ПРОЛОГ: 


От  Ледения  Океан до Забранените Води и от островите във Великия океан до тези в Слънчевото море се разнесе вестта,  че стражите на реда са се сменили и вече са други.  И нямаше теранец,  който да не е чул и не е разбрал : идеше нова чакра-балаера, година на системата и на Слънцето като творец. Ново начало,  за което щяха да платят висока цена. В ноща на червената комета в кървавото небе бяха зейнали две очи-дупки мрак и всеки на Теран разбра,  че демона,  който бяха охранявали  в Бал-Хуран  е само пионка на някой друг. Разбраха и за разплетените от петима царе-маги пророчества на древни мъдреци,  които вещаеха войни и гибел за всички. Реки от кръв и сълзи,  ревове на побеснели стихии след тях. 
Но имаше един въпрос,  който се въртеше в главите на двама,  залегнали над книгите. 
Стихиите само балите и алките можеха да укротят. От природните закони неможеше да избягаш,  само да предвидиш и да се опазиш. Но войните бяха друго. А наличието на балришарите вещаеше тази да е най-страшната в писаната и неписаната история на Теран. 
- Необходимо ли е? - попита Балиш като вдигна очи от коментарите на магите. Вече бе видял достатъчно кръв. Само човек неучаствал в битка или жив демон би се радвал на война и би желал такава. 
- Земната битка е отражение на небесната. - отвърна Алина. - Но такава няма да има! Ще има битка с Па-Кала след четири години,  горе-долу,  но нейно отражение във този свят ще е битката със стихиите. 
- Значи е безмислено! 
- Не съвсем. - поклати глава Алина. - Тербел е умен и щом е преценил,  че награда ще получи само този,  който им е помогнал значи има нещо предвид. Израстнах в Латан,  където се ширеше корупция и поквара,  пиратско убежище и рай за контрабандисти. А царят препечелва и като наемник тук-там. Не всеки,  който не е враг е приятел. 
- Балришарите са се завърнали и са от царете-водачи. Добри са само със тези,  които имат задължение да закрилят. - отбеляза Балиш. -  А това  значи,  че  за всеки свой ще  поискат стократно да им се плати. 
- Жал ти е за апофийците? 
- Всяко нещо,  което е създадено веднъж,  то не трябва да се унищожава изцяло. 
Алина се позамисли и кимна. 
- Тогава решението е по средата. Сито и за двете страни!  А кой какъв е и какво заслужава ще се разбере и тогава ще съдим според мислите и делата. 
- Става!- кимна Балиш и Алина се усмихна весело. 

Залата бе облицована със зелен нефрит,   а срещу входа се издигаше огромна статуя на черна рогата змия от гранат със червени рубинени очи.  Пред статуята зееше дълбока дупка,  в която се стичаше леденостудена мътна  вода. Водата идеше откъм лявата стена на тази зала в глъбините на планетата. А дупката беше Гинунгагап,  краят на Виршигард,  известен и като Черният Извор макар,  че не беше извор,  а мръсния канал на света,  в който се вливаше всичката нечистотия на съществата,  които го населяваха.   А за тези,  които стояха пред дупката обвити в тъмна мъгла това беше Ин,  тъмната полвина на цялото.  
Край дупката се появи черна мъгла,  която се уплътни и заформи,  и след миг като вечност,  там стоеше змията от статуята,  но с по-нормални размери само седем метра, като Мехен. Прозя се разкривайки дълги отровни зъби и огледа любопитно хората които я бяха призовали. 
Шестимата се отпуснаха и мрака изчезна. 
- Кои сте вие дето ме будите?!- запита Апофис с глас-смърт. 
- Аз съм Тумдрак - представи се единственият младеж в групата. - А те са Турвати Асвейра и Талия,  Мейдеви и Ифимона. 
Змията приближи муцуна до всеки от тях сякаш го подушваше. 
- Вътрешно сте познати ,  но външно...Както и да е. Защо ме събудихте? Предният път опрах пешкира на някакви отрепки и едва се разминах със Забвението. 
- Аз съм Тума-Таркан!- обяви Тумдрак казвайки име,  което бе научил от Ирлик. Беше горе-долу същото като Мрачният Властелин,  но звучеше като титла,  а не клеймо на някакъв престъпен цар. 
Червените очи се разшириха. Змията се дръпна назад и потръпна. 
- Извинявай тогава. - измърмори смутен и попита с ясен глас. - С какво мога да съм полезен на стиите-стражи? 
- Иде нова чакрабалаера- отвърна Тумдрак. - Битката ще се отрази и тук, затова са ни необходими и двамата пазители на изворите. 
Апофис го изгледа намръщен и въздъхна. 
- Знаеш ли какво означава това? Мехен и Урнун нищо ли не ви обясниха?! 
- Какво да ни обяснят? - запита Асвейра подозрително. 
- Хитри до край! Змии! - изсъска змията. Те винаги успяваха да излязат сухи и чисти от тинята,  която сами забъркваха със така наречените пророчества. - Когато започне последната битка на планетата ще настъпи ад! Ще се завихрят стихии без цел и посока,  излезли от контрол. Каквото и да правят отговарящите за тях ще се случи същото като преди милиони години. Двата извора ще бъдат изчерпани. Ще секнат! Битката с Па-Кала и дивеещите стихии ще изчерпат енергията им до край. Планетата ще умре,  така да се каже,  ако не гръмне разкъсана от стихиите преди това. 
- Но...?- попита го навъсен Тумдрак.  
- Няма но. Аз и Мехен сме свързани с двата извора и ще изчезнем с тях. И кой остава? Шефката ни! Урнун. 
- Ясно. Страх те е да умреш. - изгледа го озадачен Тумдрак.- Но ние имаме уговорка и тя важи за всяко същество в Теран и отраженията. За Водача незнам,  но аз съм "за". Уговорката гласи,  че всеки помогнал по някакъв начин ще получи награда за труда си.  
- Какво предлагаш?- запита змията. 
- Каквото си избереш. - сви рамене Тумдрак. 

Седемте се изправиха на крака с непроницаеми лица. Току що бе приключило поредното съвещание под огромното дърво в средата на Долината. Околния шум,  вдиган от витеци и аешмади,  не им бе попречил да обсъдят действията си за напред. Някой се бе погрижил за  армиите твари,  които бяха залели Теран,  но врагове способни на подобни страхотии можеха да измислят и нещо по-лошо. Стражите доста хитро бяха изкушили уязвимите за да грабнат оръжията,  но каква щеше да е наградата им?  Броят на враговете беше прекалено голям за обикновенни войски.  
- Водача ще се появи след седмици. - рече Хериан. - Ако е това,  което казват пророчествата ще ни разбере. 
- "От кръвта на драконите и духа на седемте..."- изрецитира Стенел. - Ще ни подкрепи и отгоре. 
- А дали ще му хареса наградата,  която измислихме за хората си?- зачуди се Джураг. 
- От нашите усти няма да е наглост. - успокои го Лейджа. 

Сатуам остави чашата на масата пред себе си и се почеса по тила. Двамата глупаци пийващи с него неразбираха от нищо друго,  освен от зли магии и масови убийства. Време беше да им покаже как ставаха нещата. 
- Този път оставете на мен да ръководя делата. - каза без да крие гнева си. - Вие за пореден път доказахте,  че неставате за нищо! Толкова труд отиде на вятъра заради манията ви да трепете хора и да гледате сиир. Или ще играем  както трябва или да се предадем още сега ! 
- Какво предлагаш?- сви рамене Упуфуп. Правеше онова,  от което разбираше. Беше воин,  а не политик.Можеше да създава оръжия от всякакъв вид,  дори живи, но неща нямащи общо с битки не го вълнуваха. 
- Да поизпотим така наречените царе на Теран. 
Упуфуп се навъси и отпи от чашата си. Гърлото му изведнъж пресъхна. Пред очите му изплува спомен за невъзможна битка  и седем,  които изпотрепаха сами враговете пред очите на стражите и шепата оцелели хора. 
- Не ги дразни!- каза тихо през зъби Упуфуп. Тия двамата незнаеха нищо за събитията през изминалите четирдесет и осем хиляди години.- Дайте да си мислим за стражите и витеците. Няма смисъл да закачами някакви уязвими. - добави презрително,  но мравки полазиха по гърба му. 
- Защо- изсумтя Шитала -  Един от тях пръв ни заплаши. Редно е да им напомним,  че са само едни еднодневки със сили на червеи. 
" И апофийците ли са еднодневни червеи?"- Упуфуп въздъхна и изпи остатъка от бирата си на един дъх. Беше готвил изненада за кхеанаините,  знаейки че ще се върнат на смяна след една ера,  за да им натрие носовете. Апофийците бяха оператори равностойни на тергаланите,  но също като теранците бяха уязвими и силите им си имаха граници.  
- Правете каквото намерите за добре!- заяви Упуфуп. - Аз от политика неразбирам,  в края на краищата съм само прост войник! 
Сатуам и Шитала се спогледаха. Нещо в гласа и думите му им се стори странно. Той беше господарят на апофийците,  почитаха го като свой бог,  не трябваше да се самоподценява.