ГЛАВА ДЕСЕТА 
                                           ПОСЛЕДНИЯТ  ДЕН  НА  ДЕЛФИН

Утрото изглеждаше като всяко предишно. Или поне на пръв поглед. Розово-червена зора на безоблачно небе и вятър носещ известие за идеща пролет. Последният ден на месец Делфин и на година 6995-та от битката при река Магар. Ден, в който погледите на хората бяха вперени към небето, където трябваше да премине най-странната комета   виждана някога. Нямаше опасност да мине катастрофално близо до планетата, според вроас-забездарите. От тая гледна точка тя бе само атракция. Странното в нея беше,  че имаше кървавочервен цвят. Именно цветът караше теранците да потръпват поглеждайки нагоре. Дали това нямаше да е и последният ден на нещо повече? Някои се панираха и вдигайки безмислена врява се скриваха в катакомби и подземия,  други с любопитство се подготвяха да видят идещото чудо на Вселената.
На плоския покрив на дворец,  издигащ се в средата на кръгъл като спирала град,  в меки кресла се бяха настанили трима младежи. пред тях имаше маса отрупана със стъклени шишета бира и сок, и плата с мезета и сладкиши. До ръба на покрива бяха закрепени три телескопа. Тримата бяха триумвирите на Басадония: Чан,  Джаран и Едомонас. Според пророчествата кометата щеше да сложи край на триумвирата и щеше да доведе Великият Цар на Басадония.  А според жреца Шан-Мадар кометата щеше да сложи край и на нещо друго. На мира.
Това второто ги бе довело на покрива от сутринта. Да празнуват последния мирен ден. В Басадония не бе имало войни от пет хиляди години. Хората им нямаха представа какво е война. Само бяха чели и чували. Според законите човешкият живот бе свещен. А войните носеха смърт и разруха.
- Да пием! - вдигна халбата си Джаран загледан в Нирбатор с тъга.
- До довечера ще сме пияни. - отбеляза Чан и въздъхна. - Но то да почнеш война трябва да си пиян, нали?
- Дедите ми са се преселили от Атлан в Басадония именно заради войните. - каза Едомонас.
- И нашите. - изпуфтя Чан. - За да избегнат война и изтребление.
- От сънародници-друговерци. - добави Джаран. Неговите дзайканданци,  бяха един народ с четанарите и хаутуните. Но в митичните времена този народ се разцепил на Вярващи в Твореца и Вярващи в Птицата.. Той беше потомък на онези,  които отказали да избират смятайки Двамата за равни по важност. Хората, чийто потомък беше Чан, помогнали на неговите деди да отблъснат враговете и ги последвали в Басадония. А тук в онези времена живеели само нагите от Балнагар, които ги приели и поделили земята с тях, но при условие,  че живеят мирно по между си.
Чан се изсмя невесело. Поводи за война много. Но историята на неговите баланци беше най-баналната от всички. Борба за власт. С тая разлика,  че се разделили мирно по между си.  Останалите със Аргилдур нарекли себе си магари, поелите на исток със Тиваришан се нарекли киери,  а тръгналите на юг със Нин-Гари-Маган запазили името си вирбали, което с времето станало баланци. Тук в Нирбатор се пазеха Вирбалските хроники, разказващи за митични времена, одавна забравени от повечето теранци. Времена на война и природни катаклизми. Нещата се повтаряха. Те щяха да се избиват по между си, а природните стихии щяха да помагат.

Нагай се изкачи,  тичайки,  на градската стена, следван от малкия си брат Атиг. Огледа множеството наредено на стената за да наблюдава кометата и потръпна от внезапен хлад. Тук бяха всички царе на Тариаш и Сометрам,  дошли да наблюдават кометата от високо. Всеки бе приел поканата с радост.
- Така на куп е опасно. - каза Атиг навъсен. 
- Кажи им го.- изръмжа Нагай и потърси с очи Хериан. Забеляза го и се насочи към него. 
- Всички са в замъка! - докладва Нагай с леден глас като спря при царя на Хуран. - Магниригур ще ги запази в случай,  че сметките на Чар излязат криви.
- Тук сте като мишени. - добави Атиг.
- Ти страхливци ли ни нарече? - изгледа го навъсено мъж облечен като джайдай,  но с дълга плитка, като дзаанец.
Атиг го изгледа и се изсмя. 
- Не и теб приятел- отвърна гледайки Зайдун в очите. - Трябва да си безумно смел или прекалено глупав,  за да носиш косата си като дзаанец, и да се обличаш в черно като джайдай.
- Атиг той е от Мадугард. - каза Хериан.
- Че какво им е на тия...джайдаи? - запита Зайдун и присви очи - Дзаанци сме ние.
- Дзаанци много.
- Достатъчно!- сряза ги  Лейджа. - Според законите на Мадугард имам правото да предотвратя всеки спор между хаутун и четанар в зародиш. Атиг не дразни хората,  Зайдун,  не го слушай! 
 - Намеренията ми бяха добри. - сви рамене Атиг. Опитваше се да ги предупреди,  че са се наредили като лястовички миг преди преселението си в топлите страни.
Хериан ги огледа и изпуфтя. Това със сдобряването на врагове щеше да е трудна задача. Враждата с тамерзанците изглеждаше най-страшна,  клетвата дадена от двата народа бе измислена за да оправдае вечна кръвна вражда, но битката в Ярнвидур бе била последният бой. От тогава се бяха случвали инциденти,  но не и войни. Сякаш хората все пак се надяваха мъртвата гора да се съживи отново. Дърветата да се разлистят и птиците да се завърнат по клоните им някоя пролет. Сега разбираше,  че има и по-страшни вражди. Омраза изключваща примирение и прошка,  защото не беше заради телата,  а душите на хората. 
- В Книгата на Антан пише,  че всеки е свободен да вярва в каквото си иска. - каза тихо. Но книгите на балите бяха четири, всяка продиктувана от двама на народа ,  който ги е избрал за пазители.  Хората бяха тези, които избираха! И този избор беше като закон. Всичко останало бе просто игра на жреците борещи се за душите на хората.  На Майя само киерите имаха жреци. При останалите народи всеки сам си правеше ритуалите и поднасяше дарове. Кокото до разни проповеди...от тях нямаше полза. Всичко опираше до желанието и съзнанието.
- Съгласен съм - кимна Зайдун - Но жертвите сме ние,  Хериан. Четанар ще рече вярващ и почитащ. Хаутун иде от гатан,  или жител на Гатан-Балан,  прародината ни.
- Четанар и джайдай е едно и също. - каза Лейджа.
- Тогава проблемът наистина е голям.- изгледа ги царят на Хуран умислен. Имаха си работа с религиозни фанатици срещу предани на вярата си. Религия срещу вяра. - Но ще измислим нещо,  това противопоставяне на творци и птици трябва да спре!
- Добре. - кимна Зайдун и Хериан го изгледа озадачен. Незнаеше как,  но хаутуна се бе съгласил да сложи край на враждата. 
- Кой ще говори с Мардар? - запита Лейджа напомняйки,  че има и друга страна в конфликта. По-опасната. 
- Аз. - обади се Янтар, който до сега само бе слушал разговора. Имаше богат опит с номадите-джайдаи от Тариаш. - Но мисля,  че проблема произлиза от жреците,  а не от него или четанарите му. И знам, кой ще ми помогне. Само аз и той срещу тях!
- Итан. - усмихна се накриво Хериан. Водачът на тансатите, нахлули като напаст из цял Тариаш. Но странна напаст. Наричаха себе си Верните на Тан или Антан,  обикаляха из земите и четяха книгата му на висок глас. Вървейки по пътищата пееха химни или просто песни. Неносеха оръжия, но езиците им бяха като такива. Странна напаст станала популярна из Тариаш само за седмици.
- Той е- кимна Янтар. - Итан е гений на свободния дух. Самият Антан го е благословил със невиждана и нечувана сила,  той е чудо каквото Теран не познава.
- Кой е Итан? - запита Зайдун.
- Наричат го Гласът на Този, Който Идва. - отвърна Янтар.  
- И ти си го срещал? 
- Като цар съм длъжен лично да проверявам интересите на народа си. А барсилците се интересуват от него. Прецених,  че не е заплаха. Всъщност е полезен,  ако продължава така ще се превърнат в истински камикадзета като морутите и ермарите. Кобинацията от тансатите и новините за война със Зин е силна.
- Не те разбирам - изгледа го озадачен хаутуна.
- Какво има за разбиране? Минават тансатите и говорят за свобода, духовно братство и единство. После минават севиш-очаните ми и пускат мълвата за война със Зин. Не съм толкова умен де,  Гуралд го измисли. 

Денят  минаваше. Слънцето се скри зад върховете на планината отплувайки на запад по пътя си. Но на исток се появи нова зора. Небето вместо да потъмнее стана червено като кръв. Разговорите секнаха и настъ пи тишина. Колкото и смели да бяха царете, по лицата им се изписа ужас и ледени тръпки ги побиха при вида на кометата. Вятърът изведнъж се усили и им се стори като рев на разярен небесен дракон,  глух тътен от недрата на земята откликна на ревящият вятър. От кървавото небе закапа ален дъжд , а облаци не се виждаха никъде. Сковани от ужас те се бяха втренчили в невъзможната комета. В знамението за война, мор и смърт. 
И сред кървавите небеса се появиха две очи. Очи по-черни от най-черният мрак. И празни като самата празнота.  Мъртвешки студ и всепоглъщаща омраза ги лъхна от двете очи-дупки. И някак си те разбраха чии са. Нещо, или нищо,  бе изплувало от глъбините на времето, нещо се бе пробудило,  след чакрабалаера сън,  и сега бе дошло заплашвайки да погълне света и вселената.  По цял Теран се виждаха тези очи,  през които гледаше самата господарка на хаоса. Аритхин.

Балиш и Гирсив стояха на един от пристанищните кейове и гледаха втренчено небето. Край тях пенещи се вълни заливаха кея и блъскаха яростно  закотвените кораби. Вятърът ревеше в ушите им, а небето сякаш плачеше с кървави сълзи.
Но никоя от стихиите неможеше да пробие щита от Земя и Въздух на Еа. Гирсив с лекота го одържаше и двамата с любопитство наблюдаваха нещо, което по принцип си беше страшно.
- Яко! - възкликна Гирсив когато двата кораба до тях най после се сблъскаха и се разхвърчаха трески. 
 - Единия беше нашият. - отбеляза Балиш и насочи вниманието си към очите появили се в кървавото небе. Имаше чуството, че гледат точно него. Каквото и да беше това,  явно му имаше зъб за нещо. За какво ли можеше да е толкова ядосано? - Какви безмозъчни очи! - възклкна без да се усети.
- Безмозъчни ли?- очуди се Гирсив.
- Да,  погледни ги внимателно. От тях лъха омраза, обаче са като дупки. Все едно зад тях е празно и няма нищо. Ние чустваме омраза,  защото си мислим за такава гледайки очите. Ние само си въобразяваме, че нещо ни гледа някак си. То не ни гледа,  защото не ни вижда. Как може две дупки да те гледат?!
 - Балиш - изгледа го озадачен нагата. - какви ги говориш?- погледна небето и сам се запита какво търсят очи там горе.
 " Цял Теран трепери от ужас  пред вида ми!" - чу в главата си равен и безчуствен глас Балиш - " Народите тръпнат и нямат защита! Какво ще кажеш?!"
" Народите на Теран треперят от ужас пред едно чудо на Вселената. Комета с червен цвят! Неизчерпаеми са идеите на Твореца и възможностите на Вселената." - отговори Балиш мисловно.
Очите този път го погледнаха с неверие. 
" Тиии..."- просъска мъртвешки глас
" Да, да не е забранено?!" - изсмя се на ум баланеца.- " Махай се,  че ми пречиш на гледката!" - добави с досада.
" Пак ще се видим"- заплаши го гласът и очите се стопиха и изчезнаха.
" Знам!"- отвърна Балиш и изпуфтя.
 


-

-