ГЛАВА  ЕДИНАДЕСЕТА
                                                         РАБОТА

Събирането на талисмани-оръжия бе приключило успешно,  а балите бяха направили и много нови. Раздаването беше работа на други,  които и без това охраняваха склада на смени  и разбираха от талисмани почти колкото балите.  Но преди да се върнат при Чар имаха още малко работа. 
Тербел огледа насядалите на тревата,  край горещият извор,  тергалани.  Докато те се бяха занимавали с издирване на Агенти и събиране на талисмани  враговете не бяха устояли на изкушението да прецакат дружината стражи. Поразиите на двойния предател и компания надминаваха и тези,  които трябваше да сторят стиите,  а те нищо не бяха правили все още. И двете им задачи бяха интересни...разходки, обиколки...бяха видели достатъчно свят за години напред. 
- Готови ли сте?- запита ги сериозно.- Надявам се,  че вече всеки е добре познат на всякъде и няма да стават гафове. Вярвам,  че никой няма да се оплаче, че не знаел или не можел нещо. 
- Разходихме се. - успокои го Ерик,  който се почуства гузно. Всичките талисмани от списъка му бяха лесни като детска игра,  но ако ги бе събирал с пренасяне нямаше да види нищо от местата,  които  бе посетил. 
- Хубаво. - кимна Тербел - Защото е време да напомним на враговете,  че ни има и да ги запознаем със себе си. 
- Че ние се познаваме. -  свъси вежди Елемаг. - Не бих забравил Сатуам и след милиард години. 
- Не бързайте!- отряза ги Каран.- Зли твари от митовете са оживели и плъзнали вредом. По правилно е първо тях да подхванем. Разделяме се на три по четири и ги почваме. 
- Прав си. - въздъхна Брук. -  На мен лично ми омръзна да слушам за нападения на твари над уязвими и за явни предатели,  които са минали на страната на предателите на цялото. 
- Това са пакалиди в плът,  а не предатели Брук. - рече й студено Севар. 
Дванадесетте се изправиха едновременно . 
- Да тръгваме!- изкомандва Кетил и без това готовите си колеги. 
Бяла светлина бликна от очите им и ги обви изцяло,  а после се стопи заедно с тях.Време беше да се захванат за истинската си работа.  

Пустоща където се пренесоха Кетил и Тербел,  Каран и Севар,  на пръв поглед беше безжизнена и нямаше нищо.  Но  Въздух и Вода на Багад им помогнаха да немарят търсеното място. Голям кратер на одавна изгаснал вулкан. В стените бяха изкопани нещо като пещери,  а вън в кръглото пространство сновяха караконджули. Изглеждаше,  че тренират и се готвят да бъдат пренесени някъде из теранските страни. До това място водеха следите на всички твари плъзнали по земята. 
Четиримата се спогледаха и очите им светнаха в бяло. Спуснаха се надолу и стъпиха насред тълпите твари,  а земята потръпна. Оръжия-талисмани блеснаха в ръцете им и  се приготвиха за битка. Караконджулите замръзнаха за момент,  а после с диви ревове се хърлиха срещу стражите. 
- А колко са всъщност?- подвикна Каран и отсече с брадвата си главата на караконджул подобен на глиган. 
- Нямам идея. - отвърна Тербел и еднометровия двуръчен меч разряза плъхоподобна твар през кръста.  
- Кой го е грижа бе Каран? - изсмя се зловещо Кетил,  докато измъкваше назъбения си меч от един противник заедно с вътрешностите. Колкото и да бяха можеха да се бият неуморно докато не приключат с тях до край.  
Земята под краката им се превърна в кървава кал,  и труп падаше връз труп,  като купчини сено покрай  опитен косач.  А караконджулите  извираха, все  нови и нови прииждаха откъм дупките в стените на вулканичния кратер. Миризмата и гледката почваха да ги дразнят. Колкото и да не ги бе грижа за броя неможеха повече да издържат гледката. 
- Стига толкова! - извика Севар ледено към другите. - Бъхтим се като багатори,  а сме стражи. 
Тримата го погледнаха с благодарност. 
Издигнаха се в небето и пребраха оръжията. Под тях,  размахали оръжия от черно отровно злато,  тварите надаваха яростни заплашетелни ревове. 
Светлината ги обви и те се превърнаха в сияещи стълбове в небето. Лъчи от  енергиите на Багад полетяха към кратера. От облак появил се от нищото заваляха сини мълнии превръщащи на въглен всеки поразен. От същият облак рукна порой от остри като игли капки дъжд. Земята под краката на  караконджулите се разтресе  и напука,  а от пукнатините изригнаха фонтани от лава и зелени отровни струи дим. Под тях настана последният миг за караконджулите. Тварите пощурели от ужас се мъчеха да изкачат гладките стени на кратера,  но мълниите ги поваляха обратно.   
Накрая светлината на стълбовете се сля в едно. Под тях земята пропадна и зейна огнена паст. Стълб от огън се устреми нагоре в небето мятайки жежки скали навред. От трусовете стените на кратера се напукаха и сринаха навътре...
Когато всичко приключи там където бе имало кратер-казарма за караконджули вече имаше кръгла скала с плосък връх.  И помен нямаше от онова,  което е било. 
- И колко бяха?- попита Каран. 
- Вече няма значение. - сви рамене Кетил и се разсмя. 
Приятелите му го погледнаха очудени и заразени от веселия смях последваха примера му. След битката смеха носеше облекчение. Оставаше само да издирят групите из Теран и караконджулите отново щяха да са само един ужасен мит.  

- Сигурна ли си,  че това е мястото?!- запита скептично Лаиш загледан в голяма стръмна скала насред  гъста джунгла. 
Роксана го изгледа и изсумтя. Допря длан до тъмния сив камък и се чу шум като от ронещ се пясък. Пред очите им се отвори дупка водеща към вътрешността. 
- С Огън щеше да е по-лесно,  но пак благодаря. - рече Брук и пристъпи първа напред. 
- С Огън нямаше да можеш да минеш после.- изсмя се зад гърба й Лаиш,  следвайки я вътре.
- Какъв ви е проблема? Нали вече е отворено.- рече им с досада Улан. 
- Неблагодарници. - изръмжа Роксана. 
Щом се озоваха в коридора,  осветен от тавана,  оставиха дразгите  за после. 
Бяла светлина бликна от очите им и ги обви като светещ облак. Огледаха се и без излишни спорове тръгнаха на ляво. Всяко нещо,  което шаваше подлежеше на унищожение. Без значение какво можеше да бъде. До колкото вече знаеха тук се намираше  скривалището на Сатуам. А това значеше,  че тук ставаха същите ужаси като в древният Ахатлаатан. Едва ли щяха да го срещнат,  но бе достатъчно да унищожат  работилницата,  от която излизаха плътеници и мутанти-зомбита. 

Вече бяха слизали тук в дълбините. Не на същото място,  но на двамата им миришеше по същият противен начин като първият път. Друга разлика беше,  че сега и Зенда и Химир бяха с тях и не се криеха.  
Апофийците,  които се мернеха пред очите им се сриваха на земята без видима причина, но докато Ерик и Химир водеха,  следвайки лъчите Въздух,  до тях Зенда и Елемаг с Вода и Огън на Багад елиминираха всеки,  който ги видеше и можеше да ги издаде. Пък и защо да чакат нападение? Враговете имаха доста бавни реакции. 
Пътя им,  осеян с умрели от висока температура или удавяне мутанти, ги отведе до зала,  която представляваше лаборатория. 
Апофийците,  които бяха там веднага наскачаха обвити в тъмна мъгла. Сфери от черна енергия срещнаха кълба от  бял огън на Багад. Въздухът затрепери от сблъсъка на енергиите. От експлозиите някои стъклени съдини се пропукаха и течностите взеха да изтичат по пода.  В стените зейнаха дупки там където  бяха ударили несполучливи  атаки.  
- Омръзна ми. Все едно играем народна. - оплака се по едно време Ерик. 
- И на мен. - подкрепи го Елемаг. Тази размяна на удари беше безмислена. Навъси се и шибна с Огън най-близкия до него мутант. Апофиеца пламна като жива  факла и с писъци се затъркаля по пода а Огън омесен с Въздух взриви следващият,  разкъсвайки го на парчета. 
 - Лекооо!- извика му втрещена Зенда когато част от плътта на апофиеца  се залепи за косата й - Гадняр...!
Ерик подхвана двама с Въздух и ги вдигна до тавана,  а после ги удари в пода . Издигна ги стремглаво нагоре и размаза главите им в тавана. До него Химир просто вгради противниците си в пода. Тримата апофийци потънаха като ножове в масло и изчезнаха. 
- Така се прави. - изсмя се Зенда и двамата апофийци пред нея се сринаха в конвулсии,  а от всеки отвор на телата им рукнаха потоци кръв. 
- Аз съм бил гаден. - възкликна Елемаг. - Поне ги бия бързо. 
 След тринадесетте апофийци дойде и реда на апаратите,  с които по всяка вероятност хора и адхара бяха били превръщани в аджари и лешини. Четирмата обединиха силите си и двата апарата експлоадираха разтърсвайки всичко и пламъци обхванаха цялата лаборатория на злодеите. 
Тергаланите обърнаха гръб на горящите останки и излязоха бавно обратно в коридора-улица. 
- Приключихме ли?- запита ги Зенда. 
- А,  пак ще дойдем. - отвърна Ерик. 
- Непременно. - изсмя се Химир отпускайки се- Трябва да навестим едни стари приятели,  с които не сме се виждали цяла вечност. 
- О,  да- усмихна се Елемаг. Имаха още доста работа тук,  в дълбините където се криеха враговете им.  - Не бива да подценяваме изобретателността на Упуфуп. Прекратихме едно страшно зло,  но ще измисли друго. 
Четиримата изчезнаха обвити в светлина,  но войната тепърва започваше. Това беше само като знак за това,  че са готови и думата "милост" ще им бъде непозната този път. Те бяха войниците сред стражите на реда и това бе дълга им пред цялото и пред Теран.