ГЛАВА ЧЕТВЪРТА 
                                                          ПОСОКИ

Аран се дръпна от прозореца и огледа кисело рафтовете пълни с книги. С помоща на Багад ги бе прочел всичките,  но неоткри онова,  което му трябваше. Очите му се преместиха на бюрото,  където лежеше разгънат древен пергамент,  твърде повреден за да става за четене. 
Погледа му привлече светлина пред камината,  която постепенно нарастна и се уплътни. И след миг, дълъг като вечност,  там стоеше белобрад навъсен мъж в изтъркани кожени дрехи и протрири ботуши. В десницата си здраво бе стиснал голяма тояга.
 Аран го изгледа изненадан. Беше девет през ноща и неочакваше посетители. Преглътна неучтивото нахлуване и кимна наместо поздрав.
- Какво те води тук в това време,  Древни ? - запита тихо. 
Стареца се приближи с големи крачки и взе листа без да обръща внимание на Аран. Очите му забягаха по почти изтритите редове, а после срещнаха сивите очи на мага, който беше царят на Гибил.
- Това е упътване! - заяви той - Има нещо скрито долу,  в гробницата на Еара-Калата.
- На кого? - Аран се почеса по тила. - Гуралд,  Еара-Калата е живял преди 12 000 години. И помен не би трябвало да е останал от каквото и да е свързано с него.
Гуралд се навъси:
-  Щом ти казвам, че е долу,  в най-ниското ниво на подземията,  значи е там и ти маге Аран си длъжен да идеш и вземеш скритото в кенотафа.
-  Нали беше гробница?
- Аран!
- Прощавай Древни,  но интуицията ми е прекалено силна и ми подсказва,  че в момента един хурит ме лъже в очите. - Знаеше,  че не трябва да говори така на старец,  който е и един от най-старите и почитани витеци.
Гуралд стисна тоягата здраво, мага пред него беше цар, но това не му даваше правото да обижда.
- Просто иди и вземи онова, което е там. Без въпроси, без размисли и без да слушаш интуицията си! - процеди през зъби витека. - После,  по най-бързия начин трябва да се явиш в Бал-Хуран...Казах без въпроси!
Витека се изтегли на страни и изчезна обвит в бяла светлина. 
Аран се огледа безпомощно. Гуралд бе отнесъл и пергамента със себе си.
Сребриста светлина бликна от очите на мага и го обви като ярка мъгла,  която се стопи във въздуха заедно с него.
Пренесе се сред пълен мрак и леден студ. С помоща на Багад настрои очите си за нощно виждане и се огледа. Намираше се в нещо като пещера със сводест таван и заледени стени. В средата имаше голям гранитен саркофаг,  който според  Лъча енергия беше фалшификат. Аран се преближи и го опипа. Вътре имаше кожена торба със някакви златни таблички, написани на  същия език като пергамента.
Избута капака и погледна вътре. Освен торбата друго нямаше.
Взе я и  я метна на рамо. Огледа пещерата подозрително и прати струи Въздух на Багад във всички посоки, но следи неоткри. Който и да беше оставил саркофага с торбата тук,  добре беше заличил следите си.
 Пренесе се обратно в библиотеката и остави торбата на бюрото с пуфтене. Разтвори я и се втренчи в златните таблички. Златото беше нетленно, затова за да опази написаното някой го бе използвал вместо обикновенните материали. Но кой и защо?
Взе една и я огледа. Знаците бяха ясни, но езика - не.
- Да не е книгата на Антан? - прошепна зачуден. Но отхвърли предположението веднага. Оригинала се намираше в Офир, в библиотеката на витека-оракул Радаманд. Можеше да е оцеляло копие на записките на Отхар Предателя? Едва ли.
Вратата  се отвори и Аран се върна към действителността. Остави табличката обратно и погледна с досада влизащия страж. След него влязоха и две момчета, следвани от момиче. Изглеждаха премръзнали, а по дрехите им имаше странни петна.
- Твое Величество - рече сухо стража - тия тримата току що дойдоха и твърдят, че те познават.
Аран  ги погледна очуден и отстъпи назад.
- Какво правите вие тука?- попита смутен. Тримата трябваше да са в Бандар, под закрилата на витек и шактивира,  както гласеше заповедта,  и по никакъв начин да не напускат мястото до деня на Кървавата Комета.
Стража изгледа тримата окуражаващо и излезе.
- Нападнаха ни караконджули- отвърна момичето. - Не можахме да направим нищо.
- Кога е било това?- навъси се Аран. - Къде са Тримир и Седна?
- Мъртви са - отвърна с кух глас Севар - Измъкнахме се трепейки твари. 
- Преди две седмици - добави Улан и сведе глава.
 Аран въздъхна. Щеше да си има компания по пътя. Или може би не. Волната езда се отлагаше. Щеше да е прекалено опасно да се размотава по пътищата с тях. Враговете вече ги бяха открили веднъж.
- Добре! - рече тихо - Утре изчезваме от тук,  а сега мисля, че ще ви трябват баня, дрехи и храна.

Ерик се услуша и се вгледа в тъмнината. Намираха се насред гъстите гори , северно от Бур-Басан, където бяха оставили Алина и близнаците. Царят на Лардон се оказа, че е вуйчо им. Сега бяха тримата сами, а той бе на пост. Неможеше да си позволи да мисли за Латан. Все още не.
Поредното изпръщяване на съчка го накара да се изправи. Тоя, който ги наблюдаваше от тъмното,  сякаш нарочно се издаваше,  че е там. Конете стояха съвсем кротко до спящите му братя,  неусещаха заплаха. Наблюдателят не беше враг.
Дали небеше Севиш-Очан пратен от цар Мирсин,  да ги следи по пътя? След като ги видя царят на Лардон ги прие топло,  но отказа да ги пусне сами да продължат пътя си. Затова бяха избягали,  но от професионалните шпиони трудно можеше да се скрие човек. Дори в дън горите.
- Хайде стига - прошепна Ерик - от два дни ни дебнеш. Да не мислиш,  че не сме те усетили. Вдигаш шум като мамут в кухня!- срита леко Лаиш и Тербел и те отвориха очи без да мърдат.
В тъмното се чу шум. Някой се изправи и бавно тръгна към него.
- Въобще нетрябва да съм тук! - дойде шепот от мрака. - Трябваше да послушате Мирсин и да останете при него. Знаете ли колко работа имам покрай тъпата комета на Гурум?!
Пред Ерик спря висок мъж с бледожълта коса облечен в жълта туника и бели панталони, а ботушите бяха от кожа на рис. На гръб носеше огромен сребърен меч.
Тербел и Лаиш се изправиха. Непознатият им се усмихна весело.
- Стига скитане!- каза с усмивка. - Нямам много време,  но ще ви Пренеса до Бал-Хуран. 
- Доста си подслушал. - отбеляза навъсен Лаиш.
Непознатият се изсмя.
- Не съм ви подслушвал. Само ви наблюдавах и следвах, но сте объркали посоката и от един ден се движите към границата с Толан. Затова трябваше да се намеся.
- Кой си ти? - запита го Тербел напрегнато.
- Това кой съм с какво ще ти помогне? Може би веднага ще ми повярваш?- изсумтя непознатият и въздъхна. - Може да ме наричате Ловак.- представи се с усмивка.
Ерик долови блясъка в очите му. Усети измама, но не съвсем. Огледа внимателно мъжа нарекъл се Ловак. Конете се държаха прекалено спокойно, носеше бяло и жълто и имаше голям сребърен меч. Косата му беше бялоруса , а очите като късчета от самото небе по обяд в летен ден. В легендата за Магниригур с името Ловак се представяше Аур Лик.
- Казваш,  че си Ловак- рече Ерик гледайки го в очите. Мъжът веднага извърна глава. -Но си Аур Лик. - усмихна се Ерик доволен от себе си. Аурите необичаха да ги гледат в очите. Никой незнаеше защо точно, имаше доста версии,  но не беше известно коя е истинната. 
- Мисли каквото искаш. - сви рамене Ловак и седна до огъня. - Просто предлагам помощ.
- Не ме прави на глупак!- изръмжа Ерик.
- Е га ти тона!- възмути се Ловак. - Ако съм Аур защо ми се зъбиш?
- Може би точно заради това.- обади се Тербел.
- Богоборци. - изгледа ги мъжа.
Тримата се спогледаха. 
 - Имахме достатъчно време да обсъдим сънищата си - каза сурово Лаиш. -  И да подслушаме разговор на Мирсин със някой си Вириат. Не сме богоборци или бунтари,  просто,  ако знаехме всичко Ластир, Елдера и Лира щяха да са живи.
- Съмнявам се.- изсумтя Ловак или Лик. - При всички положения те нямаше да оцелеят. Чудо е,  че не се е случило нещо да другите трима по пътя. 
- Мрака търси нас,  а не тях. - отбеляза Ерик.
- Знанието е опасно. - каза му в очите Лик. - При някои обстоятелства е смъртоносно. Ако ги пленят могат да прочетат всичко направо от главите им. Разбирате,  нали? 
Ерик извърна глава от втренчения в него Аур.
- Това с какво ви прави по различни от враговете...татко?- запита тихо с възмущение. 
 Аура се загледа в огъня и се усмихна весело: 
 " Чуваш ли това братко Агнир?  От нашите ауриди ще станат велики Стражи на Реда!"