ГЛАВА   ДВАНАДЕСЕТА
                                                      СМЕТКИ

Слънцето огря Долината на Стражите и пробудените прици известиха за началото на новият ден от клоните на дърветата. Полупитомните животни напуснаха бърлоги и леговища и тръгнаха за храна.
Бялата светлина,  край огромното дърво в средата,  се стопи и на нейно място,  след миг,  стояха група витеци.  Те се огледаха замислени за дърветата и животните в долината. На думи замисъла беше много лесен,  но всичко което виждаха трябваше да си остане таково каквото беше сега. 
- И какво правим? - запита Зилиг. Що за спасители щяха да са,  ако унищожат природата за да построят убежище. 
- Скалите,  които обграждат долината са доста високи. - отбеляза Фрадмон. 
- Това са върховете на планината. - поправи го Барвин. - И като гледам могат да се вдигнат доста етажи нагоре. 
- Лесна работа. - сви рамене Фрадмон. - Мисълта ми е да запазим всичко непокътнато. Можем да оставим това за етаж нула,  но ще са ни нужни някакви подпори. 
- Ти разбираш най-добре.- разпери ръце Барвин. 
Фрадмон изсумтя и се почеса по тила.  Колкото и да разбираше тази задача  беше с повишена трудност. Прекалено повишена,  понеже на растенията им трябваше истинска светлина и вода. На животинките също. 
- Без ползване на енергия няма да  мине. - обади се Бранд. - Не си мислете,  че ще можем с голи ръце за три години да направим нещо. 
Не далече от тях се появи светлина и когато се стопи там стояха  няколко от старите стражи. 
- Помоща идва. - усмихна се Барвин.  Не бяха чак толкова малко. сто четирдесет и четири стари стражи и толкова стари стии-стражи плюс петдесет и двама витеци заедно със четирдесет и шест аешмади. Далече надвишаваха големината на строителна бригада. До колкото му бе известно нямаше отказали да помагат. 

Сградата за общи събрания се намираше южно от парка обграждащ  тази на Оракула. На брега на самото езеро,  до пристанището. Беше едноетажна постройка, кръгла и без покрив, подобно на храсалнски открит театър. Но нямаше стъпаловидно разположени пейки и сцена,  а огромна кръгла маса от гранит,  около която бяха наредени  каменни столове. Веднъж на четири години тук се събираха тарийските владетели,  от най-силния цар до вожда на най-дребното племе,  и се опитваха мирно да разрешат спорове по между си и да обсъдят общата политика спрямо останалата част на Теран. 
Този път беше различно. Поводът да се съберат с година по-рано бе войната срещу Синовете на Мрака,  но в случая това не бяха тамерзанците,  а някакви демонични мутанти известни им като зинити или апофийци.  С помоща на севиш-очаните си до един вече знаеха какво ги чака, шпионите не се бяха посвенили да подслушват балришари и стражи. Броят армии срещу които тръгваха ги бе накарал да пререзгледат счетоводствата си. И да си отговорят на въпроса защо витеците бяха създали общи хазна,  хранилища и конюшни в покрайнините на Накунатал. Не защото беше близо до Ярнвидур,  а защото са предположили какво може да е приготвил врага. 
Хериан гледаше триседет и четиримата царе мрачно заслушан в разговорите по между им.  Беше опитал всичко,  което успя да се сети,  за да предотвари точно този момент. Момента,  в който разговорите секнаха и всички очи се забиха в него с очакване. Трябваше официално да обяви войната. 
- Няма нищо за казване!- облегна се назад в стола си великият цар на Тариаш.- Грабвайте оръжията и да покажем на страхливите магьосници от Зин как се воюва. Въпреки,  че мога и сам да се оправя с тях. 
- Неможеш да си едновременно на всякъде! - заяви  Муршил от Мандилен. 
- А с атланците какво правим?- попита Бривин от Латан. Олигарсите бяха поискали коридор до тяхната начална точка.  
- Стражите ще ги пренесат. - отвърна Янтар. Да прекосят Тариаш щеше да е изкушение за хората и от двете страни. Погледна кисело Хериан и добави. - Хайде де! Толкова добре звучи в легендата за Батир. 
- На хартия. - измърмори Хериан и се изправи. Онова което трябваше да каже звучеше добре само на хартия. То бе обявление отпреди пет хиляди години,  в митичните времена. - Тарийци! В името на Твореца аз ви призовавам да защитите този свят от изчадията на Па-Кала,  които искат да го унищожат!- обяви с ясен твърд глас. Обновено звучеше по-добре. 
- И така става. - въздъхна Янтар,  който се бе надявал да чуе нещо гръмко и нахъсващо.  

Списъците със талантливци от Майя бяха в ръцете им. Сега оставаше да призоват новите витеци,  операторите и полувитеците и щяха да си имат армии. Не много големи,  но достатъчно силни. Тергалани и стии-тергалани заедно! Не трябваше да се срещат преди дуела на противоположностите,  но такъв нямаше да има. Не и когато врагът беше общ. Наредени в кръг около Шан-Тваздриш-Субум,  наблюдавани от витеци и аешмади,  стари стражи и стии,  двадесет и четиримата  се приготвиха за нещо,  което не беше правено направо никога. А времето от края на миналата чакрабалаера до сега си беше никога.  Преди дванадесет милиона години теранците още ги бе нямало. Вместо тях други същества бяха воювали с Хаоса и го бяха победили. Сега бе дошъл и техният ред да го направят. 
Сферата блесна и светлината й ги погълна и обви нежно. Прониза ги и те се сляха с нея,  ставайки част от енергията излъчвана от кръглия кристал. Камъкът се завъртя вихрено и запозна да примигва. Светло-тъмно,  небе-земя, ден-нощ. Но сенки хвърляше самата светлина,  а звезди и луна светеха в ноща. Двете половини се обединиха и станаха едно : ан-ин-ки, силата на цялото. 
Когато обединението привърши пред очите на наблюдателите вече не стояха  стражи и стии,  а нещо съвсем друго. 
- Започва се. - въздъхна тихо Лик. 
- Това защо го няма в пророчествата?- зачуди се Гуралд. 
- Задължително ли е?- попита го Алдимир. 
- Не но...щеше да е по-лесно.- отвърна Гуралд.- Сякаш някой е пренаписал част от тях. 
- Кой?- изсмя се Еулмаш. Имаше ли такъв дето може да променя преднаписани участи? 
 - Някой който не харесва вече решеното. - сви рамене Гуралд. Погледна тергаланите и се усмихна широко. Планът му бе успял от начало до край. Откакто разбра написаното на златните таблички работеше  в една посока и с една цел и тя вече бе постигната.