изсмя се на себе си и сви рамене. Тя едва ли очакваше точно такива думи. - Ариана,  ще имам ли честта да получа съгласието ти да прекараме живота си заедно?! - запита като обикновен тариец. 
- Честта е моя,  Хериан! - отвърна с усмивка тя. Без официалности звучеше по-добре. 
Балришара я изгледа подозрително и устата му се разтегна в широка усмивка. Прегърна бъдещата си царица и зарови лице в косата й. Според пророчествата изобщо не трябваше да става това, което се бе случило, някой сякаш се бе намесил и ги бе променил. Това вече нямаше значение. Когато скочи уплашен от видението още не осъзнаваше, че май на конкурса някой го бе наказал за дето се подиграва с най-голямата сила на света. Сила,  пред която и върховните стражи се прекланяха. Това бе моща на мощите,  енергията на енергиите,  силата палнала искрата дала начало на всичко. 
- Обичам те ! - прошепна едва чуто,  но вътрешно го извика с все сила.   

Когато бе приела да се включи  в игрите на Сатуам и открадна тялото на момичето не бе обърнала внимание на една много важна подробност. Дреболия,  от която се чудеше как да се отърве. Сега досадната дреболия стоеше пред нея насред парка и и се усмихваше лъчезарно,  а ветрецът пилееше косата му с цвят на пясък. 
- Не ми харесва! - хвърли на тревата в краката му цветето,  което й бе подал. Откъде можеше да знае,  че тялото е на Идоза сестрата на Калте,  която не отдавна се бе омъжила за Олент от Троан атлански. 
- Е,  поувяхна- съгласи се Олент с усмивка. 
- Ми разбира се - изръмжа Темот - То след брака всичко увяхва. 
Олент се разсмя весело. 
- Не говори така - рече й през смях. Нямаше представа как,  но жена му много се бе променила откакто дойдоха в Офир. Може би имаше нещо във въздуха,  но вече не беше студената мрачна принцеса,   за която трябваше да се ожени,  според договора с Карида сключен от баща му още преди да се роди. Тази срещу него  бе вулкан от огнени чувства и въпреки капризите и глезотиите му харесваше повече от преди. 
- Това е истината Олент! - заяви сериозно Темот  и се ухили заразена от смеха му . - Но малко водица би съживила  повехналите растения. - гледаше го как се хили и вътре в нея нещо сякаш пламна и се усети лека като перце. Какво ли щеше да стане ако му кажеше истината? 
- Какво? - изгледа я той като видя сериозното й лице и усмивката му се стопи. 
- Всичко е прекрасно Олент. - рече тихо Темот със съжаление в гласа. - Ти си добър човек и ми е неприятно да те лъжа. Незнам какво ще стане,  но рано или късно тергаланите така или инъче ще ме надушат. По-добре аз да си призная,  отколкото от тях да чуеш - въздъхна и го погледна гузно. 
- Не разбирам - сви рамене Олент. - какво общо имат тергаланите Идоза и за какво си излъгала? 
Темот изпуфтя и се огледа. После се взря в кафевите му очи. 
- Аз не съм Идоза- прошепна с пресъхнало гърло. - Името ми е  Темот и съм от демоните,  които Шитала пусна от Забвение. Трябваше ми дегизировка,  а твоята съпруга беше първата попаднала пред очите ми. Не вярваш ли? - запита сато видя неверието в очите му. Мрак бликна от очите й и я обви. А когато се разсея пред атланеца стоеше стройна жена в черни дрехи с рогата корона. Кожата й беше оранжева като огън,  а очите тлеещи въглени. 
Олент зяпна слисан огненото същество. Приличаше на сестрата на Бала-Лаолатин или Енлил.  Но короната подсказваше,  че не е. 
- Това съм аз - рече огнената жена и прие отново образа на златокосата атланка. 
- Това си ти? - изгледа я Олент- Идоза...Темот...ако това си ти - усмихна се щастливо - То аз...ти благодаря,  че ме отърва от онова парче лед,  защото ти си милион пъти по-човек,  от колкото тя някога щеше да стане!- заяви гледайки я право в очите. 
- Не си ли уплашен,  излъган,  ядосан??? 
- Не. - поклати глава Олент ухилен  - Няма значение какъв е външният вид Темот,  важно е вътре. Пък и вида ти е като истинският вид на Енлил. 
- Сериозно? - изгледа го  Темот и се засмя- Господарката на Преизподнята прилича на основната стихия Огън! - прегърна го през раменете и разроши косата му. Колко много имаше да учи още съпругът й. Човекът накарал демон да се влюби.