ГЛАВА  ЕДИНАДЕСЕТА
                                                    СЛЕД  КОМЕТАТА

Годината си беше отишла. Сега следваха петте междинни дни,   преди да започне следващата. По традиция из цяла Майя през тези няколко дни хората носеха само черно,  подготвяйки се за празника,  който щеше да последва.  Много неща се бяха променили през изминалата година ,  а последният месец бе донесъл изненада. Вече си имаха нови стражи на реда. Хериан незнаеше дали да се радва на промяната, но се надяваше да е за добро.
Огледа кабинета си и въздъхна дълбоко. Тук в Равнината пролетта вече бе дошла. Пък и  в Балшир-Артан се чустваше по-добре. Беше си в къщи и работата продължаваше. Съобщения,  молби, укази, сметки...скука!
Захвърли листите в коша до бюрото и се загледа към големия прозорец. Откъм парка идеше глъч. Знак,  че някой там се забавлява.
На вратата се почука и влезе ухилена светлокоса жена в зелена рокля. 
- Зает ли си ?- запита и седна на дивана до прозореца.
- Много. - вирна крака на бюрото Хериан.
- Искам да те питам...кой е оня висок тъмнокос мъж, който дойде с теб? Много е смел. Обязди кон за пет минути и може да оцели сушена слива от хиляда крачки. Отгоре на това тръшна Закалд като торба брашно.
- Зайдун. - отвърна Хериан и се зачуди на хаутуна. Някой ден щеше да си счупи главата.
Олгвира се изчерви и скочи на крака.
- Какво ще правиш?- запита я той като видя дяволитите пламъчета в очите й.
- Как какво!- възкликна сестра му. - Ще се пробвам. Току виж сме скрепили съюза с брак.
- Но ние не сме в съюз със хаутуните. - изгледа я Хериан. - Имаме такъв с четанарите. Тамерзанците се имат с тия. Внимавай какви ги вършиш.
- Ти сметка ли ми държиш?- вирна нос Олгвира.- Все още си малкият ми брат!
- Това няма нищо общо. Ти искаш просто да свалиш човека.- изгледа я възмутен Хериан. Познаваше я добре и знаеше какво ще стане. - Няма да допусна да си играеш с госта ни.- присви очи и добави. - Ако толкова ти харесва защо не се омъжиш за него?
 - Ъ???- изгледа го Олгвира като тресната от гръм. - Вярно че е смел но...и много тъп, Хериан.- рече тихо. - Няма да се омъжа за галош!
- Я пак помисли. - лукава усмивка цъфна на лицето му.
Олгвира го изгледа. Искаше да я използва,  но за какво?
- Добре ваше величество. - отвърна с реверанс. - А сега отивам да си го сваля!- усмихна му се сладко и излезе бързо. 
Очите му останаха втренчени в светлата дъбова врата. Една идея се прокрадна в ума му. Съюз и брак! Така щяха да обвържат царете здраво и враждите щяха да намалеят. Но колко щяха да се съгласят с идеята?
 Следващият влязал беше момиче със златноруса коса, облечено в  червена туника над бяла риза и алени гащи , чиито крачоли бяха тикнати в кафеви ботуши. Носеше рапира на колана си.
 - Мисли ли четете. - промърмори Хериан,  докато  Брук сядаше на мястото на сестра му.
 - Идвам като пратеник на тергаланите. - каза тя спокойно. - Хрумна ни нещо...
- Нека позная- прекъсна я царят на Хуран - Зенда е сънувала нещо си, обсъдили сте го и ти си тук да ме убедиш,  че така трябва,  понеже вие сте стражи и знаете по-добре.
- Не. - отрече тя. Обидата в гласа му я накара да се сети за аурите. -  Да поемем част от армиите и едновременно с това да действаме по нашите си задачи. Така ще бъдат запазени повече хора. Всеки хванал оръжието ще стане наше оръжие! Човек-оръжие!
 - Марионетки?
- Не. Витеци! - каза тихо Брук.
 Хериан я изгледа с неверие. Това беше забранено.
- Няма да ви се позволи.
- Напротив. - усмихна се Брук. - Ако това нестане се прибираме в Ауртан-Етумен и да става каквото ще!
- Изнудили сте...- какви ги вършеха тергаланите и другите още от сега?! Как щяха да превърнат обикновенни хора във витеци. и то цели армии?
- Само тези, които ще водим ние. - сви рамене Брук. - Не всички.
 - И какъв брой ви позволиха?- взе да му става интересна идеята или измамата. Видите ли,  те щели да водят армии,  обаче било срамота да са уязвими.
 - Общо двадесет и четири хиляди. По хиляда на страж- тергалан и тардур. - отвърна Брук. - На алките беше отказано,  инъче щеше да има още тридесет и осем хиляди.
- Добре щеше да ни дойде. - съгласи се Хериан. - Какво се иска от нас?
- Да получим територии като владения. - отвърна Брук. -  Направете го като Балришари. Защото цар не би се справил.
 - А балришар може?!- изгледа я недоволен Хериан. - Нима според вас за балришарите е лесно да определят кой да стане витек и кой да падне? По- лесно друг път!
 - Разчитаме на мъдростта на балришарите. Не  сме си помисляли,  че сте безчовечни Хериан.
 - Не съм съгласен с офертата! - заяви Хериан сурово. - Няма аз да решавам кой да живее и кой да умре! Аз съм цар! Само Твореца има право да решава,  защото човешкият дух е частица от самият него! А щом е така,  аз не мога да решавам коя част от Твореца да живее и коя-не!  Или всички,  или никой,  Брук!  Пазарлъци с душите на хората няма да правя. Изборът си е техен. Това ти го казвам като Балришар. А като цар съм абсолютно съгласен със себе си ! Изберете си вие , но не прехвърляйте отговорноста на нас седемте.
- Значи предложението се отхвърля?
 - Да!  И  повече да не съм чул, че трябва да си избирам,  все едно съм на пазар за ябълки! 
Брук изпуфтя. 
- Ако зависеше от нас и капка кръв няма да се пролее.
 - Но не зависи. Вие сте просто войници изпълняващи заповеди. Зависи от този, който ви ги дава.
 - Шан-Тваздриш-Субум. Или тоя,  който говори чрез него. 
- Тогава идете там и му кажете, че балришарите не приемат подобна оферта. Балришарите искат всеки хванал оръжие да получи награда за това,  а семейството му да е под абсолютна закрила! Всеки един! От царя до просяка и от светеца до престъпника! 
-Това...е изнудване...- рече Брук умислена.
 - Не! Това е заплаха! Много по-страшна заплаха,  от това вие да се скриете. И той ще разбере какво имам предвид! - заяви Хериан.
Брук кимна и излезе бързо от царския кабинет.
Хериан се навъси. Като Балришар знаеше неща,  които дори стражите вече непомнеха. Миналата Чакрабалаера Те седемте бяха съюзници на драконите. От кръвта на драконите и духа на Седемте се бяха появили хората. Затова бяха под тяхна закрила. За това нямаше да допусне който и да било да ги ползва като пешки на шахматна дъска! Никога!