Постинг
29.09.2014 16:49 -
ПЪТЯТ НА ЖЕРАВА
ГЛАВА ТРЕТА
ПАЯЦИ
Мараш излезе в широкия коридор и се огледа подозрително в двете посоки. Стражи в медночервени ризници и черни наметки стояха на равни разстояния покрай изрисуваните с фрески стени, осветявани от големи полюлеи висящи от тавана. Тръгна бързо на дясно с безшумни стъпки.
Излезе на площадката до стълбището, където тесен коридор водеше към вити стълби отделно от другите. Тези го отведоха в подземната част на двореца. Тук стените бяха голи и студени, едва осветявани от мъждиви факли и миришеше на плесен. Подмина вратите, зад които имаше изби и хранилища, оръжейни и килери за ненужни вехтории.
Следващото стълбище го отведе на втория подземен етаж. Ту миризмата беше нетърпима, а зарешетените помещения подсказваха, че е затвор. Пазачи нямаше. Веднъж попаднал тук затворника умираше от глад и жажда. Или от студ през зимата. Но днес затворът бе празен. Владетелят бе проявил милост амнистирайки всички, за да ги прати на не толкова мъчителна смърт.
И отново стълби надолу.
Третият етаж под земята представляваше по-особен затвор. Зад дървените врати лежаха престъпници, от които би могло да се извлече полза при определени обстоятелства. Затова като пръв министър той полагаше грижи да са живи и здрави. Разбира се царят като оракул добре знаеше за тези килии, и може би дори знаеше какво се крие вътре.
Мараш спря пред третата врата в ляво и взе ключа закачен на стената до нея. Позамисли се и отключи.
Килията по-скоро приличаше на съвсем обикновенна стая в дворец. Легло, маса, столове и гардероб, шкафчета и рафтчета и разбира се баня с тоалетна. И всичко, което затворника би поискал за да не умре от скука.
Мараш затвори вратата от вътре и жителката на килията го погледна изненадана.
- Я виж ти! - изсмя се ледено и в очите й лъсна ирония. Остави ножа, с който кълцаше някакви треви и избърса ръце във сивата безформена фуста.
Мараш се преближи до масата и в носа го удари миризма на нарциси.
- Имам предложение за теб- рече гледайки жената в очите. - Ти ще получиш свободата си, а аз каквото искам!
- Нека ти напомня, че неможеш да направиш нищо без господарят ти да разбере веднага! Или може би той още минала година е знаел, че ти в този миг ще си тук?!
Мараш изсумтя.
- Кой е споменал нещо за ширтана? - запита хладно. Имаше цял епос легенди за умници решиле да прецакат сарийските оракули. - Някакъв тип ми продаде писмо от преди двадесет и пет години.- Измъкна от джоба на късия до коленете халат свитък и й го предаше.
Тя го разви и очите й пробягаха по редовете.
- Интересно!- рече умислена. - писмо на Ирдил до майка й. Само едно не разбирам...за какъв аешмад ще й е било да пише писмо, когато родителите й са живеели на плюнка разстояние от двореца?! - погледна подигравателно Мараш. - Почваш да остаряваш и оглупяваш. Освен това, ако е имало нещо подобно нали щеше да се разчуе.
Мараш се навъси.
- Стига си се правила на гламава! - сряза я той. - Всички знаят, че ти беше личната вещица на Ирдил. Сума ти народ измря покрай дивотиите, които вършехте двете! Накрая препорочната царица пукна и теб те запряха!
Затворничката изпуфтя и присви очи. Сивобрадия министър искаше да потвърди или отрече писмото. Почеркът беше на Ирдил, но защо щеше да пише писмо?
-Защо дойде тук, а не при оракула?
- А има ли такъв?!- Мараш се огледа безпомощно. Изглежда тоя дето му бе продал писмото се опитваше да сътвори интрига.
- Остаряваш!- натякна му вещицата и се изсмя. - Има разбира се. Но ако искаш да разплетеш случая ще ти помогна.
- Дойдохме си на думата. - кимна доволен Мараш. - Да или не?
- Да!- потвърди вещицата. - Но...има замесени витеци. Поне един успях да мерна нея нощ.
- Витеци? - стана му интересно на първият министър. Наличието на витеци отговаряше на въпроса "защо?", но не и на "къде?". Но дори и да намереха "къде"-то нямаше да има никакъв смисъл. - Интрига в името на спорта!- изсмя се на себе си.
- Не се отказвай.- рече му вещицата напрегнато. - Все някаква полза ще извлечем от случая.
Мараш я изгледа и се изсмя. Беше готова на всичко за да излезе от затвора. Но каква полза от принцеса? По закон нямаше право на трона, оракул си имаха, от скоро бяха във война с враг, на който не би предложил примирие пък камо ли съюз...Каква полза можеше да има от някой, които се намираше кой знае къде?
- Колко те ошмулиха за тая хартийка?- запита вещицата.
- Не питай. - изгледа я ледено Мараш.
Да се пази?
Изсмя се и срита коня понасяйки се вихрено през зелената равнина. Плоска като тепсия простираща се до където стигаше погледа. Вятърът поднасяше коня все по напред порейки въздуха. Зелена трева и синьо небе, златно слънце и свеж вятър.
Стана много бързо. Копитата се подкосиха и с уплашено цвилене конят се преметна правейки кълбо напред. Ездачът успя да скочи от седлото навреме. Претъркули се и застина легнал по гръб. Небето беше твърде синьо, но тъмна сянка го скри....
Завъртя се в кръг около себе си и се засмя. Погледна образа си в огледалото и прати на себе си влюбена целувка.
Стоящият в страни, до огледалото, мъж в черна роба изръкопляска усмихнат, но очите му си останаха ледени.
- Идеална си съкровище. - рече доволен гледайки девойката в зелена рокля. Изглеждаше като перфектна статуя изваяна от витека Торбрин от Нирир.
- Знам!- отвърна тя. Неможеше да си се нагледа. За хилядите години живот Темот не бе изглеждала толкова добре в нито един образ.
- Готова ли си за мисията? - запита той сериозно.
- Можеш да разчиташ на мен- кимна с усмивка демоницата. - С това личице мога да стигна мноого далече. - разсмя се тя взирайки се в собствения си образ на златноруса красавица със магнетични тъмносини очи и тяло, на което биха завидели и най-перфектните сред стражниците.
Огледа светлата стая и въздъхна. Усмивката й изчезна и очите й се забиха пълни с подозрение в тези на чернобрадия.
- Ами ако Дра-Самен е прав?!- запита сериозно. Никък не й се щеше да сърди някой, който не може да праща в затвора престъпниците.
- Никой нищо няма да заподозре. - увери я Сатуам. - Повярвай ми, уязвимите могат да бъдат много глупави понякога.
- Ще видим - сви рамене демоницата и пак се зазяпа в огледалото. Дори не забеляза, че Сатуам изчезна обвит в мрак. - Това лице е твърде хубаво за да бъде затрито. - прошепна самовлюбено.
Дръпна се от огледалото и се навъси. На практика той не й беше господар. Тя можеше да прави каквото си иска. Послушаше ли го щеше да свърши в Тардраш, а току що се бе измъкнала от Вечно Забвение. Дължеше им благодарност, че са я измъкнали, но...що за демон щеше да е, ако им се отплати подобаващо? Щеше да стане за срам и позор във всички долни светове, а във всички горни главата й нямаше да струва и пукнат грош.
- Ще видимм...- прошепна замислена.
Край голямото обвито с балдахин легло се появи тъмна мъгла, която се заформи и след миг там стоеше чернокоса жена със зеленикаво лице. Носеше черни дрехи и червен плащ с висока яка. Тя изгледа Темот и се разсмя.
- Горкичката!- възкликна подигравателно, но в големите й тъмни очи лъсна завист.
- Маегер. - изгледа я подозрително Темот. - Защо си тук?
- Офир е прекрасен град. - отвърна новодошлата. - Огромен и пълен с уязвими. Уязвими със слаби сърца и големи усти. Малко ум и много амбиции. - засмя се и добави. - Дойдох да помогна да задоволят вечните си глад и жажда. А ти на какво си се направила?! Ще се продаваш на пазара?
Темот я погледна обидена. Такава злоба и завист я лъхнаха от към Маегер, че чак й се догади.
- Това, че едни и същи са ни освободили от Забвение в никакъв случай не ни прави близки!- процеди през зъби Темот и се преближи до другата втренчена в очите й. - Незабравяй, че ме наричат Господарката на Преизподнята! Не ми се пречкай за да не те запозная с роднините си! Ясна ли съм?!
Маегер отстъпи назад потръпвайки от злобата в гласа на красавицата. Адски огън от омраза, който можеше за миг да изпепели този към който е насочен.
- Ддобре...- кимна Маегер - Исках само да ти кажа, че и моята задача е тук. ..Мислех да си помагаме...-гласът й прозвуча като гранясала мазнина. - На една страна сме..
- Изчезвай! - изръмжа Темот свирепо и заприлича на котка готова да се нахвърли връз твърде нагъл плъх.
Маегер изчезна обвита в мрак.
Темот огледа стаята и се усмихна ведро. Тя бе един от гостите в Офир. И беше време да влезе в ролята си. Нямаше да е трудно в този вид. Тялото на момичето, което бе убила за да го вземе беше идеално. Разполагаше и със спомените й, така че нямаше да има проблем.
ПАЯЦИ
Мараш излезе в широкия коридор и се огледа подозрително в двете посоки. Стражи в медночервени ризници и черни наметки стояха на равни разстояния покрай изрисуваните с фрески стени, осветявани от големи полюлеи висящи от тавана. Тръгна бързо на дясно с безшумни стъпки.
Излезе на площадката до стълбището, където тесен коридор водеше към вити стълби отделно от другите. Тези го отведоха в подземната част на двореца. Тук стените бяха голи и студени, едва осветявани от мъждиви факли и миришеше на плесен. Подмина вратите, зад които имаше изби и хранилища, оръжейни и килери за ненужни вехтории.
Следващото стълбище го отведе на втория подземен етаж. Ту миризмата беше нетърпима, а зарешетените помещения подсказваха, че е затвор. Пазачи нямаше. Веднъж попаднал тук затворника умираше от глад и жажда. Или от студ през зимата. Но днес затворът бе празен. Владетелят бе проявил милост амнистирайки всички, за да ги прати на не толкова мъчителна смърт.
И отново стълби надолу.
Третият етаж под земята представляваше по-особен затвор. Зад дървените врати лежаха престъпници, от които би могло да се извлече полза при определени обстоятелства. Затова като пръв министър той полагаше грижи да са живи и здрави. Разбира се царят като оракул добре знаеше за тези килии, и може би дори знаеше какво се крие вътре.
Мараш спря пред третата врата в ляво и взе ключа закачен на стената до нея. Позамисли се и отключи.
Килията по-скоро приличаше на съвсем обикновенна стая в дворец. Легло, маса, столове и гардероб, шкафчета и рафтчета и разбира се баня с тоалетна. И всичко, което затворника би поискал за да не умре от скука.
Мараш затвори вратата от вътре и жителката на килията го погледна изненадана.
- Я виж ти! - изсмя се ледено и в очите й лъсна ирония. Остави ножа, с който кълцаше някакви треви и избърса ръце във сивата безформена фуста.
Мараш се преближи до масата и в носа го удари миризма на нарциси.
- Имам предложение за теб- рече гледайки жената в очите. - Ти ще получиш свободата си, а аз каквото искам!
- Нека ти напомня, че неможеш да направиш нищо без господарят ти да разбере веднага! Или може би той още минала година е знаел, че ти в този миг ще си тук?!
Мараш изсумтя.
- Кой е споменал нещо за ширтана? - запита хладно. Имаше цял епос легенди за умници решиле да прецакат сарийските оракули. - Някакъв тип ми продаде писмо от преди двадесет и пет години.- Измъкна от джоба на късия до коленете халат свитък и й го предаше.
Тя го разви и очите й пробягаха по редовете.
- Интересно!- рече умислена. - писмо на Ирдил до майка й. Само едно не разбирам...за какъв аешмад ще й е било да пише писмо, когато родителите й са живеели на плюнка разстояние от двореца?! - погледна подигравателно Мараш. - Почваш да остаряваш и оглупяваш. Освен това, ако е имало нещо подобно нали щеше да се разчуе.
Мараш се навъси.
- Стига си се правила на гламава! - сряза я той. - Всички знаят, че ти беше личната вещица на Ирдил. Сума ти народ измря покрай дивотиите, които вършехте двете! Накрая препорочната царица пукна и теб те запряха!
Затворничката изпуфтя и присви очи. Сивобрадия министър искаше да потвърди или отрече писмото. Почеркът беше на Ирдил, но защо щеше да пише писмо?
-Защо дойде тук, а не при оракула?
- А има ли такъв?!- Мараш се огледа безпомощно. Изглежда тоя дето му бе продал писмото се опитваше да сътвори интрига.
- Остаряваш!- натякна му вещицата и се изсмя. - Има разбира се. Но ако искаш да разплетеш случая ще ти помогна.
- Дойдохме си на думата. - кимна доволен Мараш. - Да или не?
- Да!- потвърди вещицата. - Но...има замесени витеци. Поне един успях да мерна нея нощ.
- Витеци? - стана му интересно на първият министър. Наличието на витеци отговаряше на въпроса "защо?", но не и на "къде?". Но дори и да намереха "къде"-то нямаше да има никакъв смисъл. - Интрига в името на спорта!- изсмя се на себе си.
- Не се отказвай.- рече му вещицата напрегнато. - Все някаква полза ще извлечем от случая.
Мараш я изгледа и се изсмя. Беше готова на всичко за да излезе от затвора. Но каква полза от принцеса? По закон нямаше право на трона, оракул си имаха, от скоро бяха във война с враг, на който не би предложил примирие пък камо ли съюз...Каква полза можеше да има от някой, които се намираше кой знае къде?
- Колко те ошмулиха за тая хартийка?- запита вещицата.
- Не питай. - изгледа я ледено Мараш.
Да се пази?
Изсмя се и срита коня понасяйки се вихрено през зелената равнина. Плоска като тепсия простираща се до където стигаше погледа. Вятърът поднасяше коня все по напред порейки въздуха. Зелена трева и синьо небе, златно слънце и свеж вятър.
Стана много бързо. Копитата се подкосиха и с уплашено цвилене конят се преметна правейки кълбо напред. Ездачът успя да скочи от седлото навреме. Претъркули се и застина легнал по гръб. Небето беше твърде синьо, но тъмна сянка го скри....
Завъртя се в кръг около себе си и се засмя. Погледна образа си в огледалото и прати на себе си влюбена целувка.
Стоящият в страни, до огледалото, мъж в черна роба изръкопляска усмихнат, но очите му си останаха ледени.
- Идеална си съкровище. - рече доволен гледайки девойката в зелена рокля. Изглеждаше като перфектна статуя изваяна от витека Торбрин от Нирир.
- Знам!- отвърна тя. Неможеше да си се нагледа. За хилядите години живот Темот не бе изглеждала толкова добре в нито един образ.
- Готова ли си за мисията? - запита той сериозно.
- Можеш да разчиташ на мен- кимна с усмивка демоницата. - С това личице мога да стигна мноого далече. - разсмя се тя взирайки се в собствения си образ на златноруса красавица със магнетични тъмносини очи и тяло, на което биха завидели и най-перфектните сред стражниците.
Огледа светлата стая и въздъхна. Усмивката й изчезна и очите й се забиха пълни с подозрение в тези на чернобрадия.
- Ами ако Дра-Самен е прав?!- запита сериозно. Никък не й се щеше да сърди някой, който не може да праща в затвора престъпниците.
- Никой нищо няма да заподозре. - увери я Сатуам. - Повярвай ми, уязвимите могат да бъдат много глупави понякога.
- Ще видим - сви рамене демоницата и пак се зазяпа в огледалото. Дори не забеляза, че Сатуам изчезна обвит в мрак. - Това лице е твърде хубаво за да бъде затрито. - прошепна самовлюбено.
Дръпна се от огледалото и се навъси. На практика той не й беше господар. Тя можеше да прави каквото си иска. Послушаше ли го щеше да свърши в Тардраш, а току що се бе измъкнала от Вечно Забвение. Дължеше им благодарност, че са я измъкнали, но...що за демон щеше да е, ако им се отплати подобаващо? Щеше да стане за срам и позор във всички долни светове, а във всички горни главата й нямаше да струва и пукнат грош.
- Ще видимм...- прошепна замислена.
Край голямото обвито с балдахин легло се появи тъмна мъгла, която се заформи и след миг там стоеше чернокоса жена със зеленикаво лице. Носеше черни дрехи и червен плащ с висока яка. Тя изгледа Темот и се разсмя.
- Горкичката!- възкликна подигравателно, но в големите й тъмни очи лъсна завист.
- Маегер. - изгледа я подозрително Темот. - Защо си тук?
- Офир е прекрасен град. - отвърна новодошлата. - Огромен и пълен с уязвими. Уязвими със слаби сърца и големи усти. Малко ум и много амбиции. - засмя се и добави. - Дойдох да помогна да задоволят вечните си глад и жажда. А ти на какво си се направила?! Ще се продаваш на пазара?
Темот я погледна обидена. Такава злоба и завист я лъхнаха от към Маегер, че чак й се догади.
- Това, че едни и същи са ни освободили от Забвение в никакъв случай не ни прави близки!- процеди през зъби Темот и се преближи до другата втренчена в очите й. - Незабравяй, че ме наричат Господарката на Преизподнята! Не ми се пречкай за да не те запозная с роднините си! Ясна ли съм?!
Маегер отстъпи назад потръпвайки от злобата в гласа на красавицата. Адски огън от омраза, който можеше за миг да изпепели този към който е насочен.
- Ддобре...- кимна Маегер - Исках само да ти кажа, че и моята задача е тук. ..Мислех да си помагаме...-гласът й прозвуча като гранясала мазнина. - На една страна сме..
- Изчезвай! - изръмжа Темот свирепо и заприлича на котка готова да се нахвърли връз твърде нагъл плъх.
Маегер изчезна обвита в мрак.
Темот огледа стаята и се усмихна ведро. Тя бе един от гостите в Офир. И беше време да влезе в ролята си. Нямаше да е трудно в този вид. Тялото на момичето, което бе убила за да го вземе беше идеално. Разполагаше и със спомените й, така че нямаше да има проблем.
Немски журналист: Лъжеме европейците, пл...
@@@ паметлив ,начетен ,нагъл ..комплекса...
Внимание, заливат ни с ...фалшива боза!!
@@@ паметлив ,начетен ,нагъл ..комплекса...
Внимание, заливат ни с ...фалшива боза!!
Няма коментари