ГЛАВА  ОСМА
                                                               ЗАЩИТА

Сиви облаци бяха надвиснали над  лагера от кафеви кожени шатри,   между които се движеха мрачни мъже в ризници под черни наметала и с островърхи шлемове.  Лицата им бяха скрити от маски и се виждаха само твърди като камък очи в които се четеше е динствено решимост. Това бяха Смъртниците. Сто хиляди доброволци от Ермарик и Хиву, Сангвор и Махамор. Носеха еднакви кожени доспехи в черно,  а на наметките им бе техният знак: Скорпион в смъртна схватка с стоножка. Но досега скорпиона не беше успял нито веднъж да надделее над стоножката. Това би трябвало да ги е отказало одавна,  но...веднъж съюзените страни бяха пропуснали да пратят армия. Само след месец Етелан и Сепрат бяха прегазени, зинитите бяха стигнали до Рик-Салол,  където се включиха в боя и стражи за да ги победят. От токава и през ум не им минаваше да пропуснат да пратят доброволци на исток. 
Лумаш излезе от шатрата на Алтиан,  следван от сангвореца и Шейла от Сагун, която три дни след срещата в Рик-Кхундиш се завърна обявявайки,  че приема поканата да се бие.  Опита на Лумаш да я изгони имаше обратен ефект. Нямаше отърване.
- Дано не завали. - въздъхна Алтиан.
- Винаги вали. - сви рамене Лумаш. Като по неписан закон,  в деня,  когато армията доброволци поемаше към Зин започваше да вали дъжд. Сега Аталан и Сулхор небяха стражи,  но очевидно Лаиш и  Ханиш поддържаха традицията. 
- Просто пролетен дъжд. - сви рамене Шейла и погледна към небето. Сред облаците се открояваха два приличащи на ядосани лица. - Суеверия! - заяви намръщена и капка дъжд падна на лицето й. Тя я избърса и погледна пак нагоре. Лицата ги нямаше там. Сега се виждаха две птици летящи една срещу друга. 
- Не са суеверия. - поклати глава Алтиан. - Това което правим е по принцип против волята на стражите на реда, но човек е свободен да избира. Те немогат да ни спират и дъжда е знака им на протест.
 От към края на лагера до ушите им долетя звука на боен рог. Двамата царе се спогледаха.
- Какво...? - огледа се Шейла очудена .
 - На  оръжие! - изтрещя гласът на сангвореца и в ръката му лъсна извит широк меч. Сякаш забравил за двамата до него се втурна в посока на звука,  призовавайки хората които трябваше да води, на бой. 
- Изненада! - процеди Лумаш през зъби и извади сабята си. Талисман-Оръжие от топаз. Очите му светнаха в жълто едновременно със сабята. Не беше екипиран за бой,  но трябваше да помогне с каквото може. 
- Ами аз?! - огледа се сагунката озовала се съвсем сама насред лагер,  в който всеки тичаше на някъде крещейки нещо. Навъси се и зелена светлина бликна от очите й. Извитият като сърп меч се озова в десницата й и светна в червено като кръв. Талисман-Оръжие. Камък,  който не е камък.
- Или бягай или се бий!- гласът на непознатият воин я стресна. Гледаше я гневно навъсен,  сякаш готов да я натири някъде по-далече.
- Ще се бия! - обяви Шейла и се намръщи. 
Тръгна след Лумаш и Алтиан но не ги видя никъде. Вместо това пред нея като от нищото изникна същество което я накара да издивее от ужас. Издивее си беше точната дума,  и нямаше друга да опише по-добре вика от страх придружен от свирепа атака. Червеният сърп се вряза в гърлото на тварта, която на лицето си имаше само две черни като дупки очи. Прегази обления в черна кръв труп и лешините напиращи към нея усетиха ударите на талисмана-оръжие.  Лявата й ръка се изпъна към поредния и едно кълбо от Вода и Земя го удари в гърдите пробивайки дупка, изрита трупа за да го отстрани от пътя си и меча-талисман се вряза в гърба на враг канещ се да убие обезоръжен човек. Дъжд и кръв се смесиха в лепкава кал и стана хлъзгаво, а лешините сякаш извираха. Но стигнали до Шейла срещаха смъртта си. В черна кръв до ушите приличаше на демон, който спиране няма и оръжия от черно злато да го достигнат  немогат. Щит от Земя и Огън я обвиваше невидим, приближеше ли я някой в гръб,  в пламъци обгърнат изгаряше на пепел.  Огнен сърп им режеше гърлата,  ако снаряд от Вода и Земя не ги пронижеше преди това. Светлината в очите избледня и враговете отстъпиха назад .  

Светлината се стопи в операторите, които Пренесоха армията. Очите на осемте водачи огледаха мрачното небе,  от което ръмеше ситен дъжд,  и лагера от кафеви шатри на хълма срещу им. 
- Рик-Кхундиш!- обяви Дейл. 
- Не ми прилича на град. - обади се Муршил от Ашан.
- Военен лагер. - рече замислен Нанар от Кулаб. - Твърде е шумно там.
Конниците зад тях се размърдаха съвземайки се от Пренасянето, от далечният Югоисток до тук в Ермарик. 
Базир от Лутеин извади бинокъл от раницата закачена на седлото му и погледна през него. Облечени в черно хора с ъс скрити от маски лица се биеха на живот и смърт срещу някакви странни същества. Едните имаха само очи на лицата си,  а другите много приличаха на трупове след няколкодневен престой в морга. 
- Дейл. - подаде бинокъла на гугаланеца.
Той го взе и погледна. Лицето му пребледня.
- Аджари и лешини. - изшептя озадачен. Това ли бяха зинитите? Чудовища?! Къде беше довел хората си въобще? Беше си представял че ще се бият с хора,  а не с твари от митовете. 
- Предлагам да се пресъединим към хората в лагера,  а като приключи боя ще мислим. - обади се Кардур от Риастир. И без да чака одобрение вдигна  бойният рог, който държеше и го наду с все сила. Никой не ги очакваше, но сигурно щяха да се зарадват на малко помощ от одавна забравени сънародници. 
- Дайте да им помогнем за "добре заварили" !- извика Дейл към всички и шума на метал му отговори вместо думи.
Триста хиляди конника току що пренесли се от Гугалан се приготвиха за бой.
Дейл срита коня си и се впусна напред с готов за бой меч а останалите го последваха. С тътен земята под копитата затрепери и кал хвърчеше изпод тях. Страховит рев на хиляди гърла накара хората в лагера да се спогледат въпросително. Приятел или враг идваше към тях? Те бяха Смъртниците и неочакваха помощ от никого. Дори ермарската армия не би дошла навреме за да ги спаси.
- Шувтаааан!
Думата накара Лумаш да се огледа спрял за момент. Одавна не беше чувал някой да нарича бала Субитан Шувтан. Сянка на конник надвисна над него и очите му срещнаха погледа на мрачно навъсен човек в леки кожени доспехи в червеникавокафяво стиснал меч и щит. 
- Добра среща! - ухили му се Дейл и меча отнесе главата на лешин нападащ ермара. 
- Вие...какво правите тук?- попита го изненадан Лумаш.
 - После ще ти разкажа. - обеща му Дейл. - Сега нека първо ви спасим.
- Ха!
- Огледай се!- махна с оръжие гугаланеца и подмина царя на Ермарик.
Битката се обърна с идването на южняците. Огромната конна армия като вълна наводни лагера и на всеки лешин сега се падаха по трийсет киери. Колкото и силни да бяха хората надделяха.
По обяд битката бе свършила. На клади горяха телата и на свои и на врагове.  Димът се издигаше мазен и черен нагоре към облаците,  от които продължаваше да се рони дъжд. 
- И това ли бяха зинитите? - попита Дейл озадачен гледайки огньовете.
- Ами няма кой друг да е. - сви рамене стоящият до него Лумаш. 
- Значи враговете не са хора така ли?! 
 - Все още не е известно напълно. За пръв път от хиляда години ни нападат те,  а не ние тях и за пръв път оцеляхме! - заяви Лумаш. Дали баха хора, чудовища или хора по-чудовища и от чудовищата предстоеше да се разбере.

-