ГЛАВА   ЧЕТВЪРТА 
                                                      БЕЗСЪНИЦА


Изправи се и седна в леглото втенчен пред себе си. Сигурно беше към един след полунощ,  но видението го бе разсънило. Можеше и да е просто сън предизвикан от някоя и друга разсейваща мисъл през деня. Ами ако не беше? 
Хериан скочи на крака и се облече бързо.  Излезе от стаята и срезе тихо по стълбите за да не събуди някого. Освен него при Оркна бяха отседнали още трима: Нагай,  Калте и Итан. Не трябваше да ги буди. 
Блъсна се в някаква ваза на влизане в банята,  но успя да я задържи. Изми се и се вгледа за момент в лицето и очите си. Отвън си обу ботушите и очите му светнаха в жълто. 
Пренесе се в преддверието на неголям дворец осветено от факли по стените. Двама стражи дремеха седнали на стълбите към горния етаж и трябваше да ги побутне за да отворят очи. 
- Кой?...- огледа се единият сънено. 
- Уааа...съмна ли бре?- протегна се другия. 
- Още не е мръкнало. - отвърна Хериан и двамата го зяпнаха стаписани. Големи пазачи бяха тия.- Къде е Садиат? - запита ги и се навъси.  
- Сигурно спи. - отвърна първият и пак затвори очи със сладка прозявка. 
Вторият се изправи и стисна здраво копието,  на което досега се беше подпирал. 
- Кой си ти , че да ти казвам?- попита тихо. 
- Щом идвам посред нощ сигурно си има причина. - отвърна Хериан и добави - спи си! 
Войникът седна обратно при другия и главата му клюмна на страни. 
Балришара мина покрай тях и тръгна по стълбите нагоре. 
В коридора на горният етаж нямаше стражи. Имаше няколко врати и той спря и се позачуди коя е царската спалня. Сви рамене и започна да ги проверява надниквайки във всяка. Накрая откри търсената и влезе шумно. 
На широко легло спеше и хъркаше като заклан грамаден на ръст мъж  с бръсната глава и посивели мустаци. Хериан го изгледа навъсен, взе каната стояща на нощното шкафче до него и лизна течността  на лицето на спящия. 
Садиат скочи и го зяпна стреснат. А миг по късно лицето му се  зачерви от яд. 
- Това...- изправи се на крака и се огледа за нещо като оръжие. - Ей сега ще видиш ти... 
- Имам един въпрос. - рече му съвсем спокойно балришара. - А ти хъркаше и реших да се събудя,  вместо да те питам както си спиш. 
Царят на Барсубаш го огледа внимателно и очите му се разшириха от изненада.  
- Ввашш..
- Дъщеря ти да е изчезвала безследно наскоро?- прекъсна го Хериан. Нямаше време за глупости по никое време. Бяха го предупредили да я пази и да не я пуска извън града. 
Садиат стисна зъби,  а лицето му побеля като брашно. 
- Намерихме само коня й със счупен врат. - каза с треперещ глас и седна с въздишка. - Избяга! - сведе глава - Избяга.- вдигна глава и погледна безпомощно балришара. - Зиртия успя да улови следи от енергия на мястото...много лоша енергия. Направо се поболя опитвайки да определи вида й. 
-Разбирам. - кимна Хериан и му се прииска да цапардоса барсилеца. Но се сдържа и само стисна юмруци. 
- Ще можете ли да я спасите?- запита го тихо Садиат. 
- Трябва. - кимна му Хериан. Не беше сън. 
Изтегли се на страни и обвит в жълто сияние се пренесе в покоите си в Балшир-Артан. Свещите на масичката грееха край празни чаши,  чинии и шишета,  навред бяха разхвърляни дрехи,  а в леглото му се бяха гушнали сладко две бледоруси  глави. 
 "Гълъбчета"- усмихна се умилено,  вместо да се ядоса,  като разпозна брат си Закалд и годеницата му. 
С безшумни стъпки отиде до гардероба си и го отвори. Огледа дрехите и се захвана да се преоблича.  Нямаше време да спи или чака до сутринта. 
  Щом приключи излезе тихо в коридора и щракна с пръсти. В ръцете му се появи двуръчен меч от сапфир. Един от дванадесетте талисмани-царски мечове. Обикновенно ходене без оръжие. Но сега беше различно. 
Пренесе се отново в  Самандур, столицата на Барсубаш и се отправи към градските конюшни разположени край единстветана порта на града. Вятърът се засили носейки облаци по нощното небе.  
Пазачите не се виждаха никъде. Явно и те спяха подобно на дворцовата стража. Очите му светнаха и той затърси с Въздух и Вода определена следа. Щом я намери лъч от Въздух се насочи към крайната точка. Излезе навън и се издигна във въздуха над постройките. Огледа под себе си и побягна,  следвайки синия лъч енергия.  Мина над градската стена и пое над плоската равнина Ядът и страхът от това какво можеше да се е случило го  поднасяха напред с вятъра. 
Спусна се леко там където следата на коня свършваше. Животното одавна бе пребрана и изгорено на клада,  но следите стояха. Прекъсна лъча Вода и пребави Огън към Въздух. Енергиите като внезапно избликнал извор заляха земята около него и потръпнаха. " Напипа" енергийна следа,  от която му се догади и се изхрачи отвратен от мръсотията в нея. Дори Дра-Самен не бе излъчвал толкова силна тъмна енергия.  Опита се да я проучи и се олюля зашеметен от болка в челото. Все едно чук го бе ударил по главата. 
Прекъсна връзката с Багад и огледа тъмнината около себе си. Бяха предупредили Садиат да внимава и да не пуска дъщеря си извън града. Как я бяха оставили да избяга не беше трудно да се досети. Щом във тия времена нощните стражи спяха на постовете си какво оставаше за през деня. Извика съновидението пред очите си и се замисли. Черна сянка бе надвиснала над загубилата свяст девойка облечена като войник и се пренесе нанякъде заедно с нея. А какво беше казал пакалида в плът? Че можеше да използва спомените на тялото и да бъде него ако поиска. Ами ако не всички бяха като Гхуувнах-Етре? Ако имаше и такива заемащи високи постове из страните? Едва ли на някой от враговете би му хрумнало да отвлича някой от когото зависи бъдещето съществуване на света. Те искаха да го завладеят,  а не да го унищожават. А за Аритхин Теран беше просто подробност,  прашинка в необятната вселена. Ами ако причината да бъде отвлечена беше по-проста? Тъмната енергия и отказа на Багад да има някакъв допир с нея му подсказваше,  че е бил пакалид,  но причината може би нямаше нищо общо с войната. 
Хериан се намръщи и от земята пред него се издигна камък висок колкото него. Балришара изгледа скалата и юмруци заваляха връз твърдата повърхност. Трябваше някъде да си излее гнева и то веднага.  Не трябваше да я пуска никъде когато се появи в Бур-Лахор. Трябваше да послуша Янтар,  а не да се съобразява с някякви пророчества. Сега беше късно. Някой я бе отвлякъл и отнесъл кой знае къде. Сигурно някой пакалид  се бе вселил в богат принц, смятащ и без това да я поиска от Садиат,  или в някой препорочен зъл цар,  който кой знае какво замисляше. 
Блъскайки и ритайки камъка пред себе си  усети,  че се е разплакал от яд и благодари на облаците,  които скриха звездите.  


Зенда отвори очи и се загледа в тъмното над себе си. Витала,  известа и като Междинният Свят и като Света на Сънищата беше особенно място , където се срещаха минало,  настояще и бъдеще,  и бе нейно владение в качеството й на Господарка но Сънищата. Смяташе,  че вече го е опознала,  но срещата там тази нощ я накара да се събуди обляна в студена пот и трепереща от ужас. 
Изправи се и очите й леко проблеснаха в бяло. Светлината на свещите обля стаята в топъл огнен цвят. 
Край прозореца се  появиха три сияния и след миг там стояха Ерик, Елемаг,  Химир и Врищух. Бяха били заедно във Витала. 
- Какво беше това Зенда?- запита Елемаг навъсен. 
Тя сви рамене. 
-Явно в бъдещето съм толкова могъща,  че мога да правя каквото си искам там. - отвърна тя. Бъдещето й аз, среброкоса бледа жена със жълти очи,  ги бе събрало петимата насред някакви руини и от устата й чуха разказ за страховита война.  Гиганти със ужасяваща мощ нападнали стражите и витеците,  малцина оцелели,  а те петимата отишли в Олеум за да търсят в пустинята на времето песъчинката-миг,  която била ключа към събитията в бъдещето. Намерили я, но когато се върнали било твърде късно. Затова тя отишла във Витала и придърпала  петимата стражи,  но от миналото, когато все още  едва започвали с делата си и неподозирали че са само фигурки на нечия шахматна дъска. Дори върховните стражи бяха просто играчки в ръцете на някого. Зенда от бъдещето им бе съобщила имената на играчите и им бе посочила ключовият момент в който могат да променят бъдещето и да се противопоставят на  играчите. 
- Да бе- изгледа я Химир. - Затова ли всичко бе в руини?! 
- Не е шега нали? - запита Ерик. 
- Не. - поклати глава Зенда. 
- Помислете!- рече Врищух - Пророчества,  които да ни напътстват; Правила,  които да спазваме и...И?- погледна въпросително четирмата. 
- И Урнун. - отвърна Зенда. Бъдещото й аз и бе казало че са наказани от Урнун за неподчинение на нейните напътствия. А Мехен и Апофис били във Вечно Забвение,  заради бунт и тайно подпомагане на наказаните от нея.  
- Какво да правим?- попита тихо Ерик. - Тя е всезнаеща,  понеже е проекция на Гар-Один-Пириш. Дори Тваздар се съобразява със решенията й. Оракулите Радаманд и Астеринта получават виденията си от нея,  всички пророчества са продиктувани от нея на древните пророци. 
- И докъде докарало съобразяването с тях?- изръмжа Елемаг- Свят превзет от могусите, от теранците нито следа. 
- Тя работи за могусите?!- изгледа го озадачен Химир. 
- Така излиза. - сви рамене Елемаг. - Няма теранци,  адхара или каквито и да било други. Всики са изличени,  а света е в руини. Има ги само могусите. Как е станало? Предполагам следвайки пророчествата й сме се избили по между си. Накрая излизат могусите и довършват оцелелите. Началото на това е сега! Тази война!
- Или деня на лятното слънцестоене,  когато официално ще посрещнем водача си. - кимна Ерик. 
- Всички ще очакват той да постави начало на похода и да ни поведе срещу апофийците.- каза замислен Химир. - Ако следваме пророчествата те ще бъдат изтребени до крак, нещо което уж законите на Твореца забраняват. Но не Упуфуп,  Шитала или друг е веновен да ги има. Виновен съм аз! Аз бях този,  който взриви онези талисмани без да помисли за последствията. Мутантите на Оркна приемаме и смятаме за добри защото населяват повърхността. Апофийците също са мутирали жители на Дасамар-Тун. Часта,  които Упуфуп е успял да предупреди да се скрият. От тогава той работи с едничката цел да ни отмъсти за подопечните си,  когато се върнем пак на смяна. Обаче излиза че несвършва поредната ера,  а направо иде нова чакрабалаера! Предстои битка със хаоса и няма добри и лоши стражи, а има Цяло,  всички сме едно за да победим за пореден път. Чисто изкушение за скрит враг,  който умее да чака. И е чакал от миналата чакрабалаера,  когато сме били Дхрагкхаан. Чаркуми,   моризили,   диракхами,  йореги,  адхара,  бентаон, а сега апофийци. Вид срещу вид във вечни войни,  от които няма полза  никой и са еднакво злощастни и за двете страни.  А там в глъбините далече от всичко това си живеят мирно и тихо могусите,  за които няма и думичка в пророчествата.- завърши тергалана и другите четирма се спогледаха. 
- Може и да си прав- каза замислена Зенда.  Как можеха да променят бъдещето обаче? 
- За какво са тук балришарите? - запита Врищух умислен - Те слизат в плът само ако теранците ги грози пълно изтребление. Едва ли е заради апофийците или Аритхин. Миналият път именно благодарение на тях тя била победена от Дхрагкхаан. Те помогнали и срещу могусите,  които оттогава населяват глъбините на планетата. Адхара искали могусите да бъдат изличени,  но драконите ги пожалили и не се съгласили. Седемте се вслушали в драконите и ги пощадили. Но...се появила Урнун като началник на Апофис и Мехен. Седемте се примирили със ситуацията в името на мира. Въпросът е вярна ли е легендата,  която знаем като стражи? 
- Отговорът е в наличието им - отговори Ерик - и някакви си балришарски пророчества,  по които се води Нинурат,  твърдейки , че нямат нищо общо с Птицата. 
Ако не са от нея чии са? 
- Тваздар, Ворум или Всевишният?!- сви рамене Елемаг. Първият беше слънцето-владетел,  вторият отговарящият за галактиката им, а третият беше Всевишният. Въпреки,  че бяха стражи само бяха чували за него.Нямаха идея кой е,  къде е и какво е. 
- Значи от сега нататък ще се съобразяваме с тези независими пророчества. - обяви Зенда и седна на леглото си. - Ще съобщя на всички стражи и стии,  на всички витеци и аешмади...на абсолютно всеки на Теран и в отраженията! Да знаят и да се водят по тях. 
Четиримата кимнаха в знак на съгласие и изчезнаха облени в бяла светлина,  а Зенда легна и се приготви за ново влизане в Света на Сънищата. Щеше да бъде трудно да посети безчет духове реещи се из Витала, докато телата им си почиваха,  но,  вида на бъдещото й "аз" й вдъхна вяра че ще се справи.